Въпреки поражението си Мендарк бе носил титлата толкова поколения наред, че хората трудно свикваха да назовават с нея другиго.
— Не се знае — измъкна се тя.
Лодкарят пресмяташе наум.
— Месец натам и месец обратно. Няма съмнение, че ще има и доста размотаване, когато нищо не може да се припечели. Припаси за… за колко души?
— Петима-шестима да речем.
— Нека са шестима, също за мен и екипажа. А се налага да плащам десеторно повече от преди. Само припасите ще струват десет тела.
— Ясно е, че повечето неща ще купиш далеч от Туркад, където цената няма да е много над обичайната.
— Може би, но кой ще познае докъде ще стигне войната след месец, нали така? Също резервни платна, въжета, дъски и греди…
— Всичко това го разбирам — троснато рече Талия, която вече потропваше нервно по масата. — Кажи цената!
— Двеста до Зайл — изстреля думите Пендер, сякаш в бързина наглостта му нямаше да пролича толкова. — Двеста тела де. — Ободри се, щом тя не реагира. — И още толкова, ако дойде Магистъра. За ваша сметка ще са и всички щети, такси, мита, подкупи и други разходи. Стигнем ли до Зайл, ще се пазарим наново.
— С тези пари можем да купим собствен кораб — увери го Талия.
Исканията му надхвърлиха и най-черните й опасения.
— Може би…
— Изключително при това! — иронично го поощри Шанд.
Пендер го изгледа сърдито.
— Впрочем трябва да потърся по-голяма лодка. Моята е твърде крехка за бурите в този залив. Както излиза, ще похарча всичко, получено от вас, а и своите спестявания до последния грайнт.
— Дай ми време да помисля — помоли Талия. — Пет минути.
Пендер си взе чашата и отиде пред тезгяха.
— Може ли да се разчита на него? — попита тя.
— Нямаме друг! — напомни Шанд. — Но чух, че е по-надежден от повечето, а като моряк малцина са му равни.
— И аз съм чувала същото. Ами цената?
— Възмутителна е, но нямаш избор. Днес лодките са рядкост като магарешките яйца. Пък и ако ще да ти поиска хиляда тела, Мендарк муха го ухапала, като знам какви съкровища си е скривал навсякъде из Мелдорин точно за такива трудни времена. Игър ще завари хазната остъргана до дъното.
— Знам. Самата аз скрих много пари през последните години.
— Не много, а нищожна част. Той се запасява от цял век.
— Виж ти… — искрено се изненада Талия. — Още нещо да те питам. Хлуните едва ни търпят. Сигурно не би се съгласил да се измъкнем първи от града?
— Не бих се съгласил. И моята работа не търпи отлагане. Осмелявам се да предположа, че хлуните ще омекнат, щом научат за скорошното ви отпътуване.
— Е, благодаря ти за помощта. — Тя повика с жест Пендер и си допи чашата. — Договорихме се. Ще те чакаме при североизточния ъгъл на кея след три дни, един час преди зазоряване. Тогава получаваш половината пари, другата половина — в Зайл.
— Четвърт сега, четвърт тогава и останалото в Зайл — възрази лодкарят. — Предстоят ми големи разходи.
— Както искаш.
Протегна й ръка да скрепят сделката и тя я стисна безмилостно. Пендер трепна. Талия отброи в скута си телите, равни на една четвърт от цената, и му ги даде. Шанд се изправи, тя го прегърна.
— Дано се видим пак. Още веднъж ти благодаря.
— Ще се видим. Върни се оттам, където минахме.
Щом Талия излезе, двамата седнаха до масичката. Съдържателят отново им напълни чашите.
— Можеш да й вярваш — успокои го старецът.
— А на Мендарк?
— Погрижи се интересите ви винаги да съвпадат.
Пендер изсумтя и попита:
— А какво да направя за тебе?
— Искам да потегля на север още тази вечер, щом се стъмни.
Шанд извади от джоба си сгъната карта. Приведоха се над нея, обсъдиха ветрове, течения и приливи, къде човек може да се запаси в тези смутни времена и още какво ли не. Когато опразниха чашите, Шанд кимна.
— Колко искаш?
— Два тела — разсеяно отвърна Пендар и си стиснаха ръцете.
Старецът веднага му даде златните монети, които за него си бяха цяло състояние. Очакваше да се прости с повече пари. Сега оставаше да се вмъкне в пристанищния град и да намери Каран. Но самоувереността му се бе възвърнала. Знаеше, че отново има силите да се справи. Само че първо трябваше да се отбие при Юлис.
16. Бедата не идва сама
Беренет топна в масло точилото и пак го плъзна по острието на меча си. Чакането изопваше нервите им докрай, хлуните се държаха толкова враждебно, че Мендарк очакваше да ги предадат всеки миг. Вече няколко дни домакините не разрешаваха на никого от бегълците да напуска задушната стаичка. Мендарк се стряскаше от всяко скрибуцане на кея, от всяка стъпка пред вратата.
— Ами ако Пендер не дойде? — промърмори той, подръпвайки кичур от косата си. — Ами ако е клопка?
— Тогава ще отнесем със себе си в отвъдното мнозина от тях — отвърна Беренет.
Наперен както винаги, той като че понасяше невъзмутимо окаяните условия, само неспирно остреше меча си.
— Няма ли най-сетне да прибереш проклетото желязо в ножницата! — не издържа Талия.
Беренет я изгледа косо изпод черните си вежди и застърга с камъка по другата страна на острието.
В ранното утро на третия ден след срещата на Талия с Пендар вратата се отвори със замах и шестима намусени хлуни им заповядаха да излязат. Тръгнаха по лабиринта от проходи на кея.
— Къде ни водят? — прошепна Лилис.
— Към лодката, надявам се — успокоя я Талия, макар да подозираше, че вървят към смъртта си.
Най-после стигнаха до края на кея откъм морето, където вятърът брулеше с вой лицата им. Небето тъкмо избледняваше.
— Слизайте! — заповяда един от хлуните.
Далеч под тях вълните блъскаха с грохот подпорите.
Лилис надникна над ръба. Стълба, която не вдъхваше доверие, се спускаше отвесно няколко етажа до миниатюрен пристан.
— Размърдайте се! Лодката ви идва!
Мендарк се огледа, но никъде не зърна лодка между разпенените гребени на вълните. А в сумрака наоколо се събра цяла тълпа хлуни и копията в ръцете им приличаха на гора. Той се поклони на старшия и протегна ръка, но онзи го отблъсна. Изражението му беше по-мрачно и от бурното море.
В този момент иззад далечния край на кея се показа галера. Всички се притаиха в сенките, докато бойният кораб отмине. „Предали са ни“ — мярна се в ума на Талия и тя се взря в Мендарк, който обаче явно
