След това замаскирва отвора и… бързо натъпква в устата си печена ябълка, напоена с горещ мазен сос. От нетърпимата болка из очите му бликват сълзи, но готвачите са се върнали вече и Джакомо, задавяйки се, държи горещата хапка в устата си.
Готвачът поставя пуйката в една Струвая, гарнира я с маслини, гъби и зеленина и прислужникът на каноника отнася димящото печено на втория етаж. Там, в скромната килия на каноника, опитният прислужник тържествено поставя блюдото на масата, отдавна застлана с колосана покривка, върху която са наредени бутилки. Каноникът сурово стиска устни, вдига очи към тавана и сяда на трапезата…
Джакомо още не беше успял да очисти от ръцете и корема си полепналите рибешки люспи, когато в кухнята се втурна олицетворението на ураганен вихър в образа на прислужника на падре. Прислужникът дори не забеляза, че под полите на расото на малкия чистач на риба беше останал кухненският нож. Ето виновникът вече е откаран в празната класна стая, избрана за екзекуция, и се развихря небивала буря! Падре мята светкавици и гръмотевици и момчето, проснато на скамейката, приема такава порция пръчки, която с лихва би му стигнала за цяла година всекидневно „телесно внушение“.
След това замъкват „злодея“ в зимника и го затварят в тъмнината. Тук вълчето проседява до мръкване и каноникът, комуто за нещастие отново е попаднала пред очите злополучната пуйка, вечерта пристига в зимника, за да възобнови „внушението“. През процепа на вратата Джакомо вижда лицето на каноника, който се мъчи да отключи катинара. В ръката си падре държи тънък ремък с тока.
Горната устна на момчето наистина започва да се повдига като на вълче. Малкият се озъбва и наежва. Вратата е отворена… и изведнъж цялата постройка на приюта се оглася от вик на болка и уплаха.
Притичалите деца и дори напусналият леглото си вратар, куцукащ със стълбоподобните си крака, виждат падре на пода пред отворения зимник; ужасен, той притиска към корема си окървавени пръсти, а по двора лети с развято расо и с кухненски нож в ръка вълчето Джакомо…
Тази нощ тринадесетгодишното момче избяга от приюта. Каноникът, получил сериозна рана в корема, вдигна на крак цялата полиция, но беглецът не можа да се намери…
До околностите на Неапол Джакомо се добра пешком, като се хранеше от подаяния. Струйката дим над Везувий той видя в лъча на изгряващото слънце, но това утро можеше да стане последно в живота му, защото край брега на залива падна като мъртъв, обезсилен от лишения и глад.
Джакомо дойде на себе си в рибарската лодка на Родолфо Чени. Здравият, загорял от слънцето рибар от остров Капри беше застанал прав и оправяше платната. В краката му лазеше четиригодишната черноока Доротея, а жената на Родолфо, дребничката Анжелика, подреждаше на кърмата купените в Неапол неща.
Семейството на Чени приюти бездомния сирак и цели четири години момчето прекара сред скалите и лозята на Капри. Той се превърна в мускулест, силен юноша, научи се да управлява платната, да връзва морски възли и да плува като делфин. Джакомо вече носеше нож на пояса и ходеше заедно с Родолфо в Сицилия, Корсика и в южните пристанища на Франция. Родолфо Чени се прехранваше с контрабанда и случваше се лодката му да се върне в прикътаното заливче на Капри с току що получени дупки в насмоленото дърво на бордовете. Веднъж Джакомо се върна от такова пътуване с куршум от френски митнически войник в мускула на крака. Когато Родолфо извади куршума и обгори раната с барут, юношата окачи този куршум на врата си като украшение и се хвалеше пред своите връстници.
Шестнадесетгодишен, Джакомо за пръв път видя човека, комуто впоследствие се оказа задължен за фамилното си име.
Буря беше разбила край Липарските острови малка английска платноходка и в колибата на Родолфо Чени се намери още един спасен. Скитник и пияница, бездомен и безприютен като Джакомо, но вече с бели косми в червеникавите си мустаци, английският моряк Бартоломю Грелей беше запазил при катастрофата само три гинеи, просмукана с пот риза и неизчерпаем запас от разкази за своите похождения по море и суша.
Той прекара в семейството на Чени една година, чак до събитията, които измениха живота на Джакомо и на неговите приятели.
Заедно с новия обитател на къщурката, който в простата реч на каприйските рибари се беше превърнал в Бартоломео Грели, рибарят Чени и седемнадесетгодишният му възпитаник предприеха една доста опасна операция. През няколкото граници на италианските кралства, херцогства и републики те прекараха партида оръжие в Швейцария за тиролските въстаници. Отсъствуваха повече от месец и се завърнаха на Капри без Бартоломео Грели. На връщане, когато вече бяха минали най-опасните полицейски кордони и планински проходи от сухопътната част на техния маршрут, лодката на Родолфо Чени бе обсипана с точен топовен картеч от един охранителен кораб. Свистящият оловен град пощади само Джакомо; Родолфо и Бартоломео получиха тежки рани. Като се справи сам с лодката, Джакомо остави Бартоломео при едни познати рибари близо до Соренто, а раненият в хълбока Родолфо докара в къщи. След пет дена Родолфо почина. Тленните му останки, въпреки очакванията, прие не морето, а малкото гробище в дола между крайбрежните скали на Капри.
След погребението в къщурката стана пусто и печално. Два дена семейството се храни с остатъците от погребалния обед, а после Джакомо, комуто Родолфо преди смъртта си беше завещал да се грижи за осиротялото семейство, започна да стяга вдовицата и дъщеря й за път. Решено беше, че ще заминат за Соренто, родния град на Анжелика. Там Анжелика купи една мъничка къщичка с лозе и няколко портокалови дръвчета. Джакомо й помогна да уреди малкото стопанство, а после намери Бартоломео и заедно с него се отправи на един шведски кораб за северните морета, като остави на вдовицата всичките си пари, които беше получил в предплата. Той плава две години, научи се да чете мореплавателните карти и да се ползува от компаса, бусолата и секстанта. Бартоломео Грели му предаде целия си немалък опит и щурманът норвежец го взе за свой помощник.
… В онези години на северозапад, в спретнатите островърхи градчета на Европа оглушително думкаха войнишки барабани: водеше се опустошителната война между вероломния и алчен за чужда земя Фридрих Пруски и древните властелини на Европа109. Кралете на Франция и Швеция, австрийският император и руската царица изпращаха войски срещу тръгналата на поход пруска армия. Бартоломео и двадесетгодишният Джакомо слязоха в Щралзунд и в края на 1757 година постъпиха в двадесетхилядната армия на шведския крал.
Повече от две години Джакомо и неговият по-възрастен спътник водиха скитнически войнишки живот. Шведската войска опустошаваше градчетата на Померания и Бранденбург, задоволявайки се с дребни трофеи, без да се осмели да нанесе удар в сърцето на неприятелското кралство — Берлин. През лятото армията се биеше и разбойничествуваше из пруските провинции, а после се връщаше на крайбрежието, в Щралзунд, и през няколкото зимни месеца си делеше плячката. Такава война вече започна да омръзва на предприемчивия Джакомо.
През време на един поход, когато разузнавателни отряди на пруската конница връхлетяха върху шведския отряд, в който служеха Бартоломео и Джакомо, и му нанесоха чувствителна загуба, храбрият млад италианец обърна върху себе си вниманието на главнокомандуващия шведите граф Хамилтън в неравна схватка Джакомо пред очите на своя генерал се справи с група противникови войници, като остави няколко души на място, а останалите обърна в бягство.
След боя граф Хамилтън заповяда да доведат при него в палатката младия войник, който едва беше успял да си отдъхне и да изтрие окървавеното острие, и го запита за името му. Старият Бартоломео бе записал Джакомо в армията под собственото си фамилно име, изопачено от рибарите, и под това име Джакомо беше произведен командир на взвод.
Взводът се състоеше от отчаяна сбирщина, а самият Бартоломео Грели се оказа под командуването на своя ученик Джакомо. Всички смятаха младия италианец за син или брат на беловласия боец.
Една безлунна есенна нощ отрядът спря на бивак близо до някакво разграбено бранденбургско градче със стръмни керемидени покриви. Войниците от взвода на Грели бяха наобиколили със смях каручката на скитницата маркитантка110, която пътуваше в обоза на армията вече няколко седмици. Възрастната жена, чиято сергия войниците на Джакомо вече бяха, прекатурили, отчаяно се дърпаше от ръцете на Бартоломео Грели, Джузепе Лорано и Уудро Крейг.
Гласът на жената извика в паметта на Джакомо неясни, отдавна забравени картини. Той спря разюздалите се войници, Поднесе фенера към лицето на маркитантката и… позна своята майка, повехнала и побеляла.
