и едър пясък дотогава, докато нова кипяща вълна не подхващаше тези камъни, за да ги запокити отново в подножието на скалата…
Мислите на човека са вече далеч от това заливче, от сивите канари и чайките с техните пронизителни гласове; той не различава наоколо нищо друго освен яростните космати хребети. Под него вече не е скала! Той си припомня отдавна потънал кораб…
И отново както някога стои той, широко разкрачил нозе, на бушприта4, наклонил се подобно летящия по вълните кораб. Вятърът свири във въжетата; издувайки слабо затегнатите платна… Водите на топлото море фосфоресцират зад борда. Над мачтите, сред дълбоката чернота на нощното не бе той вижда не тризвездния пояс на Орион, а проблясващо то злато на Южния кръст. Винаги е вярвал, че между светилата на тези две най-красиви съзвездия на северния и южния небосвод се намира и неговата щастлива звезда, звезда та на успеха му!
Все по-далеч и по-далеч от английските брегове го отнася Призрачният кораб на неговите спомени…
…Трети месец шхуната5 е в плаване. Подир няколко краткотрайни престоя на незначителни пристанища и закътани заливчета по западното крайбрежие на Африка тя изби коли нос Добра Надежда и след като се отби в южната част на Мадагаскар, се зарея из водите на Индийския океан.
Капитанът на шхуната, едноокият испанец Бернардито Луис ел Гора, беше събрал добри момчета за далечния рейс. Четиридесет н шест моряци, татуирани от краката до главата, помирисали барут и знаещи различните признаци за времето; старецът боцман, наречен заради свирепостта си Боб Акулата; помощник-капитанът Джакомо Грели, спечелил си в абордажните6 схватки прякора Леопард Грели, и накрая самият Бернардито, Едноокия Дявол — такъв беше екипажът на „Черната стрела“.
Повече от две седмици бяха изминали от онова ранно утро, когато скалистото крайбрежие с Иглен нос7, където в синия безкрай вечно спорят помежду си водите на двата океана, се разтопи на югозапад зад кърмата на шхуната, но тя още не бе срещнала в просторите на Индийския океан нито един неохраняван търговски кораб.
— Гръм и Мълнии! — изруга на бака8 Червенокосия Пю, като захвърли на палубата калаеното канче. — за какъв дявол, пита се, ни довлече Бернардито на гемията си в този ад на акули? Според мен испанските дублони звънят не по-зле от индийските рупии!
— Ето трети месец вече плувам с вас, не още нито един фартинг9 не се е търкулнал в хастара на джобовете ми! — подзе събеседникът на Червенокосия Пю, един мършав дангалак със златна обица на ухото, наречен от екипажа Джейкъб Скелета. — къде се дянаха тия весели жълти търкалца и красиви пъстроцветни хартийки? С какво ще се явя в кръчмата „Соленият пудел“, където и господ бог получава пунша си само срещу пари в брой? Питам аз — къде е нашата звънтяща радост?
Денят клонеше към залез. Слънцето стоеше още високо, но беше забулено в мъглява омара. От сутринта капитанът намали дажбите на водата и виното на екипажа. Измъчвани от жажда, моряците работеха отпуснато и начумерено. Влажният горещ въздух обезсилваше хората. Лек бриз откъм бреговете на Мадагаскар издуваше платната, но полъхът беше толкова топъл, че и той не освежаваше разгорещените лица и тела.
— Да седнем, Джейкъб. Тук под лодката е по-прохладно. След половин час започва дежурството ни, а гърлото ми е сухо, сякаш съм сдъвкал и глътнал библията. Брадва и бесилка! Когато Черния Уудро беше наш боцман, винаги намираше за мене някоя и друга пинта10 старо арагонско.
— По-тихо, Пю! Казват, че капитанът не обичал да споменават за Уудро и Джузепе.
— Тук никой не ни чува.
— Кажи ми, Пю, вярно ли е това, което момчетата разправят, че Уудро и Джузепе били протегнали лапа към кожената кесийка на Бернардито?
Червенокосия Пю размаза с мазна длан капчиците пот по бакъреното си чело.
— Ако тия стари вълци бяха останали в нашата глутница, сега нямаше да се мотаем из това индийско легенче като суха тапа и от нищо нямаше да се нуждаем. Но, Джейкъб, за кожената кесийка на Бернардито съветвам те за известно време да си траеш. Бернардито има дълги ръце и умее бързо да спуска чакмака… Повече от година как съм на „Стрелата“ и съм виждал с очите си тая кесийка, но гръм да ме порази, ако обеля думичка за нея! А между другото веднъж дори гледах през прозореца на капитанската каюта, когато Едноокия развързваше кесийката си.
Подухването на вятъра разклати шхуната и една вълна се плесна по-силно в борда. Червенокосия Пю млъкна и се озърна наоколо.
— Слушай, Пю, снощи нашият помощник Леопард Грели ме извика да си, поговорим за това онова — тихо рече Джейкъб. — струва ми се, че и той май не обича много-много Едноокия. Грели казва, че Уудро и Джузепе били момчета на място… Я ми кажи ти, Пю, защо Бернардито ги свали на брега?
— Това никой точно не знае, но нещичко ще ти поразкажа. Само гледай да си държиш езика зад зъбите, инак и Леопарда не ще ни помогне: ще ни прати Бернардито на дъното при индийския дявол, а на това отгоре ще ни зашие и устата! Едноокия милост не знае!
— Цял живот козе мляко вместо джин да пия, ако продумам дума!
— Та виж, Джейкъб, преди още да поемем тоя рейс, нашата „Стрела“ попадна в засада…
— Слушах за това. Момчетата се перчат, че „Стрелата“ се била сражавала едва ли не срещу цяла ескадра.
— Какво? Перчат ли се? Не, Скелете, ти, както се вижда, още не познаваш Едноокия! Наистина с него винаги трябва да си отваряш очите, защото той и насън държи пръста си на спусъка, ала е моряк, какъвто няма да намериш нито в един кралски флот, кълна се в майчината си утроба!
— А защо офейкахте?
— Защо офейкахме ли? Ще ми се да погледам как ей такъв юнак като тебе, Джейкъб, би се сражавал на нашето корито с някоя британска фрегата11 или френски двупалубен бриг12. Ех, славна работа беше! Само мъглата ни спаси тогава. С дупка в кърмата ние все пак успяхме да се скрием от французина в едно тясно каталонско заливче… Славно изигра Бернардито всички копои от Крит до Гибралтар! Две седмици ни дириха по-старателно, отколкото трезвен моряк търси пред тезгяха сврял се някъде из джобовете му пенс, но в зъбите им Едноокия остави само отскубнат фъндък вълна, а след всичко това в проклетото заливче издържа и битка, с патрулираща испанска корвета13.
Спомените извикаха у Червенокосия Пю прилив на гордост. Разказвайки, той размахваше, ръце пред лицето на Джейкъб, който невъзмутимо пухтеше с лулата си. Разказвачът пъхна в устата си парче тютюн за дъвчене, примесен с бетел14, и продължи:
— Тогава именно капитанът намисли да напусне съвсем доброто Средиземно море и да дойде тук, в индийските води. А щурманът Джузепе Лорано и боцманът Уудро Крейг не се съгласявала. Бернардито се готвеше през нощта да прескочи Гибралтар, ала Уудро и Джузепе започнаха да насъскват екипажа против него. На шхуната ни имаше с какво да се облажим! В трюмовете лежеше добра плячка, взета от един гръцки кораб… И ето, когато „Стрелата“ хвърли котва в каталонското заливче и ние започнахме Да кърпим кърмата, Бернардито събра всички ни през нощта на юта15 и рече: „Плячката няма да делим!“
— И ти ходиш с такъв капитан толкова години! Сакраменто! Да бях аз…
— Чакай, юнако! Капитанът каза, че трябва да продадем стоката в Португалия и с парите да закърпим шхуната; да купим припаси и съоръжим „Стрелата“ за далечен рейс.
— Е, ами вие?
— Та, виждаш ли, с него никой още не се беше опитвал да спори открито. Но нея нощ Джузепе Лорано и Черния Уудро намислили да го довършат тайно. А кормчията Фернандо Диас, когото Бернардито някога спасил от бесилката, разкрил на капитана заговора им. Бернардито искаше да заколи и двамата, но му попречи неговият помощник, Леопард Грели. Наближаваше вече среднощ, а главатарите все още се караха в капитанската каюта. И тогава, значи, неочаквано се промъкна онази патрулираща испанска корвета. Започна гореща битка при светлината на факли…
