На половин миля от брега островитяните бяха построили ловджийска колиба. Фред внесе Емили в това убежище, запали светилник и огън. Когато дървата запращяха, той седна на един камък и започна да разтрива натъртеното стъпало на девойката. Емили го гледаше отгоре; погледът й светеше с онова лъчисто сияние, което се излъчва от очите на жената в най-щастливите минути на живота й.
След като похапнаха. Фред положи девойката на легло от кожи, а своя плащ постла на пода и легна до огъня. Той не спеше и гледаше догарящия огън. Стори му се, че Емили е задрямала; тихичко се повдигна на лакти, за да я погледне в лицето. Две нежни ръце леко го прегърнаха. Той обхвана главата на девойката в дланите си и два дъха се сляха в един.
4
Загубил всякаква представа за времето, Бернардито Луис използваше падащите от сталактита капки не само за утоляване на жаждата, но и като часовник. Той определи, че паничката се пълни догоре с вода за около двадесет и четири часа и сега пресмяташе денонощията по числото на изпразнените панички. Хранеше се с пушено свинско и козе месо, с останките от хляба и с влажно брашно, което размесваше с вода. Същата храна даваше и на детето. Наложи се да нареже целия хляб на тънки филийки, за да не плесеняса. Във влажния въздух филийките не изсъхваха.
Капитанът успя да изследва и дясното разклонение на подземния проход. То се оказа дълго и криволичещо, постепенно се снишаваше и на места сводът надвие ваше толкова ниско, че Бернардито можеше да се промъква само пълзешком. На други места гой се изправяше в целия си ръст и не достигаше свода с ръка.
Според неговите пресмятания успя да стигне до края на десния проход едва на четвъртото денонощие от пещерното им заточение. Тук, на разстояние не по-малко от триста ярда от разклонението, той се намери най-сетне пред напластена лескова скала, с която свършваше подземният проход. При светлината на фитилчето старият корсар огледа скалата и откри тясна цепнатина. Приближеният до нея пламък на светилника се люшна и угасна. Бернардито долепи ухо до цепнатината и долови шум на течаща вода. Звукът беше слаб и неясен, но нямаше съмнение: някъде зад лесковата скала течеше ручей. Ако успее да пробие няколко фута в леската и да се добере до ручея, подземното му корито може би ще изведе пленника от тъмницата Бернардито си спомни за водопада в клисурата. Озари го догадка, че се намира близо до подземното русло на този поток. Шансовете за спасение нараснаха!
Мотиката беше в ръцете му Бернардито отново запали светилника и удари скалата. Парче от меката леска се отцепи лесно. Увлечен в работа, Бернардито забрави и сън, и храна, и оставеното детенце. След няколко часа той разшири процепа, но камарата от плочести парчета леска достигна до кръста му. Повече не можеше да се работи и затворникът в пещерата започна да разстила разкопаната маса по целия под на подземния проход. През цепнатината проникваше чист въздух. След непосилния труд Бернардито се почувствува много отпаднал Той легна на гръб и задряма. Внезапно през приспивния шум на ручея старият корсар различи далечно чукане, драскане и скърцане.
Бернардито запълзя назад. Когато по едно време легна да почине, след като беше изминал най- мъчителните етапи на този подземен път, дочу скърцането и ударите още по-отчетливо. Най-после се добра до каменната килия. В мастилената мъгла детенцето тихичко лежеше върху кожената куртка, но като видя светлинката и брадата на пирата, заплака жално: малкото човече изразяваше огорчението си, задето бе оставено тъй дълго само. Паничката под сталактита се беше препълнила и скъпоценните капчици изтичаха в почвата. Синко, ти скоро ще видиш слънчицето и ще започнеш ду се разхождаш по твоя остров — заговори Бернардито, като милваше къдриците на момчето. — аз намерих изход от пещерата, разбираш ли, изход, но трябва да го разкопаем и тогава ние с тебе…
Някъде рухнаха камъни. Нещо страховито избоботи и стените на каменната им килия потрепераха. Сталактитът се отчупи и падна на пода, като сплеска паничката. Стана тъмно и гъст облак прах напълни ноздрите, устата и очите на стария корсар. Той — зажумя и се изгърби в очакване на края За миг си припомни целия живот, сякаш светкавица озари миналото. Но сводът над главата му още се държеше и съзнанието не напусна Бернардито. Сега всичко наоколо стихна, шумовете престанаха и капитанът най- после разбра какво означаваха те. Разкопаваха тяхната пещера! Очевидно след като са открили срутването, Леопарда е намислил да разкопае гроба на сана си При разкопаването моряците са разтърсили останалата част от оцелелия свод на пещерата и той е рухнал. Ако при срутването е засипано и разклонението на подземния проход — смъртта на пещерните затворници е неминуема.
Бернардито с голяма мъка запали своя мъничък факел. Каменната килия беше цяла, ако не се смята откъсналият се при сътресението сталактит. Но входът към подземния проход бе наполовина засипан.
Капитанът изгреба пръстта, разчисти входа и запълзя към разклонението. Навред беше посипано с нова пръст, гъст облак прах зее още виснеше във въздуха. Надясно входът се оказа свободен.
Бернардито реши да се прехвърли в десния проход и оттам да се промъкне до подземното русло. Той отново зачу удари. Значи разкопаването продължаваше, но на капитана беше ясно, че дори със силите на целия екипаж на „Орион“ пещерата едва ли ще може да бъде разчистена за по-малко от две три седмици.
Страхувайки се от нови срутвания, Бернардито започна пълзешком да пренася всичките си вещи и хранителни запаси в дясното разклонение. Това беше адска работа и продължи не по-малко от две денонощия. През това време Бернардито неведнъж стигаше до пълно изтощение. Отслабналото детенце вече не крещеше и не плачеше. Свито на кълбо като зверче, то лежеше върху куртката на корсаря, често дремеше, а когато се събудеше, безучастно гледаше брадатия си другар.
След като се наспа в новата си „квартира“, Бернардито се подкрепи с последните останки от храната и се залови за работа. Мъчеше го жажда.
Подземното пленничество продължаваше вече според пресмятанията му шест седем денонощия, когато три глухи удара отново разтърсиха сводовете на подземието. Те не приличаха на вулканични трусове, защото се чуха някъде отстрана, сред пещерните развалини.
— Събарят скалите! — промърмори корсарят и захвърли мотиката. — по дяволите всичките им старания! Те ще срутят целия проход!
Работата вървеше бързо; пясъчникът се отцепваше на слоеве. Бернардито работеше с брадвата, мотиката и дълбокия прът вместо клин. От време на време усещаше прохладен полъх на чист въздух.
Накрай след тридесет четиридесет часа издълбаният в стената отвор се оказа достатъчен, за да пъхне раменете си. Бернардито остави инструментите настрана и се вмъкна в дупката. Той пъхна главата си в процепа и започна да се вглежда в кухината, в мрака. На около шест фута под него ромолеше и се плискаше вода. Значи, пробит е проход в някаква подземна пещера или тунел, по дъното на който течеше поток!
След като разшири дупката, Бернардито предпази с длан кандилцето си и освети тунела. Сводът се издигаше на два фута над главата му, а долу страховито чернееше бистра вода.
Детенцето спеше. Бернардито допълни светилника, остави го в ъгъла, сложи върху книгата до Чарлз последното късче хляб и парченце сушено месо. След това свали от кръста си колана, завърза го за пръта, препречен на дупката, още веднъж хвърли поглед към спящото дете и държейки се за колана, се спусна право в черната вода на потока. Тя беше много студена и едва не събори човека. Бернардито изми лицето и ръцете си, отпи няколко глътки, прекръсти се, легна в ледената вода и заплува.
Потокът го понесе в пълен мрак през тунела. На няколко пъти той се удряше о камъни и издатини на скали, но скоро напипа плитчина и стъпи на ситен чакъл. По шума на водата при плитките места човекът усещаше завоите и от началото на своя път до плитчината преброи два. По-нататък сводът на тунела се снишаваше и течението ставаше по-бързо.
Когато Бернардито напусна плитчината, водата стремително го понесе. Скоро пред него затрептя сивеещо се петно. Потокът още веднъж зави и Бернардито започна да различава очертанията на свода и стените на тунела. Той се залови за една издатина и погледна напред. Светлина, слънчева светлина се виждаше на петдесетина крачки пред него!
Потокът протичаше надолу по ръба на надвиснала като стряха плоча. С издрани колене Бернардито запълзя напред и пъхна главата си в сияещата цепнатина. Пред него се разстилаше ослепителен простор!
Зашеметен от слънчевата светлина, той падна върху издатината на скалата, от която водопадът, весело
