— Сър Фредрик Райланд! — каза адвокатът по-високо, като се обръщаше към лежащия.
Емили потрепера и рязко се обърна към вратата.
— Господи, помислих, че е влезнал онзи! О, Фред — произнесе тя, обляна в сълзи, — страшен ми е дори звукът на твоето истинско име, както ми са страшни и омразни стените на твоя фамилен дом!
Тя глухо зарида, падна на колене пред леглото на спящия и притисна глава на гърдите му.
Без да изменя положението си и да отваря очи, като слепец, сър Фредрик притисна главата на девойката към своите устни и нежно целуна бялата къдрица над слепите й очи. Беше чул целия разговор на годеницата си с Ричард, но слушайки, продължаваше да лежи със затворени очи, за да не наруши състоянието си на дълбока вътрешна съсредоточеност. В тези минути той обмисляше ново важно решение за съдбата си. Това решение не беше леко, но се диктуваше от целия му жизнен опит, от нравствените убеждения и собствената му съвест.
На вратата се почука. И тримата трепнаха. Ричард скочи от мястото си. Развълнуван, Патерсън открехна вратата на каютата:
— Лейди Емили, пасторът моли мистър… Мърей и вас, Ричард, незабавно да се качите в капитанската каюта. Той се готви да причести ранения. Болният е много зле. Има инфекция на кръвта…
В капитанската каюта, където лежеше болният, пламъкът на няколкото свещи осветяваше морските карти, барометрите, часовника и оръжието по стените. Китаецът готвач на Брентли тъпчеше с парчета лед една брезентова торбичка, свалена от главата на болния. Лейди Станфорд, небрежно облечена и невчесана, милваше мокрите коси на Грели. Лицето й изразяваше уплаха и мъка.
Единият ръкав на батистената долна риза на болния беше отрязан; разголената лява ръка с великолепна мускулатура, стегната в превръзка, зачервена, висеше като отсечен клон. Отокът беше стигнал вече до дланта. Край кревата се виждаше тас, наполовина пълен с кръвта, която доктор Грейсуел току що бе пуснал от вените на болната ръка.
В помещението още миришеше на горено месо и на въглищен дим. През деня Грели сам настоя лекарят да изгори раната му с нажежено желязо. Тази операция болният понесе мълчаливо, но след обгарянето отмаля. Пулсът стана неравен, по тялото му изби пот.
До главата на болния се бе изправил свещеникът с молитвеник в ръце. Притихнал и сякаш смазан, Мортън се бе свил в един ъгъл. Нито Йензен, нито Карачиола вече бяха край ранения. Той ги отпрати, след като чу лекарската присъда.
Влезлите мълчаливо се струпаха край вратата. Болният обърна към тях отслабналото си лице с хлътнали очи и изострен гърбав нос. Патерсън въпросително погледна лекаря. Той недоверчиво поклати глава.
— Не се споглеждайте с доктора, Патерсън — заговори раненият. — аз зная, че вероятността е малка. Моята смърт развързва целия възел. Вие, Ричард, заедно с Мортън ще трябва да удостоверите моето завещание, аз вече го подписах. Изкопайте ми гроб горе на Скалистия връх. Съдбата иска да си разменим местата с вашия бъдещ мъж, Емили. Сега, пастор Редлинг, изповядайте ме. Присъствието на тези хора не ще ви попречи, а на мен то не ще позволи да излъжа в последния си час. Помнете, господа, тайната на изповедта е свещена! Не безпокойте след смъртта ми онези хора, които ще ми се наложи да назова. Закълнете се в това разпятие, че ще погребете в собствените си сърца всичко, което чуете сега!
Присъствуващите изпълниха искането на умиращия. След това Мортън загаси ярките свещи. Пламъчето на кандилото затрепка пред черния кръст с белеещото на него костено тяло на разпнатия. Няколко минути болният мълча, събираше сили. След това в полумрака зазвуча неговият глух, равен глас… Пред безмълвните слушатели като че се разтвориха тесните стени на каютата. Картината на един удивителен живот се разгърна пред тях като на сцената на шекспировски театър.
4
…Слънцето напича белите стени. В страничната пристройка на францисканския104 приют, където няколко кестена хвърлят сянка върху тесните, замрежени с решетки прозорчета, дрезгаво звънти камбана.
Под стълбата, която води за втория етаж, се намира полутъмната килийка на вратаря. С отпуснато лице, прилично на суров, спаружен картоф, той лежи в леглото си сред парцали и вехтории. Челюстта му е овързана с вълнен парцал: зъбите го болят и той по цели дни не става от леглото. Единственото му задължение е да вдигне със звъна на камбаната момчетата от приюта „Санта Магдалена“, а вечер да им възвести времето за лягане. Всички останали работи извършват вместо него много добре децата от приюта.
Ревматичните крака на служителя са обути в огромни топли, плъстени пантофи и са омотани до самите бедра с поръбени ленти от одеяла. Тези крака приличат на улични стълбове.
Нащърбената камбана виси над стълбата. От камбаната до килията на вратаря, покрай стената, е опънато дълго въже. В примката на края на въжето е вмъкнат стълбоподобният крак на служителя. Когато слънчевият лъч допълзи по стената наравно с лицето на вратаря, време е, значи, да даде сигнал. Кракът лениво се издига и опъва въжето. Неравномерно разклащаният меден език привежда в движение камбаната. Люлее се кракът стълб — люлее се и звъни камбаната. Звънът продължава пет минути, десет минути… Накрай на горния етаж се тръшва врата и камбаната млъква. В спалнята, където на сламените дюшеци спят малките сирачета, влиза сънлив монах, препасан с връв…
…Падре, каноникът105 в капелата хвърля неодобрителен поглед към дългото мършаво момче, остригано след неотдавна прекараната едра шарка. Това издръжливо момче престоя един месец в заразното отделение на болницата „Свети Франциск“, откъдето хората рядко се завръщат на тоя свят! Въпреки болничното лечение той оживя и дори лицето му си остана чисто.
Мръсното расо е късо за хлапака, едва му стига до коленете. Въпреки че е само на тринадесет години, той е по-висок и по-силен от по-възрастните възпитаници, но изглежда най-леден и изтощен измежду приютските деца, превили колене за молитва.
Остриганото момче се наведе, за да подпъхне под острите си колене окъсаните поли на дрехата. Но напразни са опитите му, а коленете болят от пронизващия студ на влажните каменни плочи. Каноникът се чумери.
— Джакомо! — раздава се гласът на Падре — дете, ти пак се отвличаш от молитвата! Вчера ловеше мухи, днес се занимаваш с коленете си. А ти трябва да благодариш на господа за спасението си и да се молиш да даде мир на грешната душа на твоята майка!
Връстниците хвърлят на Джакомо коси погледи. Той е горделивец и не търси приятели. Днеска те всички заедно ще го набият, задето вчера здравата беше натупал един по един трима от възпитаниците. Те знаят, че майката на Джакомо е лоша жена. Тя е в затвора. Никой никога няма да се застъпи за Джакомо, възрастните не го обичат, децата се боят от него. През трите години, прекарани в приюта, много пъти го бяха жестоко наказвали.
Изгледът му е зъл и измъчен. Рядко се усмихва, а да се смее, го бяха видели само веднъж, когато каноникът през есента се подхлъзна на мокрия насип и падна в ямата с вода, откъдето зидарите вадеха глина. Каноникът запомни този смях.
Оттогава той не пропуща случая да накаже и убоде вълчето. Децата слушат как монахът, извърнал лицето си, мърмори:
— Бурен! Изчадие на уличница, прости ме, господи!…
…Последния път момчето видя майка си през прозореца на един хотел в Ливорно. То седеше на перваза и гледаше към улицата, където пред вратата на заведението на собственика на ресторанта — французин, непрекъснато спираха каляски или носилки: богаташите и благородниците от Ливорно чествуваха нея вечер модната тосканска певица Франческа Мола, майка на Джакомо.
От ранно детство момчето привикна към безредния разкош на скъпите странноприемници, към възглавниците на наемните карети, към куфарите и картонените кутии, копринените дрехи и фалшивите скъпоценности, разпилени по килимите на временните му жилища. Като насън му се мяркаха градове с готически катедрали и тесни улички. Италия! Страна на планински пинии, маслинови дървета и свещени руини! Но майката на детето малко се интересуваше от славните развалини. Поклоните на раболепните слуги — грубоватите, нахалните на импресариото; блясъкът на паркета — мръсното бельо, натъпкано зад огледалото; бисерните украшения по шията на майка му — виненият дъх от устата й, когато нощем, впрочем
