влизането си в каютата направи движение да падне на колене.
— О, синьора, аз вече не разбирам какво става около мен! Откакто Джакомо ни доведе от Италия, на сърцето ми е легнала голяма тежест, но аз все очаквах нещо по-добро и вярвах в онова, което Джакомо ми говореше. Сега вече съвсем не разбирам какво е замислил той.
— Аз едва ли съм способна да ви утеша, Доротея. Но вие сте свързали живота си с един долен негодник.
— Синьора, по-рано в Италия, когато той беше прост моряк, а аз едва умеех да пиша, ние се обичахме. Аз бях щастлива, когато той идваше в малката рибарска къщичка, където живеехме с майка ми. След това отиде в морето на шхуната на Бернардито и ми носеше такива подаръци, че всички момичета от нашата улица примираха от завист! Когато в Соренто се научиха, че Бернардито и Джакомо са се удавили с „Черната стрела“ в далечните води, съседи рибари идваха да ме искат, но аз не вярвах, че Джакомо е загинал и го чаках повече от година. И той дойде да ме вземе, дойде една нощ, когато цялото наше селце близо до Соренто спеше. Беше облечен като знатен синьор и ми заповяда от тук нататък да го наричам с друго име. Аз дълго време не можех дори да запомня това име и просто го наричах „Фредерико“.
„Ще ги откарам — Доротея, и Антонио — рече той на майка ми — в друга страна, но никой не бива да знае за моето минало. Една непредпазлива дума ще ни погуби…“ И ние пристигнахме в Англия на собствения му голям кораб и останахме да живеем в предградието на Бълтън. Джакомо често ни посещаваше и беше нежен и добър с мен. Брат ми Антонио, който тогава навърши тринадесет години, той направи грум и го взе в своя дом в Ченсфилд, а аз останах сама в бълтънското предградие и всяка вечер очаквах Фредерико. Той повтаряше, че ни обича, но аз чувствувах, че ние сме му нужни за нещо, ала за какво именно — не разбирах!… Антонио както преди си остана в Ченсфилд, а мен Джакомо ме заведе в Париж, когато му казах, че скоро ще стана майка. Тогава той толкова се зарадва!…
Още преди това аз знаех, че си има жена в замъка, не той ми казваше, че вие не сте му истинска жена. В Париж Джакомо ми съобщи, че ако ни се роди син, то заради щастието на детенцето трябва да го представяме пред хората за син на жената от замъка, значи, за ваш син, лейди, А на мен заповяда да се наричам само дойка на собственото, си момченце! Аз не смеех да противореча, лейди!… Скоро аз добих Чарлз. Преди това вие също пристигнахте в Париж и след раждането ние тримата се завърнахме с пакетбота в Англия. Аз разбрах, отиването ни във Франция трябваше да скрие от слугите, че детенцето съм родила аз, а не жена му.
След като пастор Томас кръсти в замъка моя Чарлз, аз проплаках много нощи: защото пасторът и всички хора наричаха вас негова майка и така беше записано в книжата на Чарли. А аз… аз съм само дойката…
Джакомо обича нашето момче повече от собствения си живот. Той толкова много си играе с него и преди тъй хубаво ми говореше за бъдещето на нашия син! Иска момчето да стане голям лорд, епископ или министър и хората да се кланят нему, на сина на английския виконт, а не на пирата Джакомо Грели!
— Стига, Доротея — каза уморено лейди Емили. — всички тези подробности аз знам също тъй добре, както и вие. Тежко и неприятно ми е да си ги припомням. Каква нова грижа ви доведе при мен?
— Разбирам ви, синьора! Отдавна съм разбрала, че вие ненавиждате Джакомо, а той се бои от вас. Но вие никога не сте направили зло нито на мен, нито на бедното ми детенце и тайно аз ви съчувствувах… Когато узнах, че и вие, и аз имаме една и съща вяра и ви видях на колене пред Мадоната, още повече започнах да ви жаля. Тревожи ме, че Джакомо заедно с името промени и вярата си.
— Доротея, аз вече ви замолих: разкажете за последните си горести! Старото аз знам и с нищо не мога да ви помогна.
— Синьора! Когато „Орион“ пристигна в Бълтън, Джакомо ми каза, че ние ще предприемем пътешествие до един далечен остров и ще се върнем вече без вас.
— Без мен ли? А каква съдба ме очаква в това плаване? Това той не ми каза, но обеща, че след като се върнем от острова, ще се ожени за мен и Чарли ще ми казва „мамо“.
— Но тогава защо решихте да ми откриете тази тайна? Лицето на Доротея стана зло. Тя подпря брадичката си на стиснатите си юмруци и зашепна със страст и вълнение:
— Аз виждам, че той мами не само вас, но и мен. Лейди Станфорд… тази зла, горделива лейди — ето коя ще стане виконтеса Ченсфилд…
— Откъде знаете това?
— Снощи ги подслушах… Той я целуваше и я наричаше… бъдеща лейди Райланд…
— Тогава чуйте моя съвет, Доротея. Аз не мога да ви кажа причините, поради които съм принудена да мълча и дори да помагам на вашия Джакомо да държи в заблуждение целия град, но има висша справедливост и няма да допусне тази измама да продължи дълго. Знайте, че Джакомо Грели рано или късно ще бъде предаден в ръцете на палача. Но детенцето в нищо не е виновно. И ако вие, Доротея, желаете вашето дете да стане честен човек, напуснете с него убежището на Джакомо Грели.
— Бог да ви пази, синьора! Не, вие съвсем не познавате Джакомо! Ами че той ще ме намери на дъното ей на този океан! Страхувам се от него, синьора… и… аз… също свикнах да мечтая за великото бъдеще на моя Чарли… А каква съдба очаква моето бедно момче, ако остана с него сама, в сиромашия?…
— Тогава вие напразно сте дошли при мене за съвет. Вървете при Джакомо Грели, измолете отново да ви даде място на дойка в неговия дом, когато синът ви бъде отдаден на грижите на лейди Елен… или решете се по-бързо и бягайте направо от този кораб. Аз имам пари. Ще ви помогна.
— Боже мой, колко е страшно това! Сега нищо не мога да ви отговоря, но ще помня вашия съвет и добрината ви към мен. Сбогом, синьора, отивам при моето детенце.
Когато Доротея си отиде, лейди Емили долови слаб шум зад стената на каютата. Тя не обърна никакво внимание на това и развълнувана от разговора, отново излезе на палубата.
На хоризонта ярко сияеше Южният кръст.
Капитан Брентли, който беше поел нощното „кучешко“ дежурство, стоеше на мостчето. Вятърът развяваше перата на голямата му триъгълна шапка. Опрян на дръжката на шпагата си, той втренчено гледаше напред. От цялата му едра, мъжествена фигура лъхаше честност и храброст. Той не забеляза лейди Емили, а тя изведнъж си припомни думите на Доротея, че корабът със същия този екипаж, със същия този капитан, но вече без нея ще се завърне в Англия. Какво ли я очаква занапред? Какъв ли нов предателски удар й готви в тъмнината пиратската ръка на Джакомо Грели? След днешния „семеен“ съвет тя ясно разбра, че няма съюзници и не може да очаква отникъде помощ, докато не бъде достигната дългоочакваната цел на плаването.
А там? Какво я очаква там, където справедливостта трябва да кръстоса шпага с престъплението?
В това време от тясната стаичка до каютата на лейди Емили, обикновено заключена, понеже беше предназначена за багажа на лейди Станфорд и за нощуване на камериерката й Бетси, се измъкна много предпазливо една пълна, възрастна особа. Тя беше с боне и бяла нощница.
Озъртайки се на всички страни, Бетси забеляза идващата от палубата лейди Емили и въпреки своята пълнота твърде пъргаво се шмугна в коридора и след минутка се скри в каютата на лейди Станфорд.
Без да се смути от присъствието на мистър Райланд в такъв необичаен чие, тази най-достойна камериерка помоли госпожата да дойде зад завесата и там двете разговаряха шепнешком няколко минути. След това, като получи нареждане да отиде да си легне, тя се върна в стаичката си твърде шумно, заключи я, развърза една кесийка, която пазеше при възглавницата под дюшека, и пусна там новичка сребърна монета.
6
На 16 октомври преди пладне от „Орион“ изтрещя халосен топовен изстрел и заби корабната камбана.
В каюткомпанията, където пасажерите още закусваха, влезе дежурният офицер, вторият помощник на капитана, мистър Джефри Макрайл, и покани цялото общество на палубата. Екипажът се беше приготвил да ознаменува преминаването през екватора.
Корабът беше празнично украсен. Всички медни части, ръкохватки и украшения, излъскани до нетърпим за очите блясък, сякаш се разтапяха в лъчите на екваториалното слънце.
Знаменца и вимпели се развяваха на рейте. Дъските на скоро боядисаната палуба, измити и избърсани,
