Никой не отговори. И най-смелият се поколеба, преди да се осъди на явна гибел.
ГЛАВА XXXVII
ЗНАМЕТО. ДЕЙСТВИЕ ВТОРО
Откакто бяха започнали да строят барикадата, никой вече не обръщаше внимание на дядо Мабьоф. Той обаче не напусна групата. Влезе в кръчмата и седна зад тезгяха, изпаднал в безжизнено вцепенение. Няколко пъти го предупреждаваха за опасността и го подканяха да си отиде, но той като че ли не ги чуваше.
Но когато атаката започна, той се сепна, изправи се, прекоси залата и при призива на Анжолрас се появи на прага на кръчмата.
Неговото присъствие развълнува всички. Чу се вик:
— Това е човекът, който е гласувал за смъртта на краля! Конвентистът! Представителят на народа!
Не можем да твърдим със сигурност, че господин Мабьоф чуваше това.
Той се запъти право към Анжолрас. Въстаниците му правеха път с благоговейна почит. Старецът изтръгна от ръцете му знамето и докато младежът отстъпваше вкаменен, без никой да посмее да го спре или да му помогне, осемдесетгодишният дядо с клатушкаща се глава, но с твърда стъпка бавно заизкачва стъпалата от павета от вътрешната страна на барикадата. Този жест беше така трагичен и така величествен, че всички около него се развикаха:
— Свалете шапки!
След всяко стъпало ставаше все по-страшно. Високото плешиво чело, хлътналите очи, треперещата ръка, вдигнала червеното знаме, изплуваха от сянката и се възправиха в червената светлина на факлата. Всички сякаш видяха призракът на деветдесет и трета година, изникващ от земята, със знамето на терора в ръка.
Когато това страшно и треперещо привидение изкачи и последното стъпало и се изправи върху отрупаната грамада пред дулата на хиляда и двеста невидими пушки, пред лицето на смъртта и по-силно сякаш от нея, цялата барикада придоби свръхестествен, грандиозен изглед.
И сред настъпилата тишина старецът развя червеното знаме и извика:
— Да живее революцията! Да живее републиката! Братство! Равенство! И смърт!
Същият гръмък глас, който бе извикал „Кой е там“, сега извика:
— Махнете се!
Блед, извън себе си, господин Мабьоф вдигна знамето над главата си и повтори:
— Да живее републиката!
— Огън! — викна гласът.
Втори залп се разби в барикадата.
Старецът огъна колене, изпусна знамето и падна възнак върху паважа, безчувствен, с разперени ръце.
— Граждани! — възкликна Анжолрас. — Такъв пример дават старите на младите. Ние се колебаехме, той излезе напред. Ние отстъпвахме, той отиде на смърт. Нека всеки от нас защити трупа му, както би защитил трупа на собствения си баща! Нека мисълта, че той е между нас, направи барикадата непревземаема!
Анжолрас се наведе, целуна нежно стареца по челото, свали предпазливо дрехата му, надупчена от куршуми и обагрена от кръв и каза:
— Ето занапред нашето знаме!
ГЛАВА XXXVIII
БУРЕНЦЕТО С БАРУТ
Покриха стареца с черния шал на вдовицата Юшлу и го отнесоха върху голямата маса в залата. Изцяло погълнати от тази скръбна задача, мъжете забравиха опасното положение, в което се намираха.
Гаврош единствен не беше напуснал поста си. Той забеляза някакви хора, които с котешки стъпки се прокрадваха към барикадата.
— Пазете се! — викна той.
Курфейрак, Анжолрас, Жан Прувер, всички се втурнаха вън от кръчмата. Беше крайно време. Зад барикадата се люшкаха плътно щик до щик. Още една секунда и барикадата щеше да бъде превзета.
Баорел се спусна към първия градски гвардеец, който проникна в барикадата и го уби от упор с един изстрел на карабината си. Втори гвардеец обаче уби Баорел с щика си. Друг успя да повали Курфейрак, който извика:
— Помощ!
Най-едрият от всички пристъпваше към Гаврош с насочен към него щик. Детето взе в малките си ръчички, огромната пушка на Жавер, прицели се решително в исполина и дръпна спусъка. Изстрел не последва. Жавер не беше напълнил пушката си. Градският гвардеец избухна в смях и замахна с щика си.
Но преди острието да докосне Гаврош, гвардеецът изпусна пушката си — един куршум прониза челото му и той се просна по гръб. Втори куршум плесна право в гърдите гвардееца, който беше повалил Курфейрак.
На барикадата се беше появил Мариус.
Пред смъртта на господин Мабьоф, която за него остана загадка, пред трупа на Баорел, при вика за помощ на Курфейрак, при вида на застрашеното дете всякакво колебание у него се разпръсна и той се втурна в схватката с двата пистолета в ръце. С първия изстрел спаси Гаврош, а с втория — Курфейрак.
Но в това време нападателите, чувайки виковете на простреляните си другари, изкачиха укреплението и вече се показаха до кръста. Светлината на факлата осветяваше кожените им калпаци и гневните лица.
Мариус беше останал без оръжие, защото бе хвърлил празните пистолети, но съгледа буренцето с барут до вратата на кръчмата. Докато гледаше натам, един войник се прицели в него. Но нечия ръка посегна към дулото на пушката му и го запуши: младият работник с кадифените панталони се беше спуснал стремително. Раздаде се изстрел, куршумът прониза ръката, а може би и работника, но не улучи Мариус. Мариус почти не разбра какво става. Той видя насоченото към него дуло, видя и ръката, която го запуши, чу и изстрела, но в подобни минути възприятията са бегли и нетрайни.
Един офицер протегна напред сабята си и извика:
— Предайте се!
— Огън! — заповяда в отговор Анжолрас.
Два залпа проехтяха едновременно и всичко потъна в дим. Когато той се разсея, бойците, оредели, но по местата си, пълнеха оръжията си.
Изведнъж прозвуча гръмък глас:
— Махайте се или ще хвърля барикадата във въздуха!
Мариус се беше възползувал от гъстия дим и мъглата, грабнал бе буренцето с барут, и го бе наместил на мястото на факлата. Нападателите го гледаха занемели от ужас, а той, стъпил върху паветата с факла в ръка, с отчаяно, но решително изражение наведе пламъка към бурето с барут и повтори страшно:
— Махайте се или ще вдигна във въздуха барикадата!
Покачил се на барикадата след осемдесетгодишния старец, Мариус беше сякаш духът на младата революция след призрака на старата.
— Ами самият ти къде ще идеш? — каза един сержант.
— И аз ведно с барикадата — отвърна Мариус.
И той доближи факлата до опасното буре.
Но на барикадата не остана никой. Нападателите се отдръпнаха в суматоха към другия край на улицата. Всеки гледаше да спаси кожата си.
Барикадата бе освободена.
Горчива болка обаче помрачи радостта им. Направиха проверка. Един от въстаниците липсваше. И то кой? Един от най-любимите — Жан Прувер, поетът. Потърсиха го между ранените, нямаше го; потърсиха го между убитите, нямаше го и там. Явно беше пленен.
