изгодно.
Каран обикаля цял ден из калните улици, разпитва във всяка кръчма, която зърна, но от Лиан нямаше и помен. В този лабиринт от криви улички дори дарбата нищо не й подсказваше.
Върна се в квартирата, щом се свечери. Не смееше да ходи сама из онези квартали по тъмно. Започваше да я тресе и очакваше простудата да я събори. Когато Шанд я попита научила ли е нещо, тя завъртя глава и отвърна:
— Никаква следа от него. Ти нищо ли не чу?
— Не.
— Сполетяло го е нещо лошо.
— Така изглежда. Дано не е…
Тя се подразни.
— Не започвай! Не е свързано с Рулке!
— Откъде знаеш?
— Знам! Лиан е в опасност. Шанд, трябва да ми помогнеш. Имаш познати тук. Моля те.
Старецът явно се питаше как да постъпи и тя добави:
— Убедена съм, че и баща ми би те помолил за същото.
Колкото и да умуваше, Шанд не измисли как да се измъкне.
— Е, мога да попитам старата си приятелка Юлис, ако още е между живите. Ще отида при нея сутринта.
— Не може ли сега? — отчаяно се примоли Каран.
Лиан скиташе из тъмния Туркад с неговия вятър, дъжд и дим от безброй комини, заради който по улиците сякаш се стелеше мазна жълтеникава мъгла. Не знаеше къде да се дене, защото имаше в джоба си само няколко грайнта от разказването на мръсотии. Не му се искаше и тази вечер да се подлага на същото унижение. Вървя часове наред и влажните му дрехи се вмирисаха на пушек.
Чувстваше се жалък като всеки бродяга или пияница, край които минаваше, без да среща погледите им, а и те се извръщаха равнодушно. Късно след полунощ кривна в уличка, която му се стори смътно позната. Ами да — Талия го бе довела тук, за да се промъкне крадешком в Цитаделата преди злополучния Голям събор. Ето я и къщата… само че от нея бяха останали само опожарени стени. Клекна на завет в един ъгъл.
Спомняше си тайния тунел, който започваше в подземието. Намери го, като тупна неволно през нацепения капак, удари си коляното в парчетии и си поряза ръката. Опипваше слепешком и за негова изненада част от стената поддаде под тежестта на тялото му.
Бръкна в джоба си за парченцето свещ, което винаги носеше, отскочи да го запали от уличен фенер и се върна в подземието, като пазеше пламъчето с шепа от вятъра и дъжда. Наложи се да разчисти немалко отломки, за да избута фалшивата стена и да пропълзи в тунела. Затвори люка зад себе си, изправи се и постоя нерешително, загледан в подскачащите сенки по пръстените стени.
Новият шанс да проникне в Цитаделата бе чиста случайност, но Лиан вече прехвърляше в ума си възможността архивите да крият отговори на немалко от измъчващите го въпроси. Сред тях изпъкваше и стремежът да научи какво всъщност се е случило по времето, когато е създадена Нощната пустош.
Защо пък не? Какво имаше да губи, дори и да го заловяха? Вдигна свещта пред себе си и тръгна по тунела. В края му откри вдлъбнатините, които при натискане отваряха тайната врата. Плочата се завъртя и Лиан се дръпна навреме, защото помнеше неумолимия й натиск. Зърна и тъмното петно от отдавна съсирена кръв, останало от смазания крак на стража при предишното му идване тук.
Свърна към архива, но се сети, че вратата обикновено е заключена. Все пак продължи и с облекчение я завари отворена, а в един от коридорите мъждукаше фенер.
Обиколи и се увери, че няма никой. В един от ъглите на огромното помещение се натъкна на хранилище със стени от стомана, чиято врата, макар и със сложна ключалка, също зееше. И този път Лиан не устоя на любопитството си.
Вмъкна се и скоро откри защо хранилището е толкова укрепено — съдържаше най-тайните протоколи на Съвета. На множество рафтове бяха наредени томове с един и същ надпис: „Забранените опити“.
Замая му се главата от вълнение. Недостъпни знания! Дори за миг не се замисли, че със самото си проникване тук извършваше престъпление. Не му хрумна и да се запита защо вратите са отворени, а и защо толкова лесно се е добрал до подобни архиви, обикновено забулени със заклинания. Свали първата книга от рафта и я разтвори с треперещи ръце.
Времето минаваше неусетно. Но изведнъж нещо го накара да се огледа. Игър нехайно се бе облегнал на рамката на вратата. Сърцето на Лиан сякаш пропадна в петите.
— Здрасти, Лиан — промълви Игър със зловеща усмивчица, а изражението на мътните му очи беше неразгадаемо. — Какво правиш тук?
Лиан се вцепени от ужас.
— Търся документи… за Нощната пустош — смънка той, но и в собствените му уши оправданието прозвуча неубедително. — Имам разрешение от Мендарк.
— Да ровичкаш в тайния архив на Съвета ли? Ама че лъжец! А корабът на Мендарк дори не е акостирал в пристанището! Ела с мен. Ще те настаня в моите тъмници по-уютно, отколкото заслужаваш.
Ръката му се стрелна и стисна китката на младежа като с белезници. Поведе го към подземията. Лиан очакваше безпощаден разпит, но някой дойде при Игър със спешно известие и той не се върна вече.
Нищо не се чу за първата среща на Игър и Мендарк. Сигурно бяха стигнали до някакво споразумение, защото Игър освободи горните етажи на Цитаделата и се премести в старата крепост, но хората му контролираха долните етажи и тъмниците.
Мендарк отново заемаше официално поста Магистър и се зае да възстанови връзките и влиянието си. Мълвата преувеличаваше неговите успехи и не липсваха желаещи да му служат. Странното обаче беше, че никой не виждаше лицето му. Неговите помощници разпределяха задачите, а когато се появяваше пред хора, Мендарк носеше голяма качулка с воал отпред.
Каран не заспа цяла нощ, но Шанд не се върна. Ставаше й по-зле от простудата. Тя придремваше на стола пред огнището, когато старецът се прибра най-сетне, напълно изнемощял.
— Някакви новини? — изгъгна тя с болното си гърло.
— Научих къде е Лиан.
Той окачи мокрото си палто пред огъня.
— Но къде е той? Добре ли е?!
— В цитаделата. Затворен е в тъмниците на Игър.
Каран подскочи и започна да се щура из стаята в търсене на ботушите си.
— Трябва да го измъкнем оттам. Знаеш какво ще му стори Игър!
— Каран, не можеш!
— Тогава поне ще го видя.
— Не те съветвам.
— Само не подхващай това отново…
Шанд я хвана за раменете и почти опря лицето си в нейното.
— Научих още нещо тази нощ.
Тя се тресеше — ту се сгорещяваше, ту измръзваше.
— Какво има?
— Игър иска да докопа не само Лиан, но и тебе.
Защо пък и нея? Пак ли се почваше? Всъщност знаеше. Игър изобщо не й бе простил кражбата на Огледалото. Нали й бе казал в очите, че рано или късно ще си отмъсти?
— И все пак съм длъжна да отида — заинати се Каран. — Лиан рискува толкова пъти живота си заради мен.
— Игър може да предвиди как ще постъпиш. Това не е риск, просто ще му паднеш доброволно в ръцете.
