такива кървави и зловещи деяния, че аз се отказвам от него.
На тази земя вие оставяте дете, чиято съдба би могла да заприлича на вашата, защото, родено под лъжливо име, то също ще трябва да бъде лишено от правото да го носи, без да има някаква вина за това. Аз не желая да увеличавам веригата от злини и нещастия на земята. Взех окончателно решение вашият наследник да запази всичко онова, което вие сам искахте да му оставите в наследство Благоволете да назначите за Настойници на сър Чарлз липата, които желаете. А мой дълг е да излекувам душевните рани на онази, чието име е достойно да се нареди до имената на героините от древността. Нищо около нея — нито хора, нито имена, нито страна, нито дим — не трябва да помрачава със спомени бъдното й щастие, което аз ще се постарая да й създам под своето ново име!
ГЛАВА ДЕСЕТА
ГРОБЪТ НА ОСТРОВА
1
В тишината, която настъпи, след като сводът на пещерата рухна, капитан Бернардито отърси от себе си пръстта и като се убеди, че детенцето в ръцете му диша, постави го на пода до краката си.
В мрака на сриналата се пещера Бернардито за миг си припомни своите изживявания на борда на „Черната стрела“ преди три години, когато ураганът тласкаше корабите към подводните скали на острова. Чувствувайки отново онази странна тежест в цялото си тяло и ШУМ в ушите, Бернардито започна да опипва най-близките предмети. Едва си поемаше дъх; и най-незначителните усилия предизвикваха ускореното биене на сърцето.
Капитанът извади от джоба си огниво, секна от кремъка искра, раздуха тлеещия прахан и запали една тресчица, която му попадна под ръка. Пламъче озари слегналия се свод. Две трети от пещерата бяха затрупани. Останалото пространство беше покрито от посипалия се прах и дребни камъчета почти на един фут Масата беше смазана: двата й крака и част от дъските стърчаха изпод пръстения насип Един камък притискате към парчетата от масата дебелата книга с картинки.
Бернардито извика своя другар. Звукът от гласа на капитана и плачът на събудилото се дете бяха погълнати от срутилата се влажна пръст.
Старият корсар си спомни че Педро седеше край масата срещу него, до празната постеля на детето. Сега това място беше отрупано от влажна пръст и от гранитен блок. Бернардито разбра, че пред него е гробът на Педро, а гранитният блок е легнал като паметник на неговия последен и единствен другар.
Като поразрови пръстта край смазаната маса, Бернардито се натъкна на светилника със застинала вече мас в него. Той запали това кандилце, коленичи и притисна чело към грапавия камък В гърлото му бе заседнала суха буца, но у стария капитан не се намериха сълзи. Той прочете полузабравените слова на молитвата, в това време детето проплака, Бернардито го взе на ръце и се зае да го утешава.
След като успокои момчето започна да разглежда пещерата. Останалата част от свода се държеше едва два, всички основни запаси от храна, цялото оръжие и облекло бяха за губени.
Бернардито започна да разравя пръстта и да вади изпод нея един след друг различни предмети. Намери брадвата, мотиката и дъбовия прът, след това се натъкна на наръч дърва, приготвени за огън. Накрай капитанът изрови малък запас от провизии, който Педро държеше под ръка за най-близките два дни. Този запас при пестеливо разходване можеше да поддържа живота на Бернардито и детето деветдесет дни. Но несигурният хилядотонен свод на пещерата и липсата на вода будеха безпокойство.
Като добави в светилника късче разтопена мас от дива свиня, Бернардито започна да почуква стените и сводовете. Не можеше и да се мисли да се откопае старият изход. Затова пък противоположният свод, снишавайки се към полегатия под, оставяше тясна пролука между пода и ръба на остро издалата се като стряха плоча отгоре.
Бернардито легна по корем и пропълзя в тази тясна цепнатина. Там той неочаквано откри тесен естествен подземен проход, който скоро се раздвои. Бернардито запълзя по лявото разклонение, но то се оказа задънено от базалтови скали. Тук обаче човек можеше да стои изправен.
Жажда измъчваше Бернардито. В устата му скърцаше пясък. Около него шумоляха струйки суха пръст, ронеща се от пукнатините. Ослушвайки се, той долови някакъв звънтят звук в ъгъла на тази каменна килия. Звукът се повтаряше всеки десет секунди. Бернардито приближи светилника до един сталактит. Той висеше над също такъв израстък сталагмит, издигащ се от пода срещу вкаменената висулка. Вековната работа на капките беше издълбала една вдлъбнатина в този варовит израстък. Всеки десет секунди на края на сталактита се събираше водна капка, която падаше тежко. Във вдлъбнатината се беше събрала около половин чаша вода. При всяко падане на капката малкият водоем се препълваше; излишъкът от водата изтичаше от камъка и по една влажна следа отиваше в земята. Бернардито изпи водата на малки глътки и се върна в пещерата.
Той изсипа пръстта от паничката и изяде остатъците от храната на дъното на съда. С една клечка и парцал изчисти полепилата се по нея кал, пренесе детето в каменната дупка и постави паничката под сталактита. Пълзешком, с голяма мъка за няколко часа той пренесе в тази килия оцелелите вещи и дори книгата на Чарли. Само дървата остави в старата пещера; невъзможно беше да се запали огън — обитателите на този затвор биха се задушили от дима.
Пламъчето на светилника леко потрепваше — значи, през някаква пукнатина на скалите нахлуваше въздух.
Бернардито отряза на момченцето хляб от оцелялата пита и утоли жаждата му с глътка вода, насъбрала се в паничката. Старият пират просна на каменния под кожената си куртка, легна на нея, постави главичката на детето на рамото си и за няколко часа се унесе в сън.
Без да мърда, момченцето дълго се вглеждаше в мигащото езиче на светилника и накрай също заспа под монотонния звън на капките, които падаха равномерно в тенекиената паничка.
2
Робърт Патерсън и Ричард Томпсън влязоха в каютата на новия пасажер на брига. Завариха го да подрежда книжа и документи на името на вирджинеца мистър Алфред Мърей.
— Дошли сме да ви предложим да поемете ръководството на експедицията, сър Фредрик Райланд — започна адвокатът, — ви молим…
— Мистър Томпсън — прекъсна го гостът на „Орион“, — от тази нощ аз вече нямам нищо общо с току що произнесеното име. Оставям в сила всички документи, които бяха подписани във ваше присъствие и засвидетелствувани от вас, Мортън и свещеника. Ако джентълмените желаят, след смъртта на сър Фредрик Райланд аз, Алфред Мърей, съм готов да поема временно ролята на ръководител на експедицията, за да я подготвя за, обратно плаване. Впрочем по мое мнение капитан Брентли би изпълнил тази задача по-добре от мене.
— Извинете, мистър… Мърей — каза адвокатът, — се пак аз си позволявам да отбележа, че от гледна точка на държавното законодателство вие едва ли имате право да осъществите великодушното си решение. Законът предвижда право на осиновяване, но не и прехвърляне на титлата и името на друго лице.
— Но, мистър Томпсън, в книжата, които подписах, не става нито дума за прехвърляне на име. С подписа си аз удостоверих, че наистина съм Алфред Мърей, потомствен колонист от Виржиния. Книжата имат строго законен характер.
— Моля ви още веднъж хладнокръвно и сериозно да обмислите това решение — произнесе адвокатът, — ри все че високо ценя и много добре разбирам неговите мотиви. Но човекът, чиято потресаваща изповед утвърди във вас великодушието ви, създаде голямо предприятие, от което зависят пряко или косвено съдбините и благосъстоянието на хиляди хора. Този човек беше тъмен авантюрист. Богатствата, съсредоточени в ръцете му се използуваха за рисковани и престъпни цели. За него тези операции бяха доходни, но за обществото — опасни и дори безчовечни. Така например Доротея ми съобщи, че мнимият Райланд се е занимавал не само с търговия на роби, но и се е готвел да продължи пиратския си занаят и да почне грабеж по морските пътища.
Патерсън се наежи и се размърда на стола. Адвокатът продължаваше разпалено:
