Кулата върху разлома

— Връщай се вътре!

Раненият крак измъчваше Талия непоносимо и не беше в настроение да я командват.

— Заведи ме при Мендарк! — изръмжа с все сила и размаха юмрук пред лицето на жената.

Тяхната пазачка махна на друг хлун да дойде и двамата си шепнаха. После жената дръпна Талия за ръкава и я поведе из лабиринта на кейовете. Накрая излязоха на брулена от вятъра площадка. Талия неочаквано зърна позната фигура да се скрива зад ъгъл. В слабата светлина долови само типичната стойка и походка.

— Шанд?! — извика и се втурна с куцане след него.

Мъжът се обърна. Наистина беше старият Шанд — засмя се и протегна двете си ръце към нея.

— Каква радост е за мен да те видя отново — промълви Талия. — Помислих си, че си предпочел изобщо да не припарваш в града.

— Още малко и точно така щях да постъпя въпреки обещанието. Но ето че дойдох. И каква разруха заварих!

— Да, на Мендарк малко му остава да загуби разсъдък. Кога може да си поговорим?

— Още сега, ако искаш. Закуси ли?

Тя не бе хапвала отдавна и примираше от глад.

— По-нагоре в града има едно местенце, където още предлагат вкусни гозби, стига да не си против напускането на кейовете.

Талия се смути.

— Наблюдават всеки изход.

— Знам скрита пътека. Кораб ли търсиш?

— И още как!

— Е, сигурно ще измисля как да ти помогна. Покрай тази война мнозина ще забогатеят, ако им стигне дързост. И аз търся лодка или кораб напоследък. Намерих нещо. Сега отивам да се срещна с човека. Ела с мен.

— Как се промъкна тук?

— Имам познати в града.

Тръгнаха заедно.

— Може ли един личен въпрос? — промълви Талия.

— Разбира се, но не знам дали ще ти отговоря.

— Когато се видяхме в Тулин и те попитах защо не си помогнал на Каран, ти се оправда със старостта си. А сега се изтърсваш тук насред войната.

Шанд крачеше равномерно до нея.

— Аз съм глупак! — отсече след толкова дълго мълчание, че тя бе изгубила надежда да чуе отговор. — Можех да предотвратя всичко това, но се боях да не събудя миналото за нов живот. Харесвам си всекидневието в Тулин — цепя дърва, прислужвам в странноприемницата, а когато си свърша работата, сядам на припек с чаша вино в ръка. Стар съм, да, прекалено стар.

Близо до края на кея свърнаха от общата пътека, слязоха по стъпала, спускащи се право във водата, промушиха се през умело замаскирана вратичка и след дълго ходене под земята излязоха в глуха уличка насред Туркад. Скоро Шанд спря пред друга врата в каменна стена. Никой не се мяркаше наоколо. Тропна три пъти поред, изчака и удари още четири пъти по дъските. Вратата се открехна със скърцане. Съсухрен старец огледа придирчиво и двамата, особено Талия, но накрая ги пусна да влязат. Преведе ги по няколко стълби, по коридор в мазе, през още две врати и накрая стигнаха до широко помещение с нисък таван и огнище в единия ъгъл. Тук беше задимено, сумрачно и топло. Въпреки многото масички в залата седяха само няколко души. Шанд отиде при съдържателя, чието аленеещо лице издаваше слабост към пиенето. Онзи завъртя глава.

— Още не е дошъл — обясни Шанд на Талия и попита съдържателя: — Какво има за ядене днес?

— Хорлаш! — озъби се червендалестият. — Хорлаш и днес, и утре, и до края на света, като гледам.

В традиционното червеникаво и подлютено ястие слагаха какъвто улов имаше от морето и зеленчуци, който бяха най-евтини този ден.

— Щом е тъй, донеси ни две порции с хляб и греяно вино — поръча старецът, застана пред огнището и протегна ръце да се стопли.

Талия се настани на масичката наблизо. Съдържателят им донесе гозбата в големи паници. Ухаеше чудесно, но Талия изгълта всичко, без да усети вкуса, улисана в грижите си.

— Войната преобърна всичко в Туркад с главата надолу, но тук-там почват да се опомнят — каза Шанд с пълна уста. — Всичко може са се уреди, ако платиш колкото ти поискат.

— Какво е това свърталище?

— „Безименното“.

— Моля?!

— Така го наричат — „Безименното“. Открай време. Съществува от пет-шест поколения.

— Ама че връзки си завъдил! — възхити му се Талия. — Десет години съм в Туркад, а дори не съм чувала за такава кръчма.

— Имах връзки. Повечето ми познати са покойници. Твърде дълго стоях настрана.

Талия си избърса челото, свали куртката и я метна върху облегалката на стола. Пред тях се появиха и две издялани от камък чаши с вино, над което се вдигаше пара: тъмночервено, сладко и ароматно, подправено с карамфил.

— Една чаша да си излеете в корема и ще ви сгрява цяла седмица — увери ги съдържателят, зяпнал похотливо гърдите й.

Тя му отвърна със студен поглед и той почервеня още повече, изтри небрежно масата с парцал и се сви зад тезгяха.

И чашата на Шанд още беше наполовина пълна, когато влезе някакъв дебелак, поръча си питие и дойде при тях, щом съдържателят му ги посочи. Взря се в тях предпазливо, преди да седне.

— Пендер ми е името. — Пак се вторачи в Талия и сви вежди. — Познато лице…

Тя не продумаше, Шанд също се занимаваше с чашата си.

— Трябва да са минали две години оттогава, нали така! Дойдохте в Сит с Магистъра. Аз тъкмо свалях пътници на кея и ми заповядаха да се пръждосвам. Носехте дрехи в алено и черно. Помислих ви за негова долича… държанка де.

— Тя е Талия бел Сун, родом от Крандор, а сега старша помощница на Мендарк — строго го прекъсна Шанд.

Трудно беше човек да смути Пендер.

— Крандор, значи. Ех, че страна! А за да отидете там сега, са нужни кофи със злато, нали така!

Той потърка щръкналите си вежди и се усмихна с мечтателна алчност.

— Казвам се Шанд — представи се старецът. — Първо да уговорим моята работа! Ще отнеме два дни, ако започнем тази нощ, стига да се справиш.

— Ще се справя — обеща дебелакът.

— А веднага след това Талия ще ти възложи задача, от която ще забогатееш.

Пендер буквално грейна.

— Къде ще искаш да те отведа?

— Аз… — Шанд стисна устни. — Не, първо се разберете с Талия, тя трябва да се връща.

Талия изобщо не бързаше, но явно Шанд държеше само лодкарят да научи какво се иска от него.

— Е, къде да ви откарам? — обърна се Пендер към нея.

— В Зайл, а може би и по-далеч.

Той изсумтя и присви очи.

— Само вас ли?

— Има и други.

— Да не би и Магистърът да е сред тях?