Сянка по стъклото

себе си същата гибелна заплаха? Това беше по-важно от Огледалото.

Опита се да склони Емант да й върне свободата, но той нито заради себе си, нито заради нея не би предал аакимите. „Че каква съм му аз? Но заради Каран… ако му я напъхам в ръцете, едва ли ще откаже. За мен също е изгодно, защото с тази безмерна страст и омраза накрая той ще я погуби. А насъскам ли го веднъж, нищо не би го отклонило от целта — нито глад, нито умора, нито уплаха, нито смърт“.

А Емант се досещаше, че тя може да изпълни най-съкровеното му желание, и дойде отново.

— Ще ти кажа как жената, по която чезнеш, може да бъде твоя — увери го Фейеламор.

Очите му блеснаха, но лицето му запази киселото си изражение.

— Никога няма да ми се покори.

— Ще ти обясня как ще стане.

Той не мърдаше, загледан в нея през решетките — сега я мразеше повече от всеки друг на света.

— Обясни ми — процеди накрая.

— Тя има дарбата за свързване, чрез която можеш да овладееш волята й. Виждам, че и ти имаш слаба способност да се досещаш за мислите на другите. Нерядко се среща сред кръстоски на аакимите — добави, почти без да прикрива презрението си. — Ще те науча как да създадеш връзка, която тя никога не би могла да разкъса. И тогава ще правиш с нея, каквото ти скимне. Но ти я обичаш искрено, разбира се…

Нетърпението го обзе.

— Какво да направя за тебе в замяна? — попита заядливо. — Не мога да те освободя. Вече има прекалено много пазачи и проверки. Обмислих го, но няма да стане.

— Ще напуснеш Шазмак по тайния път. Ще отидеш в Банадор и ще потърсиш уелмите около Нарн. Покажи им как стигнат до Шазмак, как да обезсилят Стражите. Увери ги, че Каран е скрила Огледалото тук. Това ще ги убеди да дойдат.

— Уелмите!? Това не мога да направя.

— Те не са твои врагове — отвърна Фейеламор, затворила ума си за него. — А и какво ще направят шепа уелми срещу мощта на аакимите, съхранила се през хилядолетията?

— Щом е така, как ще се освободиш? — попита той, макар че му беше все едно.

Надяваше се да смажат и нея, и всички други тук, обаче недоумяваше.

— Имам власт над тях — натърти Фейеламор. — Не им е по силите да ме възпрат.

„Малко е нужно, за да те склоня, драги — добави наум с пренебрежение. — Душата ти е толкова прогнила, че ще се вкопчиш във всяко оправдание, за да предадеш и своите. Разбирам защо толкова лесно сте отстъпили своя свят. Никой сред фейлемите не би изменил на народа и света си“.

— Как да създам връзката? — попита Емант и тя се увери, че е в ръцете й.

— Притежаваш ли нейна вещ, с която да си послужа? Нещо, което е носила? И ти си го прибрал тихомълком?

Навъсеното му лице грейна за миг и той без нито дума повече излезе, като само кимна на пазачите във външната килия. Когато се върна, стискаше в едната си месеста длан фина сребърна верижка, на която висеше малък амулет от нефрит.

— Неин ли е? — усъмни се Фейеламор. — Сигурен ли си?

— Да. Взех го от нейната стая, когато дойде в Шазмак наскоро. Вече си опитах силите с него, но не постигнах нищо. Може пък тя да е неуязвима за такива заклинания.

Фейеламор разгледа амулета.

— Да, усещам остатък от немощна, обикновена магийка. Ясно защо не си успял.

Той се наежи, но не каза нищо.

— Остава ми го и си върви. Ела пак сутринта.

На другия ден Емант дойде при нея още преди зазоряване. Фейеламор вече беше будна.

— Намериш ли я, дай и това и я убеди да го сложи на шията си. През нощта вложих в амулета уловка. Направи точно каквото ще ти кажа. Помежду ви ще възникне връзка, която тя не ще може да премахне. И ще се подчини на волята ти.

— И ще ме обича? Даваш ли ми дума? — попита Емант почти жално.

— А ти би ли разчитал на моята дума? Ако е така, давам ти я.

Сниши глас и му обясни подробно какво трябва да направи. Но Емант още не се престрашаваше.

— Как да я намеря?

— Отиди в Нарн и потърси една нейна приятелка, казва се Мейгрейт. Виждам, че имаш дарбата на усета. — Фейеламор се свърза с него и вложи в ума му образа на Мейгрейт, за да не я сбърка с друга жена. — Тя ще те отведе при Каран. Не се ли случи това, тръгни към Туркад. Игър нахлува в Ягадор и единствено Туркад може да му противостои. Направи необходимото и ми пази Огледалото. Ще дойда в Туркад да си го взема.

— Трябва да посоча на Мейгрейт причина да търся Каран, иначе няма да ме се довери.

— Кажи й, че носиш помирително послание от Тенсор. Тя знае, че е бил като баща на Каран. Ще повярва, че той би могъл да прости. Ще споделиш с Мейгрейт, че съм пленница в Шазмак, но че тя не бива да идва тук, защото скоро ще съм свободна. Предай й от мен, че искам да поговорим, нека ме потърси в град Толрайм в Банадор. А сега тръгвай. А, и се представяй с друго име — Мейгрейт може вече да е чула нещо за тебе.

Минаха десет дни, през които Фейеламор впиваше пръсти в решетките на своя затвор и чакаше с надеждата, че не е сбъркала в преценката си за Мейгрейт. „Тя ще дойде. Още сега сигурно съжалява за думите, които ми каза, ще е объркана от чувството за вина. Нуждае се от мен… и винаги ще се нуждае. Дългът ще я призове да се върне. Така ще бъде… Но дали ще се отзове?“

В ранното утро я събудиха крясъци и шум на битка, после всички Стражи изведнъж замряха и тя излезе необезпокоявана от килията. Използва илюзия за скриване и наблюдаваше, потресена от онова, което бе направила. Гадеше й се от жестокостта на уелмите. Надмощието им над аакимите пролича веднага. Но откъде се бяха събрали толкова огромна орда?

И тогава стигна до страховитото прозрение. Тези вече не бяха уелми, бяха… гашади! Той се надигаше, Огледалото беше незнайно къде, по света бродеше необуздана трикръвна. А той знаеше как да извлече полза от нея.

32. Победата на уелмите

Когато си изплака сълзите, Лиан се изправи. Усещаше сърцето си като ледена буца ярост. Прогони мъката с тършуване из бивака. Пипна пепелта — изстинала. С омраза към себе си помисли, че са нападнали скоро след като бе тръгнал. Каран бе знаела, че идват. Защо го бе убедила да даде това обещание? Защо го прогони? А той защо тръгна?

Бяха минали два часа, откакто Фейеламор и Мейгрейт бяха намерели бивака, още толкова оставаха, преди Фейеламор да се върне тук. До потока Лиан видя отпечатъци от ботушите на тежки хора с тясни стъпала… а наблизо имаше малка следа, но по-голяма от крака на Каран. Тук бяха ходили поне петима.

Събра вещите на Каран — жалка купчинка. Канчето и чиниите бяха огънати от тъпкане. Храната — разпиляна. Събра я, без да се замисля и я прибра в торбата. От накълцаните ботуши дори бяха откъснали подметките при трескавото претърсване. Дрехите бяха непокътнати, липсваше обаче наметалото. По четката за коса, чорапите и ножа имаше кръв. Намери малкия й дневник в калта под палатката. И сатърчето беше забито в земята.

Възможно ли бе да е жива? Позволи си сянка на надежда. Ами ако кръвта не беше от нея? Твърде злобно, отмъстително нападение, не подхождаше на аакимския нрав. Но познаваше ли изобщо тази раса? Как биха постъпили с изгнаница, с предателка? И все пак реши, особено като имаше предвид кошмарите на Каран, че са били уелмите.

Тя знаеше, че идват, но не се бе опитала да бяга. Беше се примирила, като че ли с нещо й бяха отнели волята. Защо обаче не си бяха послужили с това средство досега? И го беше отпратила… О, Каран!