ГЛАВА VII
ЖАН ВАЛЖАН
След като пожела лека нощ на двете жени, епископът взе единия свещник, подаде другия на госта си и му каза:
— А сега, господине, ще ви заведа в стаята ви.
— Благодаря, господин абат.
Но още не произнесъл тези думи, изпълнени с мир, гостът се подаде на някакъв порив, който би смразил двете старици, ако присъстваха на тази сцена. Дали искаше да предупреди или да заплаши? Той се обърна към стареца и извика с пресипнал глас:
— Размислихте ли добре? Ами ако съм убиец?
Без да обърне глава или да погледне зад себе си, епископът мина в своята стая.
А странникът беше толкова уморен, че дори не използува белите чаршафи. Духна свещта, просна се както беше облечен върху леглото и тутакси потъна в дълбок сън.
Събуди се посред нощ.
Жан Валжан произхождаше от бедно селско семейство. Като дете не беше ходил на училище. Като порасна, започна да кастри дървета. Беше мълчалив, свойствено на сърдечните хора. Много рано беше загубил баща си и майка си. Останала му беше само една сестра, по-възрастна от него, вдовица със седем деца. Тя го бе отгледала, докато мъжът й беше жив, а когато той умря, Жан Валжан замести бащата на сирачетата и се нагърби с издръжката на сестра си. Така младостта му минаваше в тежка и зле платена работа. Нямаше време за любов. Вечер се връщаше капнал от умора и ядеше, без да промълви ни дума. Правеше всичко, което беше по силите му и не се плашеше от работа.
Една зима се случи много сурова. Жан остана без работа. Семейството — без хляб. В истинския смисъл на думата. Седем деца!
Една неделна вечер хлебарят Изабо чу силен удар по витрината на хлебарницата си. Нечия ръка грабна един хляб и изчезна. Изабо изтича и успя да хване крадеца. Беше Жан Валжан.
Изправиха Жан Валжан пред съда за „кражба с взлом“. Признаха го за виновен. Нашата цивилизация е понякога нечувано жестока. Жан Валжан беше осъден на пет години каторжна работа.
Докато занитваха с чук над главата му болта на нашийника му, той плачеше и само от време на време успяваше да промълви:
— Бях кастрач във Фаврол.
После, хълцайки, повдигаше дясната си ръка и постепенно я отпускаше, като че докосваше последователно седем нееднакво високи главички и този негов жест показваше, че каквото и престъпление да бе извършил, той го е извършил, за да нахрани седем невръстни дечица.
Облякоха му червената каторжническа риза и той се превърна в номер 24601. Какво стана с близките му? Сполетя ги обичайната участ. Потънаха в безрадостната тъма, в която пропадат толкова несретници. След няколко години каторга и самият Жан Валжан ги забрави. Четири пъти се опита да избяга и така вместо пет, прекара деветнадесет години в каторгата.
Той влезе в затвора ридаещ, излезе безчувствен от него. Влезе отчаян, излезе мрачен. Какво бе станало в душата му?
ГЛАВА VIII
ДЪЛБИНИТЕ НА ОТЧАЯНИЕТО
Тук е мястото да отворим една скоба. За втори път при проучване на присъдите в името на закона авторът на тази книга среща открадването на един хляб като изходна точка за пропадането на едно човешко същество. Английски статистически данни установяват, че в Лондон на всеки пет кражби четири са подтикнати непосредствено от глада.
Обществото е длъжно да се вгледа в тези явления, защото те са негово дело. Жан Валжан беше невежа, но природно интелигентен. Под веригата, под надзирателската палка, върху голия одър той се вглъби в себе си и започна да разсъждава.
Обяви се за съдия.
Най-напред призова на съд самия себе си.
Призна, че не е бил осъден съвсем несправедливо. Че е извършил отчаяна и заслужаваща порицание постъпка. Рядко всъщност се умира наистина от глад. За щастие или нещастие човек е създаден така, че може да страда много и продължително, и физически и душевно, без да умре. Трябваше да прояви търпение. Това щеше да бъде по-полезно и за клетите сирачета. Беше лудост, той, безсилен окаяник да хване грубо за шията обществото и да си въобрази, че може да излезе от мизерията чрез кражбата. Не е правилно да излезеш от бедността, като минеш през безчестието. С една дума, беше сгрешил.
После се запита:
Само той ли беше виновен в този съдбоносен случай? Не беше ли най-решаващо обстоятелството, че той, работникът, нямаше работа, че той, трудолюбивият, нямаше хляб? Дали законът, наказвайки го, не беше проявил повече несправедливост, отколкото той, нарушавайки го? Не беше ли натежало повече блюдото на изкуплението? Нима прекомерно голямото наказание не заличаваше самото провинение? Не се ли превръщаше в престъпление на обществото спрямо индивида?
Той се запита дали човешкото общество има право да заклещи завинаги някой несретник между недостига на работа и прекомерността на наказанието? Не беше ли чудовищно обществото да се отнася така именно с най-онеправданите и следователно с най-достойните за снизхождение?
След като си постави тези въпроси и им отговори, Жан Валжан изправи на съд обществото и го осъди.
Хвърли върху него отговорността за тежката си участ и си каза, че няма съответствие между вредата, която беше причинил, и вредата, която причиняваха нему.
Жан Валжан възнегодува. Човешкото общество му беше причинило само зло. Всеки допир с хората му беше причинил болка. От страдание на страдание той стигна постепенно до убеждението, че животът е борба и в тази борба победеният е той. Имаше само едно оръжие — своята ненавист. Реши да го наточи в каторгата и да го отнесе със себе си, когато я напусне.
В Тулон имаше училище за затворниците. Той се записа в него на четиридесет години и се научи да пише и да чете. Осъзна, че укрепвайки ума си, ще укрепи и ненавистта си.
Така през всичките тия деветнадесет години той едновременно се възвисяваше и падаше. В душата му от една страна проникваше светлина, но от друга нахлуваше мрак.
Дали Жан Валжан съзнаваше така ясно душевното си състояние? Съзнаваше ли сложния процес, който се извършваше в него и който още не беше завършил? Едва ли? Само от време на време светкавица блясваше в мрака и осветяваше страшните бездни и забулените в мрак хоризонти на неговата участ.
Не бива да изпускаме една подробност: той беше изключително силен физически и нито един каторжник не можеше да се мери с него в това отношение. Другарите му го бяха преименували Жан Крика, защото можеше да повдигне големи тежести.
Ловкостта му беше по-голяма и от силата му. Да се покатери по отвесна стена и да намери опорни точки в най-незабележимите издатини, беше игра за него. Стига да имаше чупка в стената, напрегнал гръб и прасци, забил лакти и пети в грапавините на камъка, той се придвижваше като вълшебник чак до третия етаж.
Той говореше малко. Не се смееше. Беше непрекъснато вглъбен в себе си. Долавяше смътно, че над него тегне нещо чудовищно. Виждаше с ужас над себе си страхотна грамада от непонятни неща — закони, предразсъдъци, хора, явления: удивителната пирамида, която ние наричаме цивилизация.
Тук-таме различаваше някоя ярко осветена фигура или подробност — надзирателя с палката му, жандарма със сабята, архиепископа с митрата на глава, а най-отгоре, обкръжен в едва ли не слънчев блясък — императора с ослепителната си корона.
Изходна и крайна точка на всичките му мисли беше ненавистта към човешките закони, която след известно време се превърна в ненавист към човешкото общество, а по-късно в ненавист към целия човешки род, в смътно и грубо желание да пакости на всяко живо същество. Не без основание, както виждате, паспортът го окачествяваше като „много опасен човек“.
Бавно и неизбежно душата му се изсушаваше от година на година. Сухо сърце, сухи очи.
