много рядко, се навеждаше над него, шумоляща с броката и коприните…
Момчето се роди във Венеция и най-ранните му спомени са свързани с този град на дожите, кондотиерите106, търговците и просяците. Като дете той хранеше заедно с майка си доверчивите гълъби по площада Сан Марко и се изкачваше по каменните стъпала на Моста на въздишките.
Той запази в паметта си дома с гравирани кулички, приличен на дворец, и отекващите стъпки под арката на портата, където се плискаше водата на канала. Там минаваха черни гондоли с високи носове и бъбриви гондолиери, които, застанали на кърмата, ловко гребяха с едно весло. Джакомо помнеше в този дом мраморните статуи по ъглите, блюдата с гербове, изобразяващи лъвове; помнеше и здрача на залите с дългите, достигащи до тавана огледала по стените между прозорците, закрити със златистите вълни на копринените завеси.
И съвсем смътно си припомняше надменното лице на висок мъж, пръстените, бляскащи на ръката му, и тъмносиньото кадифе на високата му яка. Слугите го наричаха „ечеленца“, а майка му — просто „Мой Паоло“. Момчето учеха да му казва „ваша светлост“ и да целува ръката с пръстени.
Джакомо едва беше навършил пет години, когато всичко това внезапно свърши. Една гондола свали под арката беловлас старец, облечен в черно. Той имаше сухи, костеливи пръсти, пръстен със същия като на Паоло герб и приличаше на Паоло, но лицето му беше сбръчкано и още по-властно.
Влизайки в залата, където бяха оставени цели кошници с цветя, които слугата на майка му донесе вечерта от театъра, старецът прекатури тези кошници, стъпка цветята с крака и се затвори заедно с Паоло в неговите покои. И всичко се промени! Майката взе Джакомо и напусна дома с гравираните кулички. Те заживяха в малка странноприемница край театъра. Паоло дойде още веднъж, остави на масата тежка кесия и за дълго време изчезна от живота на момчето. Едва пет години по-късно то чу от старата си бавачка, която не беше напуснала господарката си в нейните скитания, че той бил неговият баща. Но дори цялото име на баща си Джакомо не научи точно…
Генуа… Неапол… Рим. Тук, във Вечния град, момчето за първи път отиде на театър. От ложата, тапицирана с червен плюш, той слушаше майка си и видя цветята, които летяха към сцената, в краката й. След това в една карета с художника Албертино Вители те заминаха за родния град на певицата, Равена.
Едно ранно утро, когато тримата бяха отишли да разглеждат гробницата на Теодорих Велики, завинаги се вряза в паметта на момчето. Нежнорозовата и зеленикава плесен по каменните ковчези, поставени върху обрасли с мъх плочи в древната базилика, тържествената тишина и далечният звън на камбана, а след излизането от гробницата свежият аромат на рози, който полъхът на утринния ветрец донасяше от градините — такива спомени остави у Джакомо разкошната някога Равена.
Скоро джобовете на Албертино Вители пресъхнаха и синьора Франческа продължи сама своя път.
Няколко години момчето прекара при баба си в малка къщичка сред лозята на тосканската равнина. А когато бабата умря, Джакомо отново бе отведен при майка си. Тя го обсипа с целувки, обвея го с аромата на парфюми и веднага го отведе в Милано.
Джакомо беше навършил десет години, когато тя пристигна с него в Ливорно. Спряха в голям хотел. Прозорците на стаята, определена за момчето и старата бавачка, гледаха към многолюдната улица с френски ресторант, където поклонниците на синьора Франческа бяха устроили банкет в нейна чест. В залата свиреше музика и се чуваха шумни ръкопляскания.
Момчето видя как пред вратата на ресторанта спря карета с герб, изобразяващ лъв. От каретата слезе млада двойка. Пред Джакомо, седнал на перваза, се мярна плюмажът107 на шапката на един висок човек. Нещо познато се стори на момчето в осанката на този мъж. То видя високата прическа на красивата му спътница. Двойката влезе в залата. — момчето искаше вече да слезе от перваза, когато изведнъж в залата на ресторанта се разнесоха викове и шум. Там се събаряха маси, чупеха се и звънтяха съдове, в прозорците се мярнаха сенки; един изплашен лакей изскочи на улицата. Бавачката на Джакомо също се приближи до прозореца и изведнъж плесна с ръце и пронизително запищя от страх: високият мъж изнесе от залата на ръце мъртвото, обляно в кръв тяло на дамата с високата прическа и грижливо го положи върху възглавниците на каретата с изображение на лъв. Каретата веднага замина, а след това четирима полицаи измъкнаха от ресторанта на улицата разрошената майка на Джакомо и изтръгнаха от ръцете й кинжал.
След няколко дни собственикът на хотела въведе един полицейски чиновник в стаята, където притихналият Джакомо седеше в ъгъла със своята бавачка.
На момчето обясниха, че майка му е осъдена на доживотен затвор, защото в изблик на ревност е убила графиня д’Еляно. Тогава старата бавачка започна да плаче и да се вайка над момчето, като през хлипания каза на чиновника, че мъжът на убитата е същият онзи „ечеленца Паоло“, с когото те са прекарали няколко години във Венеция, и че той е баща на Джакомо.
Чиновникът заповяда на старината да напусне хотела, незабавно да се махне от града и отведе момчето със себе си.
Джакомо бе заведен в един дом със сводести тавани и дебели решетки на прозорците. Чиновникът, когото наричаха Габриеле Молети, дълго разпитва Джакомо за живота на майка му и обясни на момчето, че синьор Паоло не е признал твърдението на старата бавачка за вярно и че не иска нищо да знае за близките на убийцата.
А всъщност Габриеле Молети не беше се виждал със синьор Паоло. Чиновникът се грижеше само за едно: той си правеше сметка да присвои скъпите вещи и скъпоценностите на синьора Франческа, които след арестуването й бяха останали без всякакъв надзор. След като изпъди от града старата бавачка, Молети заедно със собственика на хотела просто ограби осъдената. После съставиха официален опис на вещите й, който представиха в полицията: Граф Паоло д’Еляно не пожела да присъствува на съдебния процес на своята бивша приятелка. Той не знаеше нищо за съдбата на Джакомо и никой не му напомняше за момчето. В дълбока скръб графът напусна Ливорно и замина за Венеция. Момчето, измамено от Габриеле Молети, не подозираше, че „ечеленца Паоло“ заминава, без да знае дори, че Джакомо е в Ливорно. Изобщо Джакомо се отнесе недоверчиво към думите на бавачката и прие като нещо съвсем естествено нежеланието на знатния венециански велможа да се намесва в по-нататъшния му живот.
Като видя, че момчето равнодушно прие лъжливото му обяснение, Габриеле Молети се успокои и изпрати да повикат един монах от приюта „Света Магдалена“. Монахът прие и момчето, и нищожната сума, получена от продажбата на ония жалки останки от вещите на синьора Франческа, които бяха нанесени в официалния полицейски опис и оставени за Джакомо по милостта на чиновника Молети. С тази операция синьор Габриеле Молети напълни джоба си с две хиляди скуди108, малко по-малко спечели собственикът на хотела, а малкият Джакомо оттогава ето вече цели три години слуша всяка сутрин звъна на камбаната, получава всекидневната порция бой от приютските си връстници и също толкова чести поучения с пръчка от падре каноника.
…Неделя. Децата скитат из градината на приюта. Някои са успели да се измъкнат през оградата. Те скришом просят милостиня от важни кавалери и дами, които минават по пътя за града.
Джакомо чисти в кухнята риба. Пърхащите тела на живите шарани от манастирското езерце, сребристите люспи, полепнали по ръцете и дори по лицето на приютения питомец, розовите плавателни мехури — всичко вдъхва на момчето отвращение. Той ненавижда миризмата на риба й затова именно каноникът заповяда винаги него да изпращат да чисти рибата в кухнята, за да се смири.
Окото на Джакомо е отекло от удар, но и тримата му вчерашни противници цяла нощ охкаха и се въртяха върху дюшеците си.
Наоколо цари суетня. Отецът настоятел посреща важни гости от града. В дълбокия тиган под капака църка, покривайки се с кафява коричка, тлъстият скопен петел, предварително накиснат в бяло вино. Младата натъпкана пуйка пръска опияняващ аромат. Мършавият, полугладен Джакомо много добре знае, че пуйката се готви съвсем не за гостите на настоятеля: прислужникът ей сега ще я отнесе в покоите на падре — каноника на приюта.
С тесен кухненски нож момчето разпаря корема на огромната риба, която едва е измъкнало от ведрото. Рибата пляска с опашка и Джакомо болезнено си убожда пръста с рибя кост. Злоба кипи в него.
Двамата готвачи, след като изваждат от пещта пуйката, отиват в зимника. Момчето се спуска бързо към нея, измъква от вътрешността й печените ябълки и я натъпква с мръсни рибешки черва и хлъзгави люспи.
