— Как научи, че съм тук? — попита Мендарк.
Озърташе се плашливо, сякаш цял свят бе узнал тайната му. Събеседникът му се подсмихваше.
— Няма да издам хората, които споделят с мен. Нима би могъл да се завреш другаде, щом нямаш кораб?
Шанд с нищо не напомняше за уплашения старец отпреди няколко дни. Отново се владееше.
— Така да бъде — промърмори Мендарк. — Ще си наложа смирение. Имам нужда от съветите и помощта ти, ако наистина ми ги предлагаш. Чуй накратко какво е положението според мен — разгром във всеки смисъл на думата.
Той разказа за печалния завършек на Големия събор, за поражението във войната и собствените си несгоди. Шанд го изслуша мълчаливо.
Пламъчето трепкаше, но въпреки ветреца миризмата на горящо рибено масло се сгъстяваше. Мендарк приклекна на дъските, хвърли нервно погледи към морето и чакаше водата да кипне. Пусна в чайника прекалено голяма стиска от билката. Разбърка с чашата си, после сипа чай на Шанд и на себе си.
— Не знам какво да правя! — възкликна внезапно. — Не мога да си намеря кораб, а утре хлуните ще ни изхвърлят на улицата. Шанд, не знам от кого да поискам подкрепа!
Шанд отпи — чаят беше твърде силен и горещ. Остави внимателно чашата на дъските. Мълча дълго. Пак си мислеше, че цялата тази неразбория нямаше да се случи, ако бе помогнал на Лиан още в Тулин. Лесно се досещаше защо мнозина ламтят за Огледалото на Аакан. Тогава го възпряха не равнодушието или досадата от световните дела. Не искаше да буди тежките си прастари спомени.
— Питам се дали Тенсор не е тръгнал на север — подхвърли той.
— На север ли? — изръмжа Мендарк. — Другите им градове са на изток.
— А дали аакимите в тях ще посрещнат с отворени обятия оногова, който им донесе само беди и опасност от пълно унищожение? Не. Тенсор е изгнаник без чест и чувство за дълг. Разкажи ми още нещо за Лиан.
— Това пък какво общо има с моите затруднения? — сопна се Мендарк и сви юмруци.
— Изпълни молбата ми, ще стигнем и до тебе след малко.
— Ами… За един ден Лиан съсипа всичко добро, което бе направил през последните месеци.
Мендарк описа набързо злополучното проникване на младежа в подземията на цитаделата малко преди Големия събор, безплодното търсене на документи, които да изяснят събитията в самото начало на Възбраната, и неуспешния му опит да освободи Каран.
— За жалост изгубих дирите на Каран след Събора — каза накрая. — Бих имал полза от нея.
Шанд добре разбираше опасенията на Каран и нищо не спомена за нея.
— Защо на Лиан му е хрумнало да тръгне с Тенсор? — сподели недоумението си.
— Да тръгне ли?! Лиан се плашеше до полуда от Тенсор, а и имаше защо.
Мендарк обясни как покровителстваният от него летописец подложил Тенсор на непоносимо унижение в Шазмак по време на процеса срещу Каран.
Шанд слушаше слисан.
— В това момче се криело повече, отколкото предполагах.
— Да, по-глупав е, отколкото изглежда! Както и да е… да помислим за важните неща. Ако Тенсор се е отправил на север, каква е причината? И накъде е тръгнал?
— Мястото няма значение, ако е намислил да ровичка в Нощната пустош — тя е достъпна отвсякъде.
— Но аз не мога да претърся половината свят.
— Тогава иди в Зайл и говори с мъдреца Надирил в Голямата библиотека.
— Прав си. И аз се питах… Това, което ми е нужно, може да се намери само там. И кой друг ще знае по-добре от Надирил?
Чаят в чашата на Мендарк бе изстинал, той го лисна на дъските и пак си наля. Отварата вече червенееше и беше необичайно силна. Отпи, намръщи се, но глътна още малко.
— Разкажи ми и за Фейеламор — настоя Шанд. — Нейното завръщане много ме тревожи.
— Казаното от нея на Големия събор звучеше правдиво…
Мендарк се загледа в чашата си, докато повтаряше думите й за превземането на Шазмак и твърдението й, че в Огледалото няма скрита сила, а само съхранени тайни.
— Повярвах й напълно — призна той и се взря в Шанд, който се почесваше разсеяно по темето. — Тя обаче е майсторка на всевъзможни илюзии. А историята й за погрома в Шазмак си беше отявлена лъжа. Тъкмо тя е издала тайния вход, а не Каран. Проверих подробностите, доколкото можах.
— Това Огледало ме притеснява! — изсумтя Шанд. — Когато се изгуби, надянах се никога да не бъде намерено.
— Какво ти е известно за него? — наостри слух Мендарк.
— Какво ли не… Но няма да обсъждам това с тебе, не ме разпитвай.
— Друго не съм и очаквал — заяде се Мендарк, но някак омърлушено. Имаше си по-неотложни грижи. — Колко потискащо е, Шанд, да падна дотам, че да търся убежище на тези смрадливи кейове.
Имаше измъчен вид. Шанд се вторачи в него. „Сега знаеш как твоите поданици трябваше да се мъчат през цялото време. А ти разполагаш с богатство, за да си купиш спасението. Но по-добре ти, отколкото другите… и ще ти помогна, ако ми е по силите.“
— Как допусна да загазиш? Винаги си запазвал открехната някоя резервна вратичка.
— Каквото и да си мислиш за мен, аз познавам проклетията си, но обичам Туркад. Не исках да изоставям града си, докато имаше някакъв шанс да го избавя. Но проточих борбата с един ден повече и ми отнеха кораба. Талия и Беренет се излагат на огромни опасности, докато търсят друг съд и моряк, на който да се доверим. Всеки път ги пращам със страх, че няма да се върнат. В безизходица съм!
— Нищо чудно да е така. Може би има какво да сторя за тебе. Но сега трябва да тръгвам.
Шанд изля утайката в морето, остави чашата до чайника и се отдалечи. Небето тъкмо започна да избледнява на изток.
Мендарк му подвикна смутено и притича подире му.
— Трябва да разполагам с кораб! Можеш ли да направиш нещо?
Старецът спря, мрачно развеселен. Ама че обрат — великият Магистър да припка подир слуга, цепещ дърва в селска странноприемница.
— Ще се опитам.
— Къде да те намеря?
— Аз ще те намеря, ако е необходимо — подхвърли Шанд през рамо и си тръгна.
Зад него Мендарк бавно се върна към вътрешността на пристанищния град.
Шанд обаче не беше настроен чак толкова безгрижно. Денонощие и половина след първата си среща с Юлис още нямаше представа какво е положението на Каран. Три пъти изпрати съобщение до старейшините, но те не отговаряха, а може би не ги и получаваха. Хлуните го допускаха само до общодостъпните преходи на кейовете, не и във вътрешността. Никой от пазачите не желаеше да го изслуша. А новината, че Игър се е заел да излови всички хора с дарбата на усета, не му даваше мира.
Талия и Лилис се върнаха малко след зазоряване. Отново не успяха да напуснат пристанищния град. Момичето залиташе от умора и не поиска да яде, само се изми старателно и пропълзя в хамака си. Покри се до ушите с одеялата, усмихна се сънено на приятелката си и заспа на мига.
Талия угаси маслената лампа и я остави да си почине. И нейната глава се мътеше от недоспиване, искаше да поприказва с някого, за да си прочисти ума. Вечно жизнерадостният Осейон бдеше пред тяхната стая. Попита го къде е Мендарк.
— Извикаха го да се види с някакъв посетител. Отиде към югозападния край преди два часа. Провървя ли ти с кораба?
— Не! Ще отида да ги потърся. — Тя се изпречи пред първата срещната от хлуните. — Заведете ме при Мендарк, моля ви.
Жената настръхна от ярост и изсъска:
