е скромна кръчмица, каква да е жалка дупка.
Точно тогава проблесна светлинка. Оказа се действително кръчма. Пътникът погледна през прозорчето. Вътре пиеха няколко мъже. Желязно котле вреше над огъня.
Пътникът бутна вратата.
— Кой е? — попита собственикът.
— Човек, който би желал легло и вечеря.
— Тук може и да се вечеря, и да се нощува.
Пътникът влезе. Седна до огнището и простря смазаните си от умора нозе. Посетителите го заоглеждаха. Един от тях се беше отбил преди малко в кръчмата на Жакен Лабар. Той смигна на собственика. Кръчмарят се приближи до него и те размениха няколко думи.
— Махай се веднага оттук — каза кръчмарят, като сложи ръка на рамото на пътника.
Странникът се обърна и попита кротко:
— И вие ли узнахте?
— Да.
— Но къде да се дяна?
— И тук не ти е мястото.
Мъжът взе раницата и тоягата си и напусна кръчмата. Мина през затвора. На вратата висеше желязна верига за звънеца. Той я дръпна. Отвориха гишето.
— Господин вратар — помоли мъжът, — бихте ли ме пуснали, да пренощувам?
— Затворът да не е хан! Нека ви арестуват, тогава нямам нищо против!
В здрача на умиращия ден пътникът забеляза иззидана сякаш от чимове колибка. Прекрачи ниския стобор и се приближи до колибката. Отворът й беше много тесен. Той легна по корем и се провря вътре. Намери слама и с облекчение се просна върху нея. В същия миг чу яростно ръмжене. В отвора се очерта главата на огромен пес.
Беше легнал в кучешка колиба.
Въоръжи се с тоягата си и успя да се измъкне, като още повече разкъса дрехите си.
Внезапно се озова на площада пред катедралата. Той вдигна заканително юмрук по посока към църквата. Без да се надява вече на нищо, нещастникът легна на каменната пейка пред една къща. В това време от църквата излезе старица.
— Невъзможно е да прекарате тука нощта — му каза тя. — Навярно ви е студено, сигурно сте гладен, все някой ще ви прибере от съжаление.
— Отвсякъде ме изгониха.
— Ами на онази врата потропахте ли? — и старицата му посочи ниската къща до епископския дворец.
— Не.
— Тогава потропайте и на нея.
ГЛАВА VI
ГЕРОИЗМЪТ НА БЕЗРОПОТНОТО ПОДЧИНЕНИЕ
В осем часа вечерта епископът още работеше, разтворил на коленете си дебела книга. Той се сети, че сестра му сигурно го чака за вечеря и отиде в трапезарията.
Госпожа Маглоар слагаше масата. Докато нареждаше приборите, тя разговаряше с госпожица Батистин. Разправяше й оживено нещо, свързано с любимата й тема — резето на входната врата.
Била чула страшни новини. — Съмнителен скитник, опасен бродяга скитал из града и ако някой се върне късно, може да има неприятна среща. Затова всички трябва добре да залостят домовете си и главно да заключат вратите си.
Госпожа Маглоар нарочно наблегна на последните си думи, но епископът сякаш не ги чу. Той се грееше на огъня и не се вслушваше в приказките й.
— Братко, чухте ли какво каза госпожа Маглоар? — го попита сестра му.
— Подочух нещичко. Какво е станало? Изглежда, че се намираме в голяма опасност — пошегува се той.
Госпожа Маглоар започна цялата история от началото, преувеличавайки леко слуховете. Опасен престъпник със страшно лице бродел из града.
— Така ли?
— Да, ваше преосвещенство, точно така. Тази нощ ще се случи някакво нещастие, затова аз казвам да отскоча до ключаря да постави отново старите резета. Запазила съм ги. Ще стане за минутка. С тази врата човек може да си умре от страх. И отгоре на всичко ваше преосвещенство казва на всекиго по навик: „Влезте!“…
В този миг на вратата се потропа силно.
— Влезте — каза епископът.
Вратата се отвори. Един мъж влезе. Ние го познаваме вече. Беше странникът, който допреди малко скиташе, търсейки подслон.
На лицето му бе изписана умора и ожесточение. Появата му правеше злокобно впечатление. Двете жени застинаха от уплаха, а епископът спря спокойния си поглед върху него.
Преди да дочака въпроса на епископа; непознатият заговори отривисто:
— Ето какво. — Наричам се Жан Валжан. Бях каторжник. Прекарах деветнадесет години в каторгата. От четири дни съм свободен. Отивам в Понтарлие, където са ме въдворили на местожителство. Вече четвърти ден вървя пеш от Тулон насам. Тази вечер отидох в странноприемницата. Изпъдиха ме заради жълтия ми паспорт. Длъжен бях да го покажа в кметството. Отидох в друг хан. „Махай се!“ — ми казаха и там. Вмъкнах се в колибата на едно псе, но и то ме погна, сякаш беше човек. Тъкмо се канех да легна на каменната пейка на площада, една добра жена ми показа вратата ви и ме посъветва да похлопам и на нея. Какво е тук? Хан ли? Имам пари. Ще си платя. Капнал съм от умора. Много съм гладен. Ще ми позволите ли да остана?
— Госпожа Маглоар — каза епископът, — сложете още един прибор.
Мъжът изглеждаше озадачен.
— Вие навярно не ме разбрахте — промълви плахо той. — Аз съм каторжник. Идвам от каторгата. Ето паспорта ми. Прекарах деветнадесет години в каторгата. Пет години за кражба с взлом. Четиринадесет заради четири опита за бягство. „Този човек е много опасен“, така пише в паспорта ми. Наистина ли ще ме приемете? Имате ли конюшня?
— Госпожа Маглоар, сложете чисти чаршафи на леглото в нишата.
Госпожа Маглоар излезе, без да възрази. А той се обърна към странника:
— Седнете, господине, и се стоплете. След малко ще вечеряме, а през това време ще приготвят леглото ви.
Едва сега мъжът разбра напълно. На мрачното му лице се изписа последователно смайване, съмнение, радост, то стана неузнаваемо. Клетникът започна да заеква.
— Истина ли е? Няма ли да ме изпъдите? И ми казвате „господине“! И ми говорите на „Вие“! „Махай се, куче!“ — така ми викат навсякъде. Вие сте славен човек. Ханджия сте нали?
— Аз съм свещеник и това е моят дом.
— Вие сте човечен, отче. Не презирате окаяните. Няма ли да ми вземете пари?
— Не, задръжте си ги. Госпожо Маглоар, сложете прибора по-близо до огъня. Навярно сте премръзнали, господине.
Всеки път, когато епископът произнасяше с ласкавия си глас думата „господине“, лицето на мъжа светваше. Позорът жадува за почит.
Госпожа Маглоар сложи вечерята.
— На масата — провикна се весело епископът и покани мъжа да седне от дясната му страна, както правеше любезно с всичките си гости. Неочаквано той каза:
— Госпожо Маглоар, струва ми се, че нещо липсва на масата.
Госпожа Маглоар разбра намека и донесе двата сребърни свещника.
