ГЛАВА IX
НОВИ ОГОРЧЕНИЯ
Когато дойде време да напусне каторгата, когато в ушите му прозвучаха невероятните думи: „Свободен си!“ това бе за него нечуван и небивал миг. Лъч ярка светлина внезапно озари душата му. Но този лъч скоро помръкна. Той си беше въобразявал, че ще заживее нов живот, но скоро разбра какво значи свобода за човек с жълт паспорт.
На другия ден след освобождението си видя в Грас пред входа на една фабрика мъже, които разтоварваха бали. Предложи услугите си. Беше съобразителен, як и не го мързеше. Собственикът изглеждаше доволен. Но мина един полицай и поиска документите му. Наложи се да покаже жълтия си паспорт. Когато се стъмни, помоли да му платят, защото трябваше да продължи пътя си. Без обяснения собственикът му даде двадесет и пет су вместо уговорените тридесет. Жан Валжан се опита да протестира. Отговориха му: „И това ти е много!“ Той настоя. Фабрикантът го погледна многозначително: „Ако много знаеш, ще се намериш пак в затвора.“ Почувствува се ограбен. Осъзна, че освобождаването от затвора не значеше свобода. Можеше да сложи кръст на каторгата, но не и на присъдата. Това му се бе случило в Грас. Видяхме как го приеха в Дин.
ГЛАВА X
КАКВО ПРАВИ ТОЙ
Когато часовникът на катедралата отмери два часа след полунощ, Жан Валжан се събуди. Отвори очи и се вгледа в мрака. Всичките му мисли и представи бяха объркани. Какво ли не му минаваше през главата, но една мисъл се връщаше натрапчиво и прогонваше всички други: не беше пропуснал да забележи шестте сребърни прибора и супената лъжица, които госпожа Маглоар беше прибрала в долапчето над леглото на епископа. Тези шест прибора не му даваха мира. Бяха от масивно сребро. Заедно с лъжицата щеше да вземе за тях най-малко двеста франка. Два пъти повече от възнаграждението, което беше получил за деветнадесет години каторжна работа!
Цял час душата му се бореше с изкушението. Часовникът удари три часа. Жан Валжан седна на кревата. Изу обувките си, сложи ги на рогозката и пак застина неподвижно. Часовникът удари три и половина и сякаш го подкани. Той се изправи. Поколеба се още миг и се ослуша. Къщата тънеше в тишина. Нощта не беше много тъмна. Жан Валжан се приближи до прозореца. Нямаше решетка. Обходи градината със зорък поглед. Беше оградена с бяла, доста ниска стена, която лесно можеше да прескочи.
След този оглед Жан Валжан очевидно се реши. Взе раницата си и извади нещо от нея. Лост или топор? Чисто и просто миньорски клин. Взе клина в дясната си ръка и пристъпи към вратата на съседната стая. Тя се оказа открехната. Епископът не я беше затворил.
Жан Валжан я бутна. Тя се подаде безшумно, но отворът не беше достатъчен. Бутна я втори път и трепна. Вратата изкриптя дрезгаво и продължително в нощта. Жан Валжан загуби ума и дума. Нямаше да мине и четвърт час и целият град щеше да зашуми, полицията щеше да се вдигне на крак. За миг той се видя загубен. Закова се на мястото си. Вратата зееше широко. В къщата — никакво движение.
Първата опасност премина, но в него бушуваше страшен смут. Въпреки това не отстъпи назад. Едничката му мисъл сега беше да свърши по-бързо. Влезе в стаята.
В нея цареше дълбок покой. Внезапно Жан Валжан се спря пред леглото, облакът сякаш нарочно се разкъса и един лунен лъч се плъзна през високия прозорец и ненадейно освети бледото лице на епископа. Той спеше кротко. Цялото му лице беше озарено от неопределимо изражение. Не усмивка, а едва ли не сияние. Впрочем, светлината беше в него: чистата му съвест.
Неволно величав, старецът излъчваше нещо божествено. Жан Валжан стоеше в мрака с железния клин в ръка.
Никога досега не беше виждал нещо подобно. Доверчивото лице на стареца го изпълваше с ужас. Жан Валжан долавяше смътно, но властно колко величествен беше беззащитният старец, заспал кротко край човек като него.
Никой, а най-малко той можеше да каже какво точно ставаше в душата му. Той посегна бавно към каскета си, свали го и пак се притаи в съзерцание.
Епископът продължаваше да спи дълбоко и безметежно под страшния му поглед.
Изведнъж Жан Валжан нахлупи каскета, мина бързо край леглото и се приближи до долапчето. Ключът не беше изваден. Грабна панерката със сребърните вилици и лъжици и прекоси стаята с бързи и твърди крачки. Отвори прозореца, прескочи перваза, напъха приборите в раницата си, хвърли панерката, метна се като тигър отвъд стената и побягна.
ГЛАВА XI
ЕПИСКОПЪТ НА РАБОТА
На следващия ден при изгрев слънце монсеньор Биенвеню се разхождаше в градината си, когато госпожа Маглоар се втурна силно разтревожена към него.
— Ваше преосвещенство — извика тя. — Знаете ли къде е панерката със сребърните прибори?
— Да — отвърна епископът, който току-що я беше намерил в една леха.
— Празна естествено — завайка се тя.
След миг госпожа Маглоар, с цялата живост, на която бе способна се затича към молитвената и пак тичешком се върна при епископа.
— Ваше преосвещенство! Човекът го няма! Отмъкнал е сребърните прибори!
Епископът не й отговори веднага.
— Госпожа Маглоар — поде той бавно и сериозно, — всъщност аз отдавна задържам несправедливо това сребро. То принадлежеше на бедните. Кой беше нашият гостенин? Без съмнение окаян бедняк.
Няколко минути по-късно по време на закуската той шеговито убеждаваше сестра си и госпожа Маглоар, която мърмореше под носа си, че човек няма никаква нужда нито от вилица, нито от лъжица, за да натопи парче хляб в чаша с мляко.
Братът и сестрата се канеха да станат от масата, когато някой почука на вратата.
— Влезте — каза епископът.
Вратата се отвори и се показа необичайна, възбудена група: трима души държаха за яката четвърти човек. Тримата бяха полицаи, а четвъртият — Жан Валжан. Застаналият до вратата жандармерийски подофицер явно водеше групата. Той отдаде чест на епископа.
— Ваше преосвещенство…
Междувременно епископът се спусна към Жан Валжан толкова бързо, колкото му позволяваше напредналата възраст.
— А, ето ви и вас — провикна се той, вперил очи в него — Много ми е приятно да ви видя. Но защо не взехте и свещниците? Нали ви дадох и тях?
Жан Валжан широко отвори очи.
— В такъв случай, ваше преосвещенство, този човек не ни е излъгал. Стори ни се, че бяга. Спряхме го и намерихме среброто у него…
— И той ви каза, че му го е дало едно старо добродушно кюре, при което е прекарал нощта. Станало е недоразумение.
— Значи да го пуснем, така ли?
— Естествено — отговори епископът. Полицаите пуснаха Жан Валжан. Епископът се обърна към полицаите:
— Вие сте свободни, господа…
Полицаите се оттеглиха.
— Друже мой — поде епископът, — преди да си отидете, не забравяйте свещниците си.
Жан Валжан трепереше като лист. Той пое машинално свещниците. Двете жени гледаха епископа, без да се опитат дори с поглед да го спрат.
— А сега — рече той — идете си с мир и не забравяйте, никога не забравяйте, че ми обещахте да използвате тези пари, за да станете почтен човек.
Жан Валжан го гледаше слисан. Не си спомняше да е обещавал каквото й да е.
Епископът добави тържествено:
