подскачайки по камъните на стръмния склон, се хвърляше в зелената дълбина на клисурата.
Най-после Бернардито хвърли поглед околовръст. Долу той видя хора с търнокопи, лопати и брадви. Слънцето залязваше и хората, след като бяха привършили дневната си работа, навлизаха от клисурата в гората, като носеха някого на носилка.
Когато всички се скриха от погледа му. Бернардито се изправи и след едно дълго и тежко заобикаляне по склона се приближи до тяхната стара, срутила се пещера. Вече се мръкваше и откъм клисурата духаше студен вятър. Всички кости го боляха; само при мисълта, че трябва да се върне в ледената вода на подземния поток, целият потрепера.
Бързо се смрачаваше, но Бернардито различи пред входа на пещерата следи от работата на земекопачите. Той се учуди колко много бяха успели да разчистят: види се, бе работил целият екипаж на кораба. На едно място дори бяха достигнали дъното на пещерата. Пръстта и камънакът на площадката бяха разчистени и струпани на малък насип, върху който лежеше голям плосък камък.
В здрача Бернардито се натъкна на един лост и цяло кълбо тънко и здраво манилско въже. До него лежеше раница с останки от храна на няколко души. Ведро със смола и десетина колове, омотани с кълчища, бяха приготвени навярно за нощна работа.
Бернардито се подкрепи с парче хляб, метна раницата на гръб, взе лоста, въжето и една факла и заслиза назад, към водопада. Пред ниската паст на тунела капитанът въздъхна, запали факлата и навлезе в потока. Навеждайки се, той отново се намери в тунела, където потокът течеше като митическата Лета, покрита с вечния мрак на Аид.
Подпирайки се с лоста о дъното, човекът преодоляваше бурното течение и пристъпваше напред крачка по крачка като древния Харон във водите на мрачния Стикс.116
Като стигна до плитчината, той си отдъхна. От студа краката му се вкочаниха и сърцето тежко се блъскаше в гърдите. По-нататък течението отслабваше. Бернардито остави въжето на плитчината и отново се за изкачва, като броеше завоите. След втория той се изкачи още на около двадесет крачки и видя черната дупка под свода и висящия от нея колан. Изкатери се горе с крайно напрежение на силите, пъхна факела в дупката и влезе в подземното си убежище.
Загасналият светилник беше катурнат. Детенцето го нямаше в скривалището…
5
Собственикът на „Орион“ и губернатор на остров Чарлз протегна ръка към чашата с питието, което докторът беше поставил на масичката пред умиращия. Това беше настойка от целебни билки, събирани от Мърей на острова. При своите скитания из индийските джунгли Мърей внимателно се беше вглеждал във врачуванията, прилагани от знахарите и жреците в затънтените селца на Бенгалия. Той изучи тяхното изкуство и през годините, които прекара на острова, неведнъж беше изпитал върху себе си и своите приятели благотворното въздействие на целебните растения, неизвестни на самодоволната европейска медицина. Когато тръгваха да се връщат на кораба, Мърей взе от колибата съда с целебната настойка.
Кой знае дали индийският балсам или собственият запас от жизнени сили беше помогнал на болния, но пациентът на доктор Грейсуел победи дори смъртта.
Когато кризата премина и въпреки всички очаквания пулсът на болния продължаваше да се долавя, докторът не повярва на слуха си, чувайки ударите на това неизтощимо зло сърце. Поразен, той незабавно съобщи на всички, че има надежда за благоприятен изход.
Екипажът на кораба трябваше при пукването на зората да слезе на острова, за да продължи започнатото в навечерието разчистване на пещерата. Вестта за загиването на детето потресе и приятелите, и враговете на „господаря“ и капитан Брентли предостави почти всички моряци на разположение на Мърей, който пое върху себе си ръководенето на разкопките.
Когато узна, че здравето на болния се подобрява, Мърей приписа това на действието на своето лекарство и посъветва засега да се скрие от пациента горестната вест.
Разчистването продължи цели четири денонощия. Когато копачите стигнаха до срутилата се скала, Мърей заповяда да пробият в нея канал и да я вдигнат във въздуха с барут. След взривовете бяха изровени няколко находки — извадиха една лопата, парчета от пушка и най-главното — намериха следи от кръв и смазани кости.
След това откритие Мърей заповяда незабавно да се прекратят работите. На разчистената от срутването площадка издигнаха нещо като насип на гроб. Върху гроба поставиха плоча с грубо издълбан кръст…
Щом дойде в съзнание, губернаторът на острова изпи остатъка от настойката в чашата и повика свещеника. От недомлъвките на пастор Редлинг дори и по-малко проницателен човек от Джакомо Грели би се досетил за случилото се.
Болният заповяда да го изнесат на палубата и откри, че на борда няма почти никакви хора. Без по- нататъшни заобикалки той повика Мортън в каютата си и узна цялата горчива истина. Ако Мортън се беше обърнал, когато си тръгваше, пред неговия поглед би се представили най-чудното зрелище през целия му живот: сълза по гърбавия нос, първата сълза на Джакомо Грели през целия му тридесет и пет годишен живот!
Две денонощия Грели не се докосна до храната и не допущаше никого при себе си. Когато сутринта на 9 януари му съобщиха, че са намерени следи от труповете, той заповяда да направят носилка и се отправи към пещерата върху раменете на своите подчинени като някакъв римски патриций.
Донесоха го до клисурата и поставиха носилката пред огромната скала над срутилата се пещера. Той заповяда да дадат на двадесет души длета и да изсекат в скалата нещо подобно на стълба при атакуване на крепост. Този отряд издълба на скалата надгробен надпис. След като се върна на кораба, Грели заповяда още на другия ден да вдигнат котва.
Товарът на „Офейра“, скрит в скалите на северната част на острова, беше пренесен с лодки на „Орион“. Грели призна без всякакво възражение, че той принадлежи на лейди Емили. На екипажа обясниха, че този товар е на Мърей и е бил спасен на сал след корабокрушението.
През време на товаренето Мърей отиде заедно с лейтенант Уент на познатия му пясъчен нос: островитянинът хвърли прощален поглед към съдбоносната пещеричка, където Емил и с цената на небивало самоотрицание му бе спасила живота. Потънат в своите мисли, той не забеляза как лейтенант Уент втренчено разглеждаше някакъв предмет на пясъка. Находката, която лейтенантът откри, го накара да се замисли. Но морякът не каза ни дума за това на Мърей, само хвърли към него изпитателен поглед…
Сутринта на 10 януари „Орион“ вдигна платна и предпазливо излезе от протока.
Още в навечерието капитан Брентли беше заповядал да издигнат британския флаг на върха на Скалистата планина. След като отдаде чест на знамето с топовен залп, „Орион“ взе курс към Капщад и скоро очертанията на острова с гроба на загиналите и развяващия се на върха флаг се стопиха зад кърмата на брига.
6
Измокрен, премръзнал и уморен до изнемога, Бернардито Луис се спусна към подземния проход, като се проклинаше, задето бе забравил да го препречи с камък. А може би измъчваното от жажда дете е припълзяло към отвора в скалата и е паднало в потока?
Капитанът освети дупката с факела. Никакви следи от момчето… Пък и едва ли детето би се решило да пълзи в този тъмен мрак навътре по прохода!
Старият корсар съблече мократа риза и късата кожена жилетка, разтри краката си и облече сухата куртка, която доскоро още беше служила за постеля на детето. Той вече забрави, че детето, което бе отвлякъл, за него е само оръдие на отмъщение; сега мислеше за момчето като за единственото същество, с което би могъл да дели самотата на пленничеството.
Бернардито забеляза на пода книгата с картинките и отново почувствува в гърлото си гъделичкащата буца …
— Сега и Грели смята своя Чарли за загинал… Смъртта на детето обезоръжи и мен, и мистър Фред.
