светлина.
Колко часа плака така? Какво направи, когато се успокои? Къде отиде? Никой никога не разбра.
ГЛАВА XIII
ЕДНА ВЕСЕЛА ШЕГА
По същото време в Париж една млада работничка изживяваше своята първа илюзия. Тя беше от тия създания, които разцъфват сред недрата на народа. Дошла от бездънните дълбини на социалния мрак, тя носеше на челото си печата на беззименност и неизвестност. Наричаше се Фантин. Защо Фантин? Нямаше фамилно име, защото нямаше фамилия. Взе името, дадено й от първия случаен минувач. Никой не знаеше нищо друго за нея. До петнадесет години живя в родното си село Монтрьой-сюр-мер. После дойде в Париж, „за да си опита късмета“. Фантин беше хубава и остана непорочна толкова дълго, колкото можа. Беше красива блондинка с ослепително бели зъби. Злато и перли бяха зестрата й, само че златото беше на главата й, а перлите — в устата.
Започна да работи, за да живее. А после, пак за да живее, защото и сърцето има нужда от храна, се влюби.
Влюби се в Толомиес.
Обикновено похождение за него, страстно увлечение за нея. Улиците на Латинския квартал, гъмжащи от студенти и красиви работнички, бяха свидетели на разцъфването на нейния любовен сън. В лабиринтите на хълма на Пантеона, където се зараждат и умират толкова подобни любовни връзки, започна тяхната идилия.
Нашето общество разрешава такива незаконни бракове, при които заможните студенти си осигуряват приятно съжителство, докато следват, без да поемат никакви отговорности спрямо бедната девойка, когато я изоставят.
Толомиес беше верен представител на някогашните вечни студенти. Беше от Тулуза. Разполагаше с голяма рента — четири хиляди франка, същинско състояние за Латинския квартал. Тридесетгодишен, гуляйджия, порядъчно разсипан, преждевременно оплешивял, той се отличаваше с голяма жизнерадост и беше неизчерпаем в остроумието си. Затова беше желан компаньон.
Цяла година вече живееше с Фантин, която го обичаше предано. Тя олицетворяваше радостта. Създадена беше сякаш само за смях. Розовите й устни бъбреха чаровно. Цялата й външност извикваше представа за песен и пламък. Обличаше се с вкус. Лека лилава рокля, мънички тъмночервени обувки с кръстосани върху белите ажурени чорапи панделки, корсаж от муселин.
Ослепително хубава, с изящен профил, тъмносини очи, със стройни крака, с прелестно изваяни китки и глезени, със свежи юношески бузи и гъвкава шия, тя беше сякаш статуя на Куст, само че в статуята трепкаше нежна душа.
Тя беше същевременно олицетворение на свенливост. Макар че не беше в състояние да откаже нищо на Толомиес — скоро ще се убедим в това, — лицето й в минути на отдих имаше съвсем девствено изражение.
Любовта е прегрешение, не отричам, но Фантин въплътяваше невинността, оцеляла в прегрешението.
Въпреки цялото й очарование Толомиес й се беше вече наситил. Родителите му го подканваха да се върне в Тулуза. Роден шегаджия, той реши да устрои преди заминаването си една „знаменита шега“.
Тяхната компания се състоеше от четири двойки, подобни на тяхната. И четиримата младежи, все синове на заможни семейства, бяха решили да скъсат с любимите си — красиви, но бедни работнички. Но Толомиес искаше да направи това блестящо. Той устрои излет в околностите на Париж, по време на който четирите влюбени двойки се забавляваха отлично. Вечерта отидоха в скъпа кръчма. След като ядоха и пиха на воля, младежите се оттеглиха за малко, обещавайки сюрприз на девойките. Изненадата се оказа следното писмо:
„О, възлюбени!
Знайте, че имаме родители. На вас едва ли ви е известно какво значи родители. Та тези старци се оплакват и ни викат при себе си, наричат ни блудни синове и жадуват за нашето връщане. Понеже сме добродетелни, ние им се покоряваме. Дилижансът за Тулуза ни спасява от пропаст, а пропастта сте вие, мили хубавици! Ние се възвръщаме към обществото, към дълга, към порядъчния живот. Отечеството изисква от нас да станем префекти, бащи на семейства или държавни съветници. Ние се принасяме в жертва. Оплачете ни бързо и ни намерете час по-скоро заместници. Ако това писмо разкъсва сърцата ви, върнете му същото. Сбогом. Вечерята е платена.“
Четирите девойки се спогледаха. Най-възрастната първа се опомни.
— Няма що! Чудна шега!
— Страшно забавно — потвърди друга една. — Сигурно Толомиес го е измислил.
— Да живее Толомиес! — викнаха трите и избухнаха в смях.
Фантин се смя заедно с тях.
Но един час по-късно, когато се прибра в стаята си, тя избухна в плач. Това беше, както вече казахме, първата й любов. Злочестата девойка се беше отдала на Толомиес като на съпруг и имаше дете от него.
ГЛАВА XIV
СРЕЩА НА ДВЕ МАЙКИ
В началото на нашето столетие в Монфермей, близо до Париж, имаше малко долнопробно ханче, което вече не съществува. Държаха го мъж и жена, наречени Тенардие. Над вратата беше закована дъска, на която бе нарисувано нещо като мъж, носещ на гърба си друг мъж с големи златни генералски еполети и сребърен кръст. Под картината се четеше следният надпис: „На сержанта от Ватерло“.
Нищо по-обичайно от гальота или каруца пред вратата на странноприемницата. Но превозното средство, или по-право отломка от превозно средство, която задръстваше улицата пред ханчето, беше предната част на кола за греди и трупи, каквато се използува в гористите местности. На веригата под оста, превърната временно в люлка, се бяха прегънали две пленителни момиченца, голямото на две и половина годинки, а малкото — на година и половина. Те бяха розови, лъчезарни, гиздави и явно много се забавляваха.
На няколко крачки, приклекнала пред прага на ханчето, майката, жена с недотам приветливо лице, завързала дълга връв за веригата, люлееше децата, без да сваля очи от тях, за да не би да паднат. Тя беше така погълната от песента, която тананикаше, и от съзерцанието на дъщеричките си, че не виждаше и не чуваше какво става на улицата.
А някой се беше приближил до нея и един глас каза съвсем близо до ухото й:
— Какви хубави дечица имате, госпожо!
На няколко крачки от нея се беше спряла млада жена, с детенце на ръце. Тя носеше голяма бохча.
Мъчно бихте могли да си представите по-красиво детенце. То беше възхитително румено и здравичко. Бузките му бяха като ябълки. За очите му не можеше да се каже нищо, то спеше, но миглите му бяха възхитителни.
Колкото до майката, тя изглеждаше бледна и печална. Облечена беше като работничка. Беше млада. Може би и красива, но хубостта й не личеше в тези дрехи. Изглеждаше уморена и болнава. Тази жена беше Фантин. Тя беше неузнаваема. Тъжна бръчка пресичаше челото й. Минали бяха десет месеца от „знаменитата шега“ на Толомиес. Какво се беше случило през тях? Не е мъчно да се отгатне.
След изоставянето дойде несретата. Връзката, прекъсната от мъжете, се скъса и между жените. Фантин остана сама. След като замина бащата на детето й, тя се озова съвсем сама, загубила навик за труд и придобила влечение към лек живот. Никакви средства за препитание. Едва знаеше да чете, а не знаеше да пише. Плати на един писар, за да напише писмо на Толомиес. После второ, трето. Той не отговори нито на едно. „Че кой взема на сериозно такива деца?“ — подхвърли й една клюкарка. Сърцето й изстина към мъжа, който нехаеше за нейното дете. Тя смътно почувствува, че е на прага на отчаянието и падението. Намери в себе си мъжество и твърдост. Намисли да се върне в родния си край и да си потърси работа. Само че трябваше да скрие греха си. Трябваше да се раздели с детенцето си. Сърцето й се сви, но тя не отстъпи от решението си.
Фантин продаде всичко, което притежаваше, разплати дребните си дългове и задянала детето на гърба
