храсталака.
Фейеламор се повдигна на пръсти да огледа над храстите, напрегнала докрай изострените си сетива. Но онези, които я издебнаха, бяха още по-хитри и я свариха неподготвена. Мускулеста ръка се стегна около шията й, острие опря в ребрата й. Ръката я задушаваше.
Тя изохка, отпусна се и увисна безсилно в очакване на своя шанс, но ножът я убоде и я принуди да се изправи. Някой ловко върза ръцете й и я блъсна в мократа трева. Тя се обърна тромаво на гръб и погледна нагоре към нападателите. Тенсор! Отначало не се уплаши, защото някога бяха съюзници.
Той се взираше в нея; очевидно не разбираше кой е насреща му, но скоро проникна през илюзията.
— Фей-ел-амор! — проточи Тенсор. — Значи не си умряла? Какво правиш тук?
— Мога да ти задам същия въпрос. — Тя пъргаво се изправя. — Развържи ме.
Тенсор още я гледаше втренчено с присвитите си очи я бавна стигаше до прозрението. Значи Мендарк не бе имал нищо общо… Магистърът бе отрекъл да е замесен, но той не повярва на стария си приятел. А Фейеламор имаше повече причини от всеки друг да си присвои Огледалото. Ако знаеше, че е жива, щеше да заподозре нея. Да, това беше много по-правдоподобно. И в отчаянието си той стигна до увереност, че тя се стреми да премахне аакимите. Колкото повече умрат, толкова по-удобно за нея. Ето защо се бе крила тук, докато други й свършат мръсната работа, и бе злорадствала.
— Ти! — процеди накрая в избуялата си ярост, освирепял от поредния неуспех да вземе Огледалото. — Сега разбирам… Ти си била в дъното на всичко. Ти си изкушила Каран да ни предаде с фейлемското си лукавство. Тя е носела Огледалото на тебе. И пак заради тебе моите сънародници лежат мъртви, а уелмите ни преследват като глутница псета. — Той се обърна към един от спътниците си. — Вържете я здраво и й запушете устата. Отведете я в Шазмак и я пазете там, докато се върна. Блейз, ти ще прекосиш реката с тях, ще продължиш към Нарн и ще съобщиш на останалите какво се случи. Аз ще тръгна след уелмите, накъдето ги подмамиха Йенис и Тел. Чакай ме призори и по здрач на брега на Гар две левги нагоре по течението от Нарн. — Отново се взря във Фейеламор. — Ще те държим в Шазмак като заложница на Огледалото. Щом си го върнем, ще те освободим.
Фейеламор отвори уста и леденият й глас уплаши дори Тенсор, защото тя видя в случайната среща рухването на всичките си замисли.
— Измяната на Каран не е мое дело. Заповядах на Мейгрейт да изпълзи задачата сама. Каран е издала името ми на Игър, досущ както предаде и вас. И недей да виниш мен за стореното от уелмите. За мен е тежка печал да гледам как скъпоценната аакимска кръв бе пролята тук. — Тонът й вече смразяваше. — Предупреждавам те обаче, че самото оцеляване на аакимите се крепи върху острието на ножа. Това е моментът на съдбовния избор, независимо дали го проумяваш. Би трябвало да се нахвърлим срещу уелмите, не един срещу друг. Ако ме плениш, Шазмак ще бъде обречен, защото нищо не ще ме отклони от моя път.
— Вслушай се в думите й, Тенсор — настоя Блейз, висок мъж с окървавено рамо. — Това е същинско безумие. Разумът повелява да търсим нови приятели, не да превръщаме старите в смъртни врагове.
Тенсор съзираше в очите на Фейеламор идната си участ. За миг-два се подвоуми, но бе обзет от такава ярост, отчаяние и безразсъдство, че всякакви увещания само укрепваха ината му. Изпъчи се и дори Фейеламор се впечатли от величавата му осанка.
— Ние сме аакими! Твоето приятелство би ни дало още сила, но няма да просим. Можела си да ги спасиш — добави той сурово. — Отведете я. Отнасяйте се добре с нея, но я дръжте под око. Пазете се от дарбата й. И нито за миг не я оставяйте на свобода.
Аакимите я хванаха, но тя се дръпна, макар че беше вързана. Впери в Тенсор толкова изпепеляващ поглед, че той отстъпи крачка назад, внезапно разколебан. Нито волята, нито гордостта, нито силата й отстъпваха на неговата… и този път само единият от тях щеше да успее.
— Пръснеш ли тези семена по вятъра — изрече тя, — бурята ще ти ги върне стократно. И отново ще познаете страх, който бяхте забравили за петдесет човешки поколения. Враговете ви вече се надигат.
И му обърна гръб. Двамата аакими до нея изтръпнаха, но стиснаха въжетата, вързаха очите и устата й и безмълвно я поведоха към лодката. Тенсор постоя замислен за мъчителния си избор, после прогони мислите за Фейеламор и тръгна след уелмите.
Фейеламор преживя пътуването до Шазмак като нескончаем кошмар. Влачеха я невиждаща през шубраци и студени ручеи. Излязоха на бряг, пазачите й помогнаха да се качи в малка лодка, за да минат през буйстващата река. Накрая дъното застърга по чакъл. На другия бряг Блейз се отдели, а нея я поведоха припряно срещу течението на реката. Аакимите не спряха нито веднъж и говореха само когато й предлагаха храна или вода.
Дълго вървяха под земята през пещери, просмукани със студена влага, катереха се по хлъзгави стъпала, за да стигнат кулите на Шазмак с неспирния вой на вятъра.
Завърши първият ден от пленничеството й в Шазмак. Фейеламор беше толкова уморена, че я боляха чак костите, тънеше в такава безнадеждност, че не можеше да мигне. И в това влудяващо я безсъние си блъскаше главата над залавянето си, несправедливостта на Тенсор и задължението да си върне свободата. Как им бе позволила да я заловят, когато беше толкова близо до Огледалото?
Узна колко здрав и умно измислен е затворът й — килия в килията. Шестима пазачи бдяха едновременно и достатъчно далеч, за да не ги омае. Но дори да се справеше с тях, нямаше как да излъже Стражите. Изниза се и вторият ден, тя побесняваше от изтощението и безизходицата. Непременно имаше изход, какъвто ще да е. Но сгодният случай й се изпречи съвсем неочаквано…
Аакимите спазваха нареждането да се отнасят към нея с цялото уважение, което й се полагаше. И по едно време Емант, който бе избрал да остана в Шазмак след процеса срещу Каран, дойде да попита желае ли тя да облекчи пленничеството си с книги. Фейеламор не поиска, обаче щом зърна този едър, вечно начумерен белязан мъж, не й отне много време да вникне в терзанията му и техния корен — неговото отчуждение, обсебващата го страст по Каран, унижението да е отхвърлен и от нея, и от аакимите.
Зададе му въпроси за Каран, опитваше се да определи това изплъзващо й се качество, което толкова я безпокоеше. Но той й представяше образ, изкривен от омраза и горчилка — описваше Каран като недостойна изменница.
„Където и да отида, се сблъсквам с нейните измами и предателства. Двамата с Емант са си лика- прилика“. Тя съзираше цялата му слабост — склонността към насилие, опасното налудничаво лукавство. И щом откри тези качества, от които можеше да се възползва, се вкопчи във възможността и с натиск върху уязвимостта му скоро го докара до треска от ярост и отчаяние.
Ненадейно той изтърва думи, които я поразиха подобно на мълния.
— Каран е кръстоска като мен, но с по-малко аакимска кръв, само четвърт. Защо аакимите я…
— Не, Каран е… — Фейеламор се запъна. Немислимо беше той да знае каквото тя подозираше — че сред прадедите на Каран има и фейлеми. — Та какво казваше?
— Нейна прародителка е Мантил, далечна братовчедка на Тенсор.
„Вече е била мелез!“
Толкова се стъписа, че трудно овладя изражението си. Значи положението бе несравнимо по-лошо. Твърде вероятно беше Каран да е
Страхът се загнезди дълбоко в душата й — и нейната цел се крепеше върху острието на ножа. На какво ли можеше да е способна трикръвната? На какви ли събития вече бе дала начало? Накъде можеше да тласне подредбата им, която Фейеламор се стремеше да изгради толкова отдавна? Нямаше място за чувства или чест, Каран представляваше такава опасност, че не биваше да остане жива. И нима имаше по-подходящо оръжие от отрепката, застанала пред нея? Току-виж, послужи и на двете й цели.
Задължително беше да се увери, да отиде в Готрайм. Ами ако Каран имаше братя и сестри, таящи в
