Мъгла и беснеещи вихри вилнееха над острова. По-високо от крайбрежните носове се издигаха черните водни планини. В скалите се разчупваха заметнати от вълните камъни и се ронеха пясъчници.
Вятърът виеше и ревеше, втурвайки се в клисурите. Плътна стена от пороен дъжд, изливайки се върху голите гранитни канари, се разбиваше на ситен воден прах. Облаци от тези разсейвани пръски изпълваха, подобно на кълбящ се дим, цялата клисура от ручея до зъбчатия гребен. Ручеят се беше превърнал в кафяв поток и беснееше в каменното си корито. Вековни платани и кедри, изтръгнати от урагана, падаха във водата, която яростно ги запращаше в скалите, чупеше разкошните им корони и превръщаше могъщите стволове в трески. Каменни блокове с грохот се търкаляха по дъното на потока.
В дълбоката планинска пещера Бернардито Луис и Педро Гомец се вслушваха във воя на бурята. Те току що бяха свършили с трапезата и седяха на дървени пънчета край грубо скованата маса. Пламъчето на горящото в мас фитилче, мигайки, осветяваше лицето на къдрокосото детенце, което спеше до масата върху купчина кожи. Детенцето лежеше, свило се под разкошно одеялце от син атлаз.
— Май че сегашната буря не е по-слаба от онази, която на времето си блъсна „Черната стрела“ о подводните скали! Дано лавина не затрупа входа на пещерата… Ако се натрупат камъни, ние с тебе, Педро, ще се окажем живи погребани в един просторен гроб.
— Аз взех мотика и лопата, капитане. Припасите ще ни стигнат за около две седмици. През това време ние можем да си прокопаем друг изход оттук. Легни да си починеш, капитан Бернардито!
— Не мога да спя. Почини си ти, приятелю мой Педро… Какво красиво дете има Грели! И, виж, прилича на него, както тигърче на тигър.
— Да, чак до бенката над ключицата. Я ми дай да хвърля още едно око на медальона.
Бернардито извади от джоба на кожената си куртка медальона, който беше свалил от шията на момчето и го беше завил в едно парцалче. Двамата пирати дълго разглеждаха миниатюрите върху емайла.
— Представям си каква суматоха е на „Орион“! Какво ли прави сега нашият мистър Фред? — каза Педро.
— Навярно се целува със своята миличка. Тя е славна девойка.
— Дано Грели не удуши и двамата!
— А, няма, за това аз съм се погрижил. Къде остави писмото ми?
— Там, където ти каза: в празната люлчица.
— Значи, за мистър Фред можеш да не се тревожиш, Педро. Грели ще остави него и мис Харди на мира. Само няма да им разрешат навярно да слизат от кораба. А пък за нас ще организират лов по целия остров, щом стихне бурята и спре дъждът.
Детенцето се размърда и отвори черните си очички. Вместо привичните предмети и хора то видя две привели се над него брадати лица и захленчи. Ала когато се пробуди съвсем, то произнесе не онази обичайна дума, която винаги идва първа на устата на всички разбуждащи се деца на негова възраст. Смръщило личицето си в плачлива гримаса, детенцето проговори:
— Дороти!
При това изразът на лицето му беше такъв, с какъвто всички деца викат майките си. Мъжете се спогледаха… През пролетта мистър Фред бе прочел на приятелите си писмото на Емили, което капитан Брентли донесе на острова, и тайната на раждането на Чарлз им беше известна.
— Мръсно животно! — процеди Бернардито. — ори детенцето е научил на лицемерие. Бедното хлапе, вика родната си майка като слугиня. Жалко е, че снощи не улучих! Впрочем струва ми се, че вторият изстрел все пак го засегна.
Детенцето се разплака, изплашено от святкащото око на пирата. Бернардито взе момченцето на коленете си:
— Ще трябва да свикваш с тази бърлога, синко! Дороти ще дойде, когато бурята престане. Тя каза да не плачеш, да се измиеш и да хапнеш. После ще ти разкажа една дълга интересна приказка. Чуваш ли как вие вятърът?
— Това е морска буря — произнесе синът на мореплавателя.
— Педро, ще трябва да пазим този малчуган като зеницата на очите си: от неговото здраве зависи съдбата на много хора! Как да го забавляваме, за да не хленчи?
— Когато стягах вързопа, попадна ми някаква дебела книга. Тя се търкаляше на пода в каютата и май че я пъхнах във вързопа. Виж, капитане, може да е цяла, ако не сме я изтърсили по пътя.
Бернардито отиде в ъгъла на пещерата, където пиратите бяха захвърлили разпиления вързоп с разни вещи на отвлеченото дете.
— Педро, ти си не само велик, но и мъдър! — възкликна бившият пиратски главатар, като измъкваше из разтворения вързоп дебела книга с много картинки. На книгата имаше надпис с посвещение от пастор Редлинг. — не току така вързопът ми се стори възтежичък. Ами ти можеш ли да четеш на английски?
— Не, капитане.
— Някога аз бях силен по книгите, но сега съм забравил наполовина тази премъдрост. Отдавна не съм държал в ръцете си книга! Чарли, обичаш ли да гледаш картинки?
— Обичам да гледам картинки заедно с татко.
— Ами кажи ми, Чарли, ти имаш ли майка?
— Моята мама е лейди Емили…
— Лъжеш, синко. Твоята мама е Дороти, както я наричаш ти. Ами как се казва твоят татко?
— Сър Фредрик Райланд.
— Виж ти! Е, ами ти как се казваш?
— Сър Чарлз Франсис Райланд, виконт Ченсфилд.
— Чу ли, Педро? Това е много по-звучно, отколкото Карло Грели! Ти си умно момченце, Чарли, но страхувам се, че ще израснеш не като блестящ виконт. Ние ще станем с тебе приятели, Чарли; какво значение има за нас с тебе разликата от някакви си петдесетина години! Аз ще те науча на много интересни неща. Ти ще останеш при нас…
