— Отлично. Вашето име, сър?
— То ви е добре известно. Грели се намръщи.
— Извинете, но ние се условихме, че ще давате в присъствието на тези лейди и джентълмени само ясни и недвусмислени отговори. И така, вашето име?
— Алфред Мърей.
— Англичанин ли сте?
— Роден съм в щата Виржиния, Северна Америка.
— Занятието ви?
— Бивш плантатор и търговец на памук.
— Имате ли в родината си някакво имущество?
— Загубих всичко.
— Може ли да узнаем по каква причина?
— След една лоша реколта аз продадох плантацията с намерение да опитам щастието си в други земи. Френският кораб „Ил дьо Франс“, с който посетих в началото на пътуването Индия, натоварен със стоки за Европа, се разби в подводни рифове на сто мили от този остров. От всички хора на кораба само аз се спасих. Течението ме отнесе на този остров.
— Кога стана това?
— Преди пет години, в 1767 година.
Ричард Томпсън слушаше островитянина с напрегнато внимание. Един час преди това събрание той беше освободен от своя карцер и едва бе успял да сложи в ред собствения си тоалет, а също така да снабди и островитянина с подобаващ за случая костюм.
— Разрешете ми да задам един въпрос на господин островитянина — обърна се той към режисьора на комедията, коя то се разиграваше толкова гладко пред слушателите. — мистър Мърей, как сте се запознали с мис Харди, понастоящем лейди Райланд?
— Господа — изпревари ръководителят на експедицията островитянина, който вече се готвеше да отговори на адвоката, — сега аз разговарям с господин Мърей не като частно лице, а като губернатор на острова. Впрочем понеже въпросът е вече зададен, потрудете се да отговорите на господин адвоката.
Мистър Алфред Мърей срещна устремения в него втренчен поглед на Ричард Томпсън. Той помълча, погледна Грели, а след това вдигна очи към малкия портрет, закачен на стената, който изобразяваше лейди Емили с роза в косите. Без да откъсва поглед от портрета, той заговори с равен, заучен глас.
— Срещнах лейди Емили на един кораб, когато тя се връщаше от Европа в Индия при своя баща. След това продължихме нашето познанство и приятелство вече в Калкута. Тя ми стана годеница. Половин година след като слязох на острова, през март 1768 година, тук пристигна пиратската шхуна „Черната стрела“. Капитанът свали двама провинили се пирати. Помощникът на този капитан, някой си Джакомо Грели, се отзова на молбата ми да препрати в Америка моето писмо; в него аз молех чичо си да изпрати експедиция, която да ме спаси, защото, разбира се, не сметнах, че мога да напусна острова на пиратския кораб. За обстоятелствата, при които писмото е попаднало у мис Харди, може да ви разкаже настоящият й съпруг.
Мърей откъсна очи от портрета и отново погледна Томпсън. Адвокатът наведе глава и повече не се намеси в хода на разпита. Беше решил, че истинският виконт Ченсфилд е победен.
— действително — възкликна Грели — обстоятелствата, при които получих писмото на мистър Мърей, бяха необикновени! Пиратската шхуна „Черната стрела“, както знаете, беше унищожена от френската корвета „Бургундия“, която взе на борда си и нас, тримата спасени от „Офейра“. Един френски моряк, който уби при схватката пирата Джакомо Грели, ми показа писмото, намерено в джоба на убития. Стана ясно, че Емили някога е била годеница на автора на това писмо, мистър Мърей, когото тя е смятала за загинал, след като съобщили за катастрофата на „Ил дьо Франс“. Впоследствие аз поръчах Ма капитан Брентли да вземе мерки за спасяването на Алфред Мърей. Но ми трябваше време, за да изясня причините за пребиваването на Мърей на острова. Тази пролет получих за него напълно задоволителни сведения, потвърждаващи това, което той сега ни разказа за себе си. — рели обгърна присъствуващите с надменен поглед. — аз реших да присъединя този остров към британските владения и същевременно да помогна на мистър Мърей. Останалото вие знаете. Мистър Мърей възнамерява да пътува с нас до Капщад… Извинете, още един въпрос! Като губернатор на този остров, аз съм задължен да го прочистя от пиратите, прекарали толкова дълго време заедно с вас. От страх пред правосъдието те отказаха да се явят на кораба доброволно и по този начин сами се поставиха извън закона. Кажете, моля ви, имената им, мистър Мърей.
— Единият от тях се нарича Педро Великана, другият Боб Акулата.
— Тъй-тъй. Значи, Великана и Акулата… Е, няма що, утре този Педро и този… как беше… Боб ще увиснат на рейте на гротмачтата. Вие, господа, сте свободни. Само господата Томпсън, Мортън, Патерсън и пастор Редлинг ще помоля да останат тук няколко минути, за да извършим някои юридически формалности.
До масата с разтворени книжа седеше Мортън. Той подаде с поклон на островитянина няколко документа, които последният подписа един след друг. След това юристите Мортън и Томпсън скрепиха документите с подписите си. Последен дойде до масата свещеникът и също засвидетелствува автентичността на книжата и участието си в този юридически акт.
В очите на Грели танцуваха зелени искрици. Чувство на тържество кипеше и се пенеше в него като искрометно вино. Сражението, което беше подготвял повече от четири години, беше спечелено за двадесет и четири часа!
— Сега, мистър Мърей, мене ме очакват други неотложни работи. При вашата стара позната, лейди Емили, ще ви съпроводи мистър Патерсън. От вчера за съжаление тя е неразположена и не напуска каютата. До новогодишната ни среща след един час, господа!
Мистър Мърей излезе след Патерсън. Вътрешните помещения на кораба бяха осветени. Пред вратата на каютата на Емили островитянинът постоя няколко мига, за да успокои бясното биене на сърцето си. Патерсън не смееше да го погледне в очите; той тихичко потропа и открехна вратата на каютата. Когато видя нейната обитателка, Патерсън изтръпна: прекрасното й лице, бледо и отслабнало, сега бе озарено от надежда и неуверена, още сдържана радост, но от слепоочието към мъничкото й розово ухо се виеше къдрица бели коси със сребрист отблясък, от която до тази сутрин нямаше и помен!
Онемял от изненада, със замряло сърце, Патерсън се оттегли и пропусна островитянина да влезе. Младият човек прекрачи прага… Той почти изтласка Патерсън в коридора, тръшна вратата и протегна ръце към девойката, която се хвърли насреща му.
— Фред! — задъхана простена тя с някакъв чужд, не свой глас и падна на гърдите му.
Притискайки я до себе си, той почувствува как тялото й натежава в прегръдките му и се свлича на пода. Тя щеше да падне в краката му, ако той предпазливо не я бе взел на ръце.
Патерсън постоя няколко минути до вратата, като се ослушваше. Брадата му трепереше. Той се отдалечи от прага на пръсти и се затътри към кабинета си, като шумно подсмърчаше и криеше лицето си в кърпичка.
С високо вдигната глава вървеше Грели по коридора към каютата на лейди Станфорд. Ето гласът на лейди вече му отговори и вратата гостоприемно се бе отворила, когато внезапно до слуха му достигна заглушен вопъл откъм палубата и силен плясък през десния борд. Застанал на прага, той се ослуша и долови нещо като скърцане на ключовете на лодка и бързо отдалечаващ се плясък на весла. Грели затвори вратата на каютата и се върна в коридора. При входа на палубата гореше силен фенер. Когато излезе навън, Грели се оказа на фона на осветения правоъгълник на рамката на вратата. В същия миг от водата изтрещя изстрел; куршумът, отцепил късче дърво от фалшборда, улучи Грели в хълбока и заседна под кожата на корема. Втори изстрел го рани в рамото. Господарят на острова се улови за рамката на вратата и се смъкна върху тъмната мокра палуба. Като се вдигна на колене, той се довлече до перилата и с мъка различи във водата лодка, която се отдалечаваше към брега с два чифта весла.
От капитанското мостче се раздадоха два изстрела по посока на лодката и куршумите плеснаха някъде край кърмата й. Стреляше Едуард Уент, който току що бе приел дежурството от Олсен. Писъкът на боцманската свирка събра на палубата всички дежурни, които преди пристигането на лодката с островитянина бяха отправени по заповед на Грели в кубрика.
В мундир, облян с кръв, Грели се изправи на крака, но лявата му ръка безпомощно висеше. Той се
