„Доброволно общество на женихите… — съобразявал Горинич. — Където женихи, там и невести…“
Изведнъж Средната глава — от закачливост ли, що ли? — изскочила изпод крилото и жизнерадостно завикала:
— А къде са невестите?!
Сработил условният рефлекс на тълпата, всички закрещели, без да мислят; в същия момент се чул поредният взрив на предводителя, най-дисциплинираните дожи се опитали да отговорят, врява неописуема… накрая процесията окончателно спряла и се объркала.
— Стой!!!
Спрели. Към опашката на процесията дотичало страхотно чудовище с две дузини глави, с камшик.
— Кой е подстрекателят?
Горинич тутакси бил издаден от намръщения си съсед, чудовището го измъкнало от строя и ревнало:
— Кой си ти? Да викаш без разрешение?!
Отпред креснал предводителят:
— Да се разстреля и на конкурса! Какво се занимаваме с него?
Чудовището се вкопчило в трите шии на Горинич и го повлякло край процесията, търсейки по-удобно място. Горинич се озъртал в недоумение, но не срещнал нито един съчуствен поглед. Горинич разбрал, че смъртта е близко, а той още не се е оженил! Задържал се на нокти и изпълнил бойния похват — както го е учила майка му: съборил чудовището на гръб и му извил трите глави.
Свободен е! Да бяга! Да лети!
Но тук на писъка на чудовището пристигнали навреме доброволни помощници и с тази тълпа Горинич вече не можел да се справи. От всички най се стараел намръщеният му съсед. Те налегнали Горинич, завързали го и го повлекли.
— А ето и ограда! Подходяща! Вържете го за оградата и запалете екстремиста! — викнал намръщеният съсед.
Привързали Горинич към оградата. Раздала се команда:
— Доброволци, при мен! А ти се махни, сополивецо! Излишните глави под крилете! Със запалителната смес…
Изведнъж над оградата зад Горинич изскочила глава в забрадка и закрещяла:
— Гадове, почакайте да сваля бельото! Ще ми запалите бельото!
— Сваляй по-бързо, че и така закъсняваме!
— Все нямат време… — занареждала главата в забрадка.
Горинич не съобразявал нито с Главната, нито с Най-малката, затова пък Средната глава вече разкъсвала въжетата и събирайки цялата Гориничова мощ, за да изтръгне оградата от земята и затрупа с тази ограда доброволната команда. Отзад, сваляйки бельото, главата в забрадка продължавала нещо да бърбори. Горинич се заслушал:
— Не разбирам, момко, от нашите ли си, що ли? За какво са ти те? Дръж се! Има засада… сега ще повалим оградата и ще те прегазим.
— Свали ли бельото? Махай се!
— Свалих, свалих… На!
Над оградата сякаш засъскала змия — някакъв вързоп излетял и паднал в тълпата. Взривът разкъсал процесията; покрай Горинич прелетяла учудена откъснатата глава на намръщения съсед; Горинич паднал с муцуна в локвата, върху него паднала оградата, върху нея тръгнали, разпръсквайки огън, дракони в черно. Писъци, стонове на ранени,битка в мъглата…
Когато Горинич дъшъл на себе си, го влачели някъде със завързани очи. Той чул: „Внимание, яма!“ и се строполил в някаква яма. Накрая махнали превръзката и той замижал от ярката светлина на насочмена в очите му лампа.
— Отговаряй, без да мислиш — раздал се властен глас зад лампата. — Името!
— Драконич — отговорил Горинич, без да се замисля. После помислил и се поправил: — Горинич.
— Хубавичко начало… имате две имена? Кое от тях е истинското?
— Последното.
— Паспорта!
— Нямам паспорт.
— Още по-добре! Какво правехте онзи ден на площада на Измрелите динозаври?
— Никога не съм бил там — учудил се Горянич. — Аз токущо пристигнах в Дракопол.
— С каква цел?
— Разбирате ли, реших да се оженя…
— Не се преструвайте — заплашително казал гласът.
Горинич побързал да обясни:
— Работата е там, че моята майка ми завеща да се оженя по любов… Махнете лампата, аз и така виждам добре.
— Лъжете! Вие не можете да видите!
— Но това е истина. Зъбите ви растат не навътре, а навън. Лявата ви глава има такъв болнав цвят, сякаш втора година седите в това подземие. Дясната ви глава изглежда не по-добре. Вие определено трябва да се проветрите.
Драконът Болнав цвят изругал и изключил лампата.
— Трета, трета година седя тук — промърморил той. — Седя тук заради вас, а вие не го оценявате. Вече и словесен портрет ми съставихте…
— Ние даже не се познаваме, а вие заради мен седите в тази дупка! — учудил се Горинич. — Идете малко да похвърчите!
— Е, не че буквално заради вас — поправил се драконът Болнав цвят. — Но заради вас също. Аз седя тук в името на прогреса на всички цивилизовани дракони. По-добре да се върнем ето към какво… Готов съм да повярвам,че не сте инкубаторен. Изглежда, вие действително сте натурален дракон. Проявили сте отлична издръжливост,когато за малко не са ви изгорили жив. И въобще… харесвате ми. Бихте ли могли от сто крачки да уцелите с арбалет теменужка? Или да речем,бързо да съчините оригинално стихотворение по зададена тема?
— Бих могъл… но защо са тези странни условия?
— Съчинете четири реда на тема „Безсъница“.
— В рима или в бял стих?
— Както искате.
Главната и Средната глави със съмнение погледнали Най-малката, а тя, притваряйки очи и раздвижвайи устни, издекламирала:
Драконът Болнав цвят три пъти тъпо премигнал, почесал се с нокът под крилото и промърморил:
— Според мен се ядва…
— За какво са ви стихове?
Болнавият дракон не отговорил и скочил. В дупката на тавана се проврели две персони. Първата, седмоглава, в куртка с външни джобове, от които стърчали носни кърпи и моливи, скромно седнала встрани, а драконът Болнав цвят затичал към персоната и нещо зашепнал. Горинич веднага разбрал кой е господар тук. Вторият гост приличал по дрехите на първия, но бил, разбира се, не персона, а едноглавец. Имал само една глава, ала и тя с каторжно клеймо. Вместо другите глави стърчали акуратни чукани. Изглежда бил телохранител, но естествено не на собственото си тяло. Той закачил кепето си на рогатата закачалка,
