— Пречех им. Вкарвах външен въздух. Действах им като отворена врата.
Друг път каза:
— Защо се чудите? Всички онези преподобия са князе. А аз съм беден селски епископ.
Истината е, че той не им се беше харесал. Между многото чудатости, които им беше наговорил, една вечер той бе заявил в дома на един от най-знатните си колеги:
— Какви прекрасни стенни часовници! Какви чудни килими! Какви скъпи ливреи! Това навярно много ви гнети. За нищо на света не бих желал да притежавам целия този разкош, който постоянно ще крещи в ухото ми: „Има хора, които гладуват! Има хора, които студуват! Има сиромаси! Има сиромаси!“
Истина е, че разкошът при духовниците е нещо нередно. Охолен свещеник, та това противоречи на логиката. Свещеникът трябва да остане близо до бедните. Може ли денонощно да си в допир със злочестини, бедствия и немотия, без по тебе да се полепи поне мъничко от тази свещена нищета, както при работа се покриваш с прах? Първото доказателство за наличия на милосърдие у свещеника и преди всичко у епископа е бедността.
Така навярно мислеше динският епископ.
Той носеше със себе си празнично настроение. Присъствието му сякаш пръскаше топлина и светлина. Когато имаше пари, посещаваше бедните; свършеше ли ги, отиваше при богатите.
ГЛАВА IV
КОМУ БЕШЕ ПОВЕРИЛ ОХРАНАТА НА СВОЯ ДОМ
Както вече казахме, домът се състоеше от партер и един етаж. Двете жени заемаха първия етаж. Епископът живееше в партера. Първата стая, в която се влизаше направо от улицата, беше трапезария. Втората му служеше за спалня, а третата беше молитвена. Там в затворена ниша имаше легло за гости. Всички стаи бяха извънредно скромно мобилирани само с най-необходимото.
Дойдеха ли повече гости, трябваше да пренасят столовете от цялата къща, а станеха ли дванадесет, епископът оставаше прав до камината, за да спаси положението.
Поддържано от двете жени, жилището беше много чисто — единственият разкош, който допускаше епископът.
— Чистотата не отнема нищо на бедните — шегуваше се той.
Трябва да признаем обаче, че беше наследил от родителите си шест сребърни прибора с голяма супена лъжица, които блестяха великолепно върху грубата ленена покривка и радваха очите на госпожа Маглоар. И понеже се стараем да изобразим динския епископ точно такъв, какъвто беше, трябва да добавим, че неведнъж му се случваше да каже:
— Мъчно бих се разделил със сребърните си прибори. Освен приборите той беше наследил от една леля и два масивни сребърни свещника. В тях бяха втъкнати восъчни свещи и обикновено стояха върху камината в трапезарията. Но когато имаха гости, госпожа Маглоар ги запалваше и ги слагаше върху масата.
В спалнята на епископа над леглото му имаше долапче в стената, в което всяка вечер госпожа Маглоар прибираше сребърните прибори и голямата лъжица. Трябва да прибавим обаче, че долапчето никога не се заключваше.
Нито една врата в къщата не се затваряше с ключ. Вратата на трапезарията, която извеждаше право на площада, имаше по-рано ключалка и резе, но епископът нареди да ги изкъртят и сега вратата се затваряше денем и нощем само с мандало, което всеки можеше да вдигне и да влезе. Отначало двете жени много се страхуваха от тази вечно отворена врата.
Колкото до епископа, той казваше по този повод:
— Вратата на лекаря никога не трябва да бъде затворена, а вратата на свещеника винаги трябва да бъде отворена.
Нали долавяте тънката разлика?
В полето на една от любимите си книги беше писал: „Не искай да узнаеш името на човека, който ти иска убежище. От убежище се нуждае най-често онзи, който се смущава от името си.“
Веднъж един свещеник, може би подбуден от госпожа Маглоар, го попита не се ли опасява, че в тъй слабо охранявания му дом може да му се случи нещо неприятно; монсеньор Биенвеню отговори:
— Доверието в хората е най-добрият ключар.
ГЛАВА V
ПО МРЪКНАЛО СЛЕД ЦЯЛ ДЕН ХОДЕНЕ
В първите дни на месец октомври 1815 година, около един час преди залез слънце, един човек влезе в Дин. Редките обитатели на града, които по това време стояха на прозорците или по праговете на къщите си, оглеждаха непознатия. Мъчно би могло да се срещне човек с по-окаян вид. Среден на ръст, набит и як, той може би беше четиридесет и пет годишен. Нахлупен каскет скриваше отчасти обгорялото му, плувнало в пот лице. Усукана връзка, изтрит и продран дочен панталон, опърпана дрешка със зелена кръпка на лакътя, а на гърба — нова войнишка раница. Държеше в ръка груба, чепата тояга и беше обул на бос крак подковани обувки.
Никой не го познаваше. Откъде ли идваше? Мъжът като че ли беше вървял целия ден. Изглеждаше страшно уморен. Навярно беше много жаден, защото на няколко пъти се спираше край уличните чешми да пие. Когато стигна до пазара, той се отправи към кметството. Влезе вътре и след малко излезе. На каменната пейка седеше един полицай. Мъжът го поздрави смирено, но полицаят го изгледа внимателно и го проследи с поглед известно време.
По онова време в Дин имаше хубава странноприемница, наречена „Кроа дьо Колба“. Ханджията Жакен Лабар се ползваше с уважение в града. Пришелецът се отправи към тази странноприемница. Влезе в кухнята, чиято врата извеждаше на улицата. В камината пламтеше буен огън. Печките горяха. Ханджията, едновременно готвач, сновеше от огнището до тенджерите и наглеждаше яденето. Група колари огласяха с шумните си разговори съседното помещение.
Щом чу скръцването на вратата, ханджията попита, без да обръща глава:
— Какво ще обича господинът?
— Да вечерям и да пренощувам — отговори човекът.
— Нищо по-лесно — отвърна ханджията, но щом погледна пътника, добави: — След като си платите.
— Имам пари — отвърна мъжът и извади кожената си кесия.
Той седна на ниско столче край огъня. Докато сновеше из кухнята, ханджията не преставаше да го наблюдава скришом.
— Скоро ли ще стане вечерята?
— След малко.
Жакен Лабар надраска бързо на едно листче няколко думи, сгъна го и го даде на хлапето, което му служеше и за помощник-готвач, и за прислужник.
Пътникът не забеляза нищо.
Детето се върна с листчето в ръка. Ханджията нетърпеливо го разгърна, поклати глава и се замисли. После пристъпи към непознатия.
— Господине, не мога да ви приема в странноприемницата си.
— Защо? Имам пари. Искате ли да ви платя предварително?
— Нямам стая.
— Настанете ме в конюшнята, къде да е, след вечеря.
— Не мога да ви дам и вечеря.
Чужденецът се изправи.
— А, само това не! Умирам от глад. Тръгнал съм от изгрев слънце. Плащам и искам да ми се даде да ям.
Тогава ханджията се наведе към него и му каза с глас, който накара странника да трепне:
— Махайте се! Да ви кажа ли името ви? Жан Валжан. А да ви кажа ли кой сте? Още като влязохте се усъмних. Ето какво ми отговориха от кметството. Свикнал съм да бъда любезен. Вървете си с добро.
Мъжът се наведе, прибра тоягата и раницата си и си тръгна. Вървеше без посока, с унижено и оскърбено изражение. Внезапно почувствува остър глад. Огледа се да открие някакъв подслон. Сега търсеше каква да
