Като погледна виконта право в очите, той каза тихо и решително:
— Синьор, аз не само ви служих вярно… аз… ви обичах и с готовност бих дал живота си за вас, без да знам, че вие сте виновник за безчестието и мъката на моята сестра Доротея. Днес заедно със сестра си аз напущам завинаги вашия дом и ви оставям на вашата съвест. Сбогом!
Каляската на сър Фредрик и лейди Райланд вече стоеше пред главния вход. Господарят погледна през прозореца и видя до тази каляска една сиромашка каруца на селянин фермер. Антонио изведе от къщата сестра си Доротея, облечена с вехто пътническо наметало. Те седнаха в каруцата и пред господаря на Ченсфилд за последен път се мярна лицето, което толкова напомняше тъжните ликове на мадоните от италианските платна.
ВТОРА ЧАСТ
БРАТСТВОТО НА КАПИТАН БЕРНАРДИТО
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
ПРИКАЗКА ЗА ЕДНООКИЯ ДЯВОЛ
1
Години минаха… Наливаха се с пролетни сокове тревите; прегаряше есенната позлата на листата; както винаги птиците отлитаха по древните кервански пътища, за да отгледат птиченцата си в тихия север през лятото, а наесен да се завърнат с тях край бреговете на топлите морета… Океаните дишаха равномерно с приливи и отливи, разтърсвайки с бурите си земната твърд, и прибоят превръщаше острите каменни отломъци на скалите в кръгли, изгладени камъчета…
…Лоена свещ в корабен фенер, окачен на тавана, осветяваше вътрешността на къщичката и сведената глава на човека. Лявата му очна кухина беше празна и черната превръзка, свалена от лицето, лежеше на края на масата. До него, подпряло брадичка на ръцете си, седеше къдрокосо момче. Зад малкото прозорче, на което бяха обтегнати два пласта овчи мехури, свиреше вятърът. Понякога той издухваше искри от огнището и момчето поправяше с ръжен железния лист, който служеше вместо вратичка на печката. Двамината обитатели на къщичката мълчаха.
Възрастният сглобяваше от готови, изкусно изработени части малък арбалет119. В края на улея той закрепи силно обтегнат, еластичен лък и завърза тетивата, изплетена от крачните сухожилия на планински козел. Десетина стрели с пера и железни върхове бяха вече поставени в малък колчан, който лежеше на края на масата.
Като опъна тетивата на арбалета на мъничкото, издялано петле, мъжът закрепи вложената в улея стрела и подаде оръжието на момчето. С поглед той посочи на малкия дъсчицата, прикрепена на стената. Възрастният и детето се разбираха един друг без думи.
Момчето опря арбалета на рамото си и дълго се прицелва в дъсчицата. Възрастният поправи лявата му ръка, за да не я нарани пуснатата тетива. След миг почти едновременно се разнесоха — струнният звук на тетивата, краткото свистене, глухият удар и трясъкът от разцепената на две дъсчица.
— Юнак! — каза възрастният и внимателно извади стрелата, забила се в дървото на стената.
Едва бе произнесена първата дума и момчето заговори бързо и оживено, сякаш внезапно се беше избавило от тягостното онемяване:
— Чичо Тоби, днес играем с теб на мълчание от обяд. Аз не обичам много тази игра…
— Това е много важна игра, Ли — отговори възрастният, — ти трябва да я обикнеш. На лов и на война често се налага да се мълчи. Там не може дълго да се обяснява, а понякога съвсем не бива да се говори. Ако искаш да станеш ловец и воин, ти трябва да се научиш да ме разбираш мълчаливо и да правиш всичко само с един мой поглед. Днес аз съм много доволен от тебе, мой малки Ли.
— Значи, ще разглеждаме нашата книга?
— Не, книгата ти ще ми четеш на глас утре. Защото ти вече четеш по-бързо от мен.
— Чичо Тоби, разкажи ми тогава приказката за Едноокия дявол!
— Тя е много страшна приказка, момче. Не е хубаво да се разказва нощем.
— Съвсем не е страшна, чичо! Сега аз никак не се боя от Едноокия дявол. Дори да дойде при нас, аз пак не бих се уплашил… Нали ти също не се боиш от него, а, чичо?
— Е, мене той май не би закачил… Добре, Ли, след като се навечеряме, ще ти я разкажа.
Възрастният си сложи черната превръзка, която закри лявото му око, и запали лоената свещ, поставена в свещник направен от морски раковини. Нея остави на момчето, а той взе фенера, метна през рамо двуцевната ловна пушка и излезе от къщичката. Навън беше тъмно, дърветата се огъваха и шумяха. През воя на вятъра ловецът долови грохота на прибоя при скалистото крайбрежие на острова. Океанът ревеше. Есенен облак закриваше звездите една след друга.
— Днес е двадесет и девети май; тука е есен, а у нас портокалите са вече прецъфтели — промърмори островитянинът. Подходящ ден избра Чарли да поговорим за Едноокия дявол! В Европа навярно вече започват да забравят гроба на острова… Нищо, някои в Англия пак ще се възрадват на възкресението на стария Бернардито!
Па двора издрънча верига и една сива сянка се спусна покрай стобора.
— Чиба, Карамба! — никна господарят на куцата вълчица, която изскочи от двуметровата тясна дупка.
Входът за тази дупка беше закрит от малък навес, за да не я залива дъжд, а на дъното имаше куп парцали и сено.
Родена в прибалтийските гори, Карамба на времето си беше доведена в Англия от Рига: Джефри Макрайл, който закупуваше дървен материал за „Северобританската компания“, изпрати вълчето подарък на малкия Чарли в Ченсфилд. После то направи още едно морско плаване: за развлечение на момчето по пътя взеха забавното вълче на „Орион“. След срутването на пещерата и оздравяването на лъжевиконта доктор Грейсуел заповяда да махнат от кораба всичко, което би напомняло на бащата за понесената загуба. От каюткомпанията беше изнесено високото столче на момчето, а клетката с вълчето сам докторът замъкна на брега и дари на малката пленница свобода. Много скоро звярът попадна в един от капаните, поставени от островитяните, и с наранена лапа беше прибран в къщичката, за неописуема радост на Чарлз. Сега този звяр беше вече шестгодишна, много едра, зла вълчица, която прекарваше живота си на синджир.
Бернардито влезе в обора и преброи опитомените диви кози, легнали на сламена постилка. При светлината на фенера трепнаха един опитомен жерав, няколко гъски и патици с подрязани крила и половин дузина зайци в ниска дървена клетка. Под стряхата се размърдаха и загукаха гълъби. Едно голямо черно куче се измъкна от колибката си пред входа на обора.
— Не спиш ли, Нерон? — каза човекът. — постой на синджир, докато не се отучиш без нужда да гониш дивеч от острова!
Бернардито затвори обора с мандало и блъсна ниската вратичка на съседната постройка. Нейният покрив беше покрит с половин фут пръст и с чимове, чиято трева беше пораснала толкова гъсто, че постройката се издигаше сред двора като малък зелен хълм. Тук островитяните пазеха припасите си. Бернардито взе буца сирене, пушена риба и малкото дървено ведро, пълно е козе мляко… Когато се върна в къщичката, момчето беше вече окачило по местата им всички инструменти и гореше сметта в огъня на огнището. Двамата се измиха на мивката до стената и седнаха пред чисто из стърганата дъбова маса.
Момчето изрече като скоропоговорка молитвата и почака, докато възрастният разчупи прясната пита. Чак тогава то започна да яде. Възрастният кимна към изпокъсаната постелка близо до прага:
Къде е Карнеро? Цяла вечер не го виждам. Извикай го, Ли, и го нахрани. Утре се опитай да отидеш при езерото с твоя арбалет и вземи Карнеро със себе си. Може би ще застреляш някоя патица.
Момчето излезе на пруста и завика звънливо с всичката сила на малките си дробове.
— Карнеро! Остроухо! Детското му гласче едва надвишаваше вятъра и горския шум.
От вратата надзърна Бернардито:
— Фиу, фиу, фиу! — тъпичко свиреше момчето.
От черно небето ставаше мръсносиво, мъгляво и ниско Месецът се изкачваше над гората и осветеният от него край на облака се кълбеше.
