Тъмна е луната

— И какъв съвет ще ми дадеш, като мой приятел?

Старецът осъзнаваше неловкото положение, в което се бе озовал, но нямаше как да не отговори.

— Ами… В момента Мендарк отвлича вниманието на Игър. Ако опиташ да подкупиш някой от стражниците… Само че рушветът трябва да е грамаден, защото човекът ще бъде принуден да си плюе на петите и никога вече да не се мярка в този град.

Каран стисна устни. Нямаше смисъл да си брои парите, но поне притежаваше една ценна вещ.

— Когато излезеш в града, ще направиш ли нещо за мен? — попита дрезгаво.

Свали сребърната верижка от шията си. Толкова я харесваше…

— Лиан ми я подари в Катаза. Намерихме я под леглото на Кандор. Ще я занесеш ли на някой търговец?

Старецът разгледа накита.

— Много жалко, че искаш да я продадеш. Това е невероятно древна скъпоценност… — каза той объркан.

— Принудена съм!

— А защо да не ти дам аз…

— Не! Продай я и толкова.

— Така да бъде, но не очаквай купища пари. Ценна е като старинен накит, не заради среброто. Такива вещи поевтиняват при война. — Шанд поднесе верижката към фенера. — Като я пипам, напомня ми за някого!

— На закопчалката е гравирано име — Фиакра. За нея ли те подсеща?

Той поднесе неуверено накита към очите си, после го стисна в шепа.

— Не. За пръв път чувам това име.

След като Шанд излезе, Каран съжали за решението си, но беше прекалено късно да се откаже.

Старецът се бе върнал току-що, когато нахълта хлунът Зарет и им предаде безпрекословната заповед да се явят в Цитаделата. Изглеждаше напълно променен след последната му среща с Шанд на кораба на Тес. Лицето му жълтееше, а плитчиците под брадичката му бяха посивели.

— И ти ли си тук! — впери той враждебен поглед в стареца. — Хайде, по-живо!

Каран се сащиса, че толкова лесно ги намериха в скривалището им. Шанд й се усмихна снизходително.

— Мила моя, сега градът принадлежи на Игър, а той е известен с това, че добре подбира съгледвачите си. Научил е къде сме час-два след пристигането ни.

— Тогава за какво са всички тези превземки?

— Не може ей тъй да влезеш във вражеския лагер и да се тръшнеш на леглото в палатката до пълководеца. Могъщите се отнасят най-нетърпимо към наглостта у по-слабите от тях.

— Но нали уж се съюзихме заради общата цел… — смънка тя смутена.

— По необходимост, в която всеки търси изгода. Игър отново разполага с империята си, а ние сме по- безсилни от всякога. Защо да не използва всяко предимство? Това не е игра. Най-добре да не се бавим. — Той се обърна, но подхвърли през рамо: — А, да. Продадох верижката и взех повечко пари, отколкото очаквах. Три златни тела и няколко сребърни тара.

Подаде й тежката кесийка.

Каран се изуми от сумата, но прие парите без радост.

— Благодаря ти.

— Още нещо. Поприказвах си с Игър.

— Ти?!

— След като научих къде е Лиан. Известно ти е, че винаги съм се погаждал добре с Игър.

В нейните очи това беше сериозен недостатък.

— И в какво обвинява Лиан?

— Кражба и укриване на документи, незаконно проникване в тайния архив на Съвета, опит да излъже за събитията в Нощната пустош, предателство… Списъкът заема почти цяла страница. Май съм бил прав, в края на краищата.

Каран не продумваше. Защо на Лиан му е щукнало да се напъха в архива точно в такъв момент? Какво е търсил там? И как да го отърве?

Тъкмо на него се натъкнаха, когато ги въведоха в пищно украсената зала на Съвета насред Цитаделата. Лиан стоеше между двама стражници. Шанд забеляза как светна лицето й, щом видя с очите си, че е жив и здрав. Каза си, че тази история разкъсва душата на Каран и колкото по-скоро приключи, толкова по- добре.

Окаяният Лиан понечи да пристъпи към нея, но единият страж го сграбчи за яката. Тя пък внезапно побесня, защото чак сега осъзна докрай чутото от Шанд. Този път несъмнено имаше доказателства за вината на Лиан.

— Каран, съжалявам — замънка той. — Аз…

Значи напразно се бе отказала от прекрасната верижка. Обърна му гръб, скована като дърво. Лицето му помръкна, а стражниците го отведоха.

Този ден нямаше обща сбирка, но часовете отлитаха неусетно, защото срещаха мнозина стари познайници — и приятели, и врагове.

Появи се Талия, елегантна и цъфтяща, сякаш допреди малко се е наслаждавала на гореща вана. По нищо не й личеше умората от пътешествието на изток, проточило се половин година, само лицето и ръцете й бяха малко по-тъмни, освен това леко накуцваше. Внесоха и Тенсор, придружен от Баситор и засмения Аспър. Тенсор имаше още по-изнурен вид след раздялата им в Трипси през лятото.

Талия зърна Каран в тълпата и побърза да дойде при нея, но едва успяха да се поздравят и в залата влязоха още двамина — висок старец и нисичко стройно момиче с продълговато лице и бляскаво-сребриста коса. Каран се смая, защото иначе сдържаната Талия млъкна насред дума и буквално профуча през огромното помещение.

Вдигна момичето, завъртя го и двете се прегърнаха силно. После поднесе към устните си съсухрената десница на стареца.

— Какво?… — обърна се Каран към Шанд, но той вече крачеше към новодошлите.

— Каран, Шанд — започна сияещата Талия, — запознайте се с моята най-скъпоценна приятелка Лилис и с Надирил от Голямата библиотека. Извинявай, Шанд… Разбира се, че се познавате с Надирил. Лилис, това са Каран и Шанд. И те са мои приятели.

— Много се радвам, че се срещнахме — изрече звънливо момичето. Вече не писукаше както преди година. Държеше се уверено и беше пред прага на женствеността. — Талия често ми говореше за вас по пътя към Зайл. Господин Шанд, аз знам, че сте приятел на моя наставник, и се надявам да бъдете и мой приятел.

Старецът се засмя.

— Убеден съм в това, Лилис — отвърна и стисна ръката й.

Лилис се вгледа в Каран, която се бе отдръпнала стеснително, щом й се наложи да застане пред всеизвестния Надирил.

— Здравейте. Виждала съм ви и преди, в залата на Големия събор. Тогава ревнувах, защото и вие сте приятелка на Лиан.

„Сега едва ли би ми завидяла…“ Потисна горчилката, за да не разваля настроението на момичето. Усмихна се и я прегърна.

— Е, значи имаме нещо общо.

— Доскоро нямах никакви приятели, а си намерих толкова много!

Надирил протегна костелива ръка, каквито бяха и ръцете на Селиал преди смъртта й. В неговата обаче не се усещаше безсилие.

— Каран Елиенор Мелуселда Фърн от Готрайм в Банадор… Толкова истории се носят за тебе. Познавах и твоя баща. Трябва да отделим време, за да ми разкажеш всичко.

— Добре — смотолеви тя, обезоръжена от внушителния му ръст и непоклатимото достойнство.