настанил се зад гърба на Горинич и започнал да почиства ноктите си с пила.
Докато драконът Болнав цвят се шепнел с важната персона, Горинич разглеждал помещението. Несъмнено тук някога се е помещавал зеленчуков склад. Миришело на картофена гнилоч, в ъглите на мехури била избила плесен. Оскъдна мебелировка: маса, сейф, закачалка, под закачалката топли пантофи, кошче, едноглавец, над едноглавеца…
На стената над едноглавеца висял портрет на прекрасна драконица. С двете си прелестни главички тя тъжно гледала в прозореца, а погледът на третата бил устремен право към Горинич. Художникът се бил постарал — извивките на шийките, прозрачни крилати ципи, тънките рогови пластинки на гръбнака — всичко било натурално. Нещо се случило с Горинич — Средната глава се задавила, защото вечно дъвчела нещо, на Най-малката й потекли сълзи от очите, а от Главната излетели всички умни мисли.
— Той е или ченге, или този, който ни е нужен — шепнел в това време драконът Болнав цвят.
— Сега ще проверим това — персоната се обърнала към едноглавеца: — Попитай го, Приятелче, не е ли шпионин.
Приятелчето поставило пилата в джоба на гърдите си, бавно се приближило към Горинич и му лепнало такъв шамар, че Най-малката глава се прекатурила назад. Веднага последвал втори удар и в Главната глава всичко се завъртяло. Приятелчето замахнало трети път, но Средната глава вече поела командването. Тя хванала едноглавеца за шията и я завързала на възел, от който, като панделка, стърчала удивена глава. После Горинич настъпил едноглавеца по опашката. Онзи заврещял, заблъскал се и излетял към тавана; Горинич насочил неговия полет в кръг, развъртял го и то хвърлил. Приятелчето се врязало в стената, разплескало се на нея като мокър апарцал, разрушил я и притиснал в съседния килер някакво зелено драконче със записваща апаратура, която оня монтирал на дъното на обърната мръсна бъчва.
Зашеметената персона и драконът Болнав цвят боязливо погледнали в дупката. Там, засипано от мазилка, нещо падало, охкало и се разплитало.
— Ей че сила! — възхитила се персоната.
— Какво искате от мен? — ревнал Горинич.
— За да разберете, по-добре да започна отдалече — отвърнала персоната, демократично настанявайки се направо на стола.
— Отдалече ще бъде дълго — казал Горинич, присегнал се към персоната и събрал главите й в букет. — Отговаряйте, ако обичате, само на моите въпроси. Име?
— Про… Протозавър.
— Да се стреля в теменужка и да се съчиняват стихове — това за какво е?
— Това са първите два тура на конкурса за женихи… не… не ме душете! Общо са седем тура… кой повече ще изяде, кой повече ще изпие, кой по-надалече ще скочи, кой по-бързо ще прелети… а последният тур е решаване на логически задачи.
— Това пък защо е?
— Е… за проверка на умствените способности.
— Що за глупост?! — изкрещял Горинич. — Къде са невестите?! Кому са нужни тези съревнования? Стоп… къде?!
Последният въпрос се отнасял за дракона Болнав цвят, който бягал накриво към прохода на тавана.
— Аз… аз точно не зная… — проломотил драконът Болнав цвят. — За драконовия прогрес ми обясняваше ето той… господин Протозавър.
— Не слушайте будалите, драги Горинич — прибързано казал Протозавър. — Прогресът на драконовата цивилизация — това е фраза за краткост. Ако някой попита: „За какво се сражавате?“, то, за да не съобщават цялата програма, му отговарят: „За прогреса на драконовата цивилизация“.
— Разбрано — удивил се Горинич. — А сега искам да знам: вие сте тези, които искаха да ме изгорят, или тези, които седяха в засада?
— Ние сме тези, които седяха от другата страна на оградата! — гордо отвърнал Протозавър.
— А тези, които отиваха на съревнованието за женихи, ваши врагове ли са?
— Дожите от обществото на женихите? — ухилил се Протозавър. — Не. Просто вървеше тълпа. Ние й дадохме малко акъл. Нашите врагове са къде по-страшни.
— Вие ме заинтригувахте! През целия си живот не съм имал все още нито един враг. А ако напердаша някого, то е без злост. Разкажете ми за своите врагове.
— Точно това исках. Запомнете, драги Горинич, това не са мои лични врагове, а врагове на цялата драконова цивилизация. А значи, и ваши врагове. Схващате ли? Те са два вида: стратегически враг и тактически враг. Сега на планетата се развива чужд за нас разум, скрит в черепната кутия на приматите без опашка. Те са нашият главен враг.
— Хората? — удивил се Горинич. — Аз познавах отблизо един дървар. Беше голям философ, макар и пияница. С него беше интересно. Попадали са ми и драки…
Запознали сте се с някакъв пияндур и сте готов да го разцелувате! — извикал Протозавър. — Не споря, сред тях може да има отделни нелоши личности, но какво от това? Те всинца ни ще унищожат, а добряците като вас ще заставят да влачат греди на сечището. Погледнете в какво се изродиха слоновете — а какви надежди даваха! Планетата е твърде малка за двама. Низшият разум е длъжен да загине!
— Низш, висш… как ги определяте?
— Който е по-силен, той е и по-горе! Те заселват планетата, а ние се притискаме към Дракопол. При нас има тълпи от безработни и бездомни женихи, инкубаторът пуска по двеста нови дракона на ден — и в такава ситуация предлагате без жестокости?
— Аз нищо не предлагам. Въобще ми е чужда цялата тази вражда. Искам да се оженя и да си отлетя у дома.
— Затова сте ни и нужен! — възкликнал Протозавър. — Женете се! Вземайте си жена и изчезвайте!
— Откъде жена, каква жена?! — ядосал се Горинич. — Нищо не мога да разбера! Не съм срещнал още нито една драконица, затова пък вчера… или това беше днес?… цяла тълпа напираше на съревнованието на женихите!
— Вие знаете ли кой е изобразен на този портрет? — попитал Протозавър.
— Н-не… Но много бих искал да узная.
— Това е последаната драконица на нашата цивилизация. Да, последната, не сте чули погрешно. За правото да я притежават се провеждат регулярни съревнования. Вие искате ли да станете неин мъж?
— Да… Но съревнованията!
— Погледнете този наивен юноша! — прихнал Протозавър и плеснал с криле.
Драконът Болнав цвят сервилно хихикнал, Едноглавецът подал от пролома своята чумава глава и боязливо погледнал наивния юноша.
— Само вие можете да спечелите това съревнование! Вие и никой друг! Вие нямате конкуренти. А сега да поговорим за нашия втори враг. Нейният баща, Хилядоглавият дракон, се е побъркал на тема избор на мъж за дъщеря си. Той насила кара цялото възрастно население да участва в тези унизителни съревнования. Четири пъти в месеца под смъртна заплаха тълпи дракони се събират на площада на Измрелите динозаври и започват да плюсскат, пият, скачат, да решават логически задачи и нито една душа не може — а главното, не иска! — да стане победител.
— Защо ги принуждава?
— И аз питам: защо? Никому не са нужни жени, инкубаторът е напълно достатъчен. Работи с пълна мощност, производството на бойни дракони е уредено. Време е да почне античовешката война, а ние се ограничаваме с нелегален свободен лов.
— За какъв лов става дума?
— Приятелче, разкажи!
— Нека само не се бие — предпазливо казал Едноглавецът.
— Няма — обещал Протозавър.
— Добре — съгласило се Приятелчето, но от пролома все пак не излязло. — Ловят се на примката. Аз се крия в тръстиковите храсти, а моят колега — той има две глави, представителен е — се нацапва с разноцветни бои, завързва се с въже и започва да кръжи в небето… ето така… разпростирайки криле. Много е красиво. Жителите изскачат от домовете си и крещят: „Не бойте се, деца! Това не е истински дракон, а книжен! Никакви живи дракони няма, в природата, така каза господин губернаторът!“ И започват да плюят
