Трудни времена настъпиха! Без. Педро моряците ще ме принудят да се предам от глад и ще ме застрелят някъде в планината, а отсега нататък Фред всяка минута ще бъде заплашван от удар из засада… А ако „Орион“, след като не ме открие, напусне острова, ще остана сам, като крайпътен кръст! О, карамба!
В тази минута Бернардито дочу шумолене и реши, че в скривалището се е вмъкнал плъх Той вдигна глава и при светлината на факела видя Чарлз. Детенцето изпълзя на четири крака изпод стряхата на подземния проход.
— Синко! — изтръгна се стон из гърдите на Бернардито и той протегна ръце към детето, като не смееше още да повярва на единственото си око.
— Чичо! — произнесе изцапаното с пръст същество. — Къде все ходиш?
— Ами ти къде беше, синко?
— Тръгнах да те търся, чичо. Ти вече не ходи самичък!
— Не, синко, сега ние винаги ще бъдем заедно. Аз намерих изход и щом само мъничко си отдъхна, ще излезем с тебе на слънчице. Е. Леопард Грели, скоро ти ще се укротиш в ръцете ми като котенце.
След като нахрани своя възпитаник, Бернардито запали светилника, а големия факел загаси. Те пак останаха в полумрака, озарявай само от пламъчето на „вълчето око“, както Педро наричаше това пещерно кандилце.
След няколко часа Бернардито се почувствува достатъчно силен, за да тръгне на път.
— Е, синко, сега ти от Нищо не бива да се боиш. Ще доплуваме ние с тебе на слънчице. Ти не плачи и се дръж по-здраво за врата ми. А за нашата книга аз ще дойда тук друг път.
Бернардито направи две дупки в ъглите на раницата и я надяна на момчето, като промуши краката му през тези отвори. Детето се оказа като в някакви големи гащи, от които навън се показваха само краката и главата. Бернардито метна раницата на гръб и прекара коланите под мишниците си. Сега момченцето, без да пречи на движенията на плувеца, беше здраво привързано към гърба му. Капитанът взе запаления факел и навлезе в бучащия поток, усещайки на врата си топлия дъх на детето.
Бързото течение го поваляше. До кръста във водата, подпирайки се на лоста в каменистото дъно, Бернардито бавно се запромъква напред. Подземната река застрашително бучеше под сводовете на тунела. На два пъти старият корсар падна, изтърва факела във водата, загуби лоста. Не можеше да се наведе да го търси — водата вече достигаше до гърдите му и детенцето на гърба щеше да се удави. Внезапно дъното под краката му изчезна.
„Дръж главата високо!“ — викна корсарят на момчета и шумът на водата заглуши звука на неговия глас.
Бернардито заплува. Скоро бесният поток го отнесе зад последния завой. Най-сетне — плочата на стряхата! С огромно усилие човекът се опря с ръце в надвисналия свод и залази на колене, потънал до шия в клокочещата вода. Изпод стряхата го лъхна студен вятър, напоен с дъха на гората. Шумът от хвърлящия се в клисурата водопад изпълваше всичко наоколо.
За миг Бернардито се гмурна и като се залавяше с ръце за камъните, след секунда се намери от другата страна на стряхата. Той погледна нагоре: в прозрачната, вече светла синева на небето блещукаха догарящите звезди.
Старият корсар свали от гърба си раницата и като грабна полузадушилото се детенце, започна да разтрива посинялата му кожа. Момчето отвори черните си очички, кихна и задиша дълбоко и често… Пред очите на Бернардито се замяркаха черни искри и той се строполи до детето.
Свести се, когато дочу далечен топовен залп, и се видя легнал на издатината на скалата. Слънцето се бе издигнало високо над билото на планината. Беше горещо. Чуруликаха птици. Някъде отвъд гората се чуваше жален кучешки лай. Капитанът се понадигна, помилва дълбоко заспалото под ласкавото слънчице дете и изведнъж видя отляво, високо над главата си, надпис с огромни букви, издълбани върху голата скала:
Далеч в сините води на океана, прострян на десетки мили околовръст, Бернардито разпозна „Орион“. С издути платна, мъничък като орехова черупка, корабът вече се губеше в прозрачната утринна омара.
В първите дни на февруари в пристанището на Капщад хвърли котва бригът „Орион“. Две лодки превозиха на брега някакъв тежък товар.
Собственикът на товара беше едър джентълмен с открито загоряло лице. Без да се пазари, той нае половината от един малък кораб, който заминаваше за Америка, за Нови Орлеан и след няколко дни напусна с него африканското пристанище. Преди да отплува наетият кораб, само първият помощник на „Орион“ лейтенант Уент и годеницата му Мери Мортън дойдоха на кея да изпратят загорелия пасажер и неговата спътница. Те дълго махаха след отдалечаващия се платноход.
На палубата заедно със снажния джентълмен беше застанала красива млада лейди с големи лъчисти очи. Младите хора се държаха за ръце и гледаха подир чайките, които придружиха малкия кораб до открито море. От прислугата само французойката-камериерка придружаваше своята господарка.
Бригът „Орион“, след като попълни запасите си, продължи своя път към север. През март той пристигна в Гибралтар и тук, във водите на Средиземно море, застана борд до борд с великолепния океански крайцер „Окриленият“. Под флаговете на Британия, които се развяваха на мачтите на двата кораба, капитаните на „Орион“ и на „Окриленият“, господата Брентли и Блякууд, вдигнаха вимпели с герба на виконт Ченсфилд: две лилии върху златен щит, почиващ лъв и синя лента с надпис: „Et pacem bellum finit“118.
Виконтът сам напусна каютата си на „Орион“ и посети капитан Блякууд, след което „Окриленият“ взе курс към бреговете на Америка, а бригът „Орион“ се отправи за Англия.
Един месец след завръщането на виконта в родовото му гнездо юристите от кантората „Томпсън и син“ окончателно оформиха развода на виконт Райланд с предишната му жена, родена мис Харди, която неотдавна, както се говореше, се била омъжила в Америка за някакъв си вирджински ескуайър Алфред Мърей.
Много скоро, в едно прекрасно юлско утро, пастор Томас Редлинг венча в бълтънската катедрала две двойки.
Сър Фредрик Райланд, виконт Ченсфилд, встъпи в брак със своята съседка по имение, вдовствуващата лейди Елен Станфорд, родена мис Грахъм. Същото утро офицерът от кралския флот Едуард Уент се венча за дъщерята на управителя на имението Ченсфилд мис Мери Мортън.
Вечерта след венчавката двете двойки младоженци се отправиха на сватбено пътешествие: първата — за Скандинавия, втората — за Франция и Италия.
Един час преди отпътуването на виконта в кабинета му влезе Антонио, младият грум.
