предпазливо…
Когато пяната на вълните заискри в утринните лъчи, „Орион“ наближи острова при залива Санта Изабела, под склоновете на високата планина със същото име.
Капитан Брентли имаше заповед да хвърли тук котва. На брега на залива, сред богатата зеленина на кокосовите палми, се гушеха няколко къщички в европейски стил, които принадлежаха на португалската търговска фактория80 и на някакви забравени мисионерски семейства. Главите и родоначалниците на тези семейства — португалски католически мисионери и английски баптисти — се бяха преселили тук още през миналото столетие и отрязани от родината с хиляди мили океан, скоро бяха съвсем забравени както от църквата, така и от търговските компании. Тези мисионери отдавна вече почиваха в мъничкото християнско гробище в подножието на Пико ди Санта Изабела, а потомците им се бяха смесили с островните туземци, отглеждаха маниока, маис и банани, пиеха палмово вино, търгуваха с островитяните и по традиция, останала от бащите им, проповядваха християнството, впрочем без особен успех…
Господарят на „Орион“ се вглеждаше напрегнато от капитанското мостче в морската далнина. Той улавяше в далекогледа всяка извивка на островния бряг, но, изглежда, остана недоволен от наблюденията си, намръщи се, сърдито сви тръбата и рязко заповяда на Брентли да побърза.
Екипажът свиваше платната, още влажни от нощната роса. Веригата на носовата котва с грохот пробяга през клюза. След минута и кърмовата котва плесна и потъна в зеленикавата морска вода, прозрачна до каменистото дъно.
Внезапно в далечината, сред струпаните крайбрежни скали и канари, се появи нещо като Мъничка топка памук. Изплашвайки птиците, над водата проехтя и отекна в гористите планини топовен изстрел. Грели и Брентли насочиха към дима от изстрела своите далекогледи и едва сега можаха да различат в далечината малка шхуна, умело скрита сред скалите. Над шхуната се развя знаме; капитан Брентли се вгледа по- внимателно в очертанията на далечния морски съд… и поздрави собственика на „Орион“ с щастливата среща: само на няколко мили пред тях се намираше друг кораб на компанията — шхуната „Глория“.
От „Орион“ гръмна ответен изстрел. На гротмачтата на брига в знак на поздрав затрепка личният вимпел на собственика. Капитан Брентли и Уент се отправиха за брега, към най-близката постройка, до която стърчеше прът за знаме и се разхождаше бос дрипльо със сламена шапка и пушка на рамо.
Грели, Патерсън, Макрайл и Лорн седнаха в капитанската каюта на „Орион“ и с нетърпение очакваха пристигането на капитана на „Глория“.
В това време на палубата на „Орион“ излезе Дороти Чени, повела за ръка малкия наследник на Ченсфилд. Вкопчило се за ръката и полата на майка си, пристъпвайки неуверено със здравите си дебели крачета, детенцето прекрачи прага и заситни по нагретите дъски на палубния под. Майката изнесе на палубата плетено кресло за себе си и мечето — играчка на Чарли. Но наоколо ставаха твърде интересни неща, за да се забавлява малкият с обикновените си играчки! Кадифеното мече с протрити лапи остана да лежи самотно на палубата, а Чарли като омагьосан гледаше във водата.
Към брига вече бяха успели да доплуват две лодки с туземци. В лодките лежаха камари от грамадни морски раковини, коралови мъниста и гердани, щраусови пера, „триони“ и „мечове“, въоръжавали някога главите на опасни хищни риби, кокосови орехи, малки слонови бивници, златисти ананаси и пъпеши, банани и фурми. Подвиквайки неразбираеми гърлени думи, голите чернокожи предлагаха своите стоки на пасажерите на брига.
Туземната ладия, управлявана от един гребец, беше стигнала вече до кърмовата стълба на кораба. Доротея доведе детенцето до стълбата. Едрият туземец с къдрави коси, събрани на тила в сноп, поддържан от гребен, направен от рибя кост, започна да й подава от лодката сочни плодове.
Внезапно някаква сянка закри слънцето от Доротея. Тя вдигна глава и видя пред себе си мулата Енрико Рой, който внимателно наблюдаваше покупките й от островитянина.
Желаейки по-отблизо да разгледа чудните седефени раковини, Доротея понечи да слезе в лодката, но мулатът предпазливо я задържа и мълком поклати глава, с което й даваше да разбере, че не бива да слиза от стълбата.
Доротея се върна с момченцето и покупките си на предишното място и едва тогава обърна внимание, че и мулатът Рой си избра местенце по-близо до нейното кресло, под крайчеца на брезентовия сенник.
Лейди Емили, Мери Мортън, Ричард Томпсън и пасторът Редлинг помолиха боцмана да спусне лодка и поканиха Доротея да се поразходи заедно с тях по брега. Зарадваната жена взе сина си на ръце и забърза надолу. Двете лейди вече бяха седнали в лодката.
Ала едва Доротея приближи до стълбата и пред нея отново израсна фигурата на Енрико Рой. Мулатът й прегради пътя.
— Мис Дороти — прошепна той, — господарят не разрешава вие да слизате от кораба! Госпожи, — обърна се той към дамите в лодката, — мис Доротея каза да слезете на брега без нея. Но лейди Станфорд моли да я почакате. Тя ей сега ще излезе от каютата си. Ето и милейди, господа!
2
— така, мистър Патерсън, сега ние с вас ще чуем какви са първите резултати от експедицията, която подготвих преди половин година — говореше Грели, гледайки през прозореца на капитанската каюта към бързо приближаващата се лодка от „Глория“. — Шхуната „Доротея“ също трябваше да дойде в тези води; на капитана й беше заповядано да побърза да стигне африканското крайбрежие с товара от Южна Америка. Ето го и капитана на „Глория“. Привет, мистър Уилсън!
Капитанът на „Глория“, мъничък дебел моряк с прегракнал глас, стисна ръката на Грели, като го гледаше отдолу нагоре и често мигаше с белезникавите си клепачи. Яката на доста мръсния мундир подпираше лъсналите му от пот бузи, покрити с червеникава четина. Зачервеното му лице беше толкова нагъсто посипано с лунички, сякаш четката на непредпазлив бояджия го бе опръскала с разтвор от жълта боя.
— Запознайте се с джентълмените, Уилсън. Мистър Патерсън е мой съдружник и участвува в разноските. Джозеф Лорн е помощник на капитана. С мистър Макрайл се познавате… Можете да говорите съвсем свободно.
Капитанът извади рогова табакера и смръкна порядъчна доза енфие. Кихна оглушително, след което заговори с пресекващ глас, който преминаваше ту в прегракнал бас, ту в полуглух шепот.
— Джентълмени, позволявам си да изкажа надеждата, че никой от вас няма да съжалява за парите, които е вложил в тази изключителна експедиция. Да, изключителна, защото, господа, нито един европейски плавателен съд не е влизал в устието на река Куара81 най-малко от едно столетие насам.
— По дяволите историята, Уилсън, тук не сме на заседание на Кралското географско дружество. Къде е втората шхуна? Какво успяхте да разузнаете? Как вървят работите с… вербуването?
— Но, сър, вие не ме оставяте дори устата си да отворя! — обидено пробуча и захърка морякът. — Ей богу, тази експедиция би могла да ни представи пред учените люде на цяла Европа, ако беше преследвала… малко по-други цели. И, дявол да ме вземе, ако ние с мистър О’Хири не рискувахме да попаднем на жертвения олтар на някое африканско божество.
— Добре, добре, капитане, не се сърдете! — рели даде знак с очи. На масата в капитанската каюта, също като върху масичка на фокусник, с удивителна бързина се появиха бутилки и чаши. — намокрете си гърлото и, за бога, не поставяйте на изпитание търпението на тези джентълмени с предълги разкази.
Капитан Уилсън „намокри гърлото си“ с две чашки уиски и бръчките на обидата се изгладиха от овлажнялото му чело.
— И така, господа, ние с капитана на „Доротея“ преди година и половина, през време на рейса към Златния бряг, взехме на служба бившия агент на една фалирала бостънска роботърговска фирма, някой си мистър Сайръс Ървин О’Хири, американец от ирландски произход, голям майстор в търговията с „черно дърво“. Този мистър О’Хири посетил — малко преди да се запознаем с него — такива местенца в Гвинея, където отдавна вече не са ходили бели търговци и които обещават на предприемчивите джентълмени големи изгоди, наистина свързани и с не малък риск…
Бълтънският корабостроител мистър Патерсън слушаше Уилсън като омагьосан. Грели се мръщеше и нетърпеливо потропваше с ток, сякаш желаеше да пришпори разказвача.
