— Сега искам да знам дали и Лиан е тук.
Каран и Шанд се спогледаха.
— Да, тук е — промърмори Шанд.
— Да, да! — възкликна Лилис. — Къде е приятелят ми Лиан?!
— Да те вдигна ли на раменете си, за да огледаш залата? — подкачи я с хрипкав шепот Надирил. — Не, май вече си тежичка за това.
Шанд сниши глас.
— Трябва да кажа и на тебе, и на Талия, че Лиан затъна в огромни неприятности. Убеден съм, че е влязъл в сговор с Рулке, докато е бил в Нощната пустош. Сега е негов и телом, и духом.
— Какво?! — кресна Лилис, която не схвана напълно смисъла на думите му.
Надирил хвана ръката й и тя млъкна незабавно.
— Твърде тежко обвинение. Не вярвам и на една дума.
Шанд като че се стъписа.
— Ами можем да обсъдим това по-късно. Ако желаеш, говори с Лиан и му задай въпросите си.
— Ще го направя — натърти Надирил. — Уви, налага се първо да поднеса своите почитания на
На Каран й олекна неописуемо от съмненията на Надирил. Склонността да се доверява на Шанд я изправяше пред непоносим за нея проблем. Реши да възстанови странната връзка чрез сънищата с Лиан, както преди процеса в Шазмак, за да го наглежда, без той да подозира.
Надирил закрачи с проскърцване на ставите към масата, около която вече се подреждаха видните особи, макар и само за церемониална среща. Същинската работа щеше да започне чак на другия ден.
Шанд пък поведе останалите към сложена встрани маса и се зае да сипва на всекиго нещо за пиене. В това време влязоха Осейон и Пендер. Едрият тъмнокож воин си беше все същият, но морякът бе видимо отслабнал.
Лилис запляска с ръце от щастие.
— О, това надминава мечтите ми! Всичките ми приятели на едно…
Тя млъкна и се опули към вратата. Каран усети как кожата по гърба и ръцете й настръхна, макар че не виждаше в какво се е вторачило момичето. Лилис пристъпи напред и чашата й се строши на пода.
— О-о…
Лицето й се изопна. На прага стоеше нисък мъж с платинено руса коса, падаща по раменете. И неговото лице беше издължено и тясно. Взираше се в Лилис, сякаш в залата нямаше други.
— Лилис, ти ли си? — попита тихо той.
— Джеви… — прошепна момичето. — Джеви!
Хукна към него и се хвърли в прегръдката му. Той се олюля от устрема й.
— Лилис, каква си станала! Нямаше ден през тези осем години да не съм мислил за тебе. Но не се надявах…
— Джеви, ти се върна при мен! Знаех си! Всяка вечер се молих за тебе, всяка сутрин се мъчех да измисля как да те намеря.
— Колко си пораснала. Че ти скоро ще бъдеш жена!
— Така си е — доволно потвърди Лилис. — А някой ден ще бъда и библиотекарка. Как ме откри тук?
— Твоите приятели ми върнаха свободата — Осейон, Талия и Пендер. Ти си момичето с най-голям късмет в целия свят.
38.
Книгата
Мейгрейт стана, задоволи се с оскъдна закуска и тръгна срещу течението на реката в мъгливото утро. Размишляваше за изкуството и науката, даващи възможност за отваряне на портали. Тенсор бе създал своя с метал и камък — вещества, над които аакимите имаха пълна власт. Порталът на Фейеламор пък зависеше от естеството на природата наоколо — изворът, от който фейлемите черпеха силата си.
Те обаче не правеха машини и спазваха забраната над магическите творения. На Фейеламор бяха попречили и липсата на опит, и угризенията. Затова бе взела късче от портала на Тенсор, с който да задейства своя. Нали бе казала: „Подобните неща се привличат“?
Мейгрейт се покатери по въжената стълба и стъпи на площадката, но не намери парчето. Сведе поглед към реката и проумя защо връщането им се бе объркало така. Камъкът, средоточието на портала, бе паднал във водата, а неопитната Фейеламор бе прехвърлила и себе си, и нея към опорната точка, а не към самия портал. Мейгрейт подръпна въжетата, площадката се разклати под тежестта й. „Фейеламор поиска да е такава. Но на мен не ми допада.“
Зае се да преправи портала, но накрая осъзна, че всичко носи отпечатъка на нейната господарка. Сряза въжетата и площадката падна в реката, която я отнесе и заклещи в камъните из бързеите. Скоро обаче я изтръгна и повлече нанякъде.
В този момент дойде Фейеламор.
— Не успя да го задействаш, нали? — попита тя ехидно, както винаги, макар че едва се влачеше, превила рамене.
— Не е мой! Ще създам свой портал — разпалено отвърна Мейгрейт.
— Няма време! — кресна Фейеламор.
Мейгрейт я загърби и продължи срещу течението.
Броди цяла сутрин, без да знае точно какво търси, но беше уверена, че ще го разпознае веднага. Нататък урвата се стесняваше и накрая оставаше тясна ивица гора между тъмнеещите канари, нацапани в червено и жълто от ръждивата вода. Тя се промуши между два остри камъка и усети хладен повей по тила си. Тутакси изви глава наляво — имаше отвесен жлеб, подобие на пещера, което се бе образувало от разцепване на скалите. Процеждащата се между листата светлина хвърляше особени шарки по земята. Ето го подходящото място.
Тя долепи ухо до единия, богат на желязо, камък. Искаше да се настрои към строежа му, както към заоблено късче от речно дъно, което би използвала за светлик. Наистина нямаше време, затова не се зае да оформя камъните, но наученото й стигаше да се захване с работата.
Подбра грижливо камъче от реката, отчупи парчета от върха на едната скална игла и основата на другата, също и от входа на пещерата. Приседна и ги издялка грубовато като четири части на яйце. После ги заглади така, че да пасват идеално, като напяваше в тон с природната им същност. Това занимание й отне остатъка от деня и началото на следващия, но Мейгрейт се трудеше търпеливо, нагласяше, проверяваше, полираше и пак проверяваше.
Фейеламор я навестяваше от време на време, раздразнена от бавенето и все по-хаплива в думите си. Мейгрейт се преструваше, че не я чува. Накрая остави четирите части, свали сребърната рамка на един светлик и я проточи в нишка, която прокара около парчетата, затегна я и ги съедини здраво. Стопли каменното яйце в дланите си, докато си представяше четирите съставки на своя портал — речното русло, прорязано в скалата, тясната паст на пещерата, двете игли от наситен с желязо лимонит.
За миг яйцето се търкулна в шепите й, после засия като светлик. Мейгрейт протегна ръка между иглите и усети как и двете придърпват косата й. „Ще успея!“
Не каза на Фейеламор, че е готова. Не смяташе и че е нужно да изпробва някак портала. Застана между камъните, загледана към шумящата недалеч вода, и почувства как кухината трепти и диша като жива. Какъв покой… Стисна яйцето и залюля ръце между двете игли. Открай време вникваше лесно в структурата на скалите и знаеше, че може да вземе от тези каквото й е необходимо. Тук беше като в свой дом.
Краткият ден избледняваше, от реката се надигаха изпарения. Около ръцете й мъждукаха червено- черни проблясъци. Призова в съзнанието си най-важния за нея образ от Хависард — спалнята, където бе намерила писеца и късчето хартия със загадъчното име Аелиор. Премина през мисловните действия, които Фейеламор бе споделила с нея толкова неохотно, отварянето на портала и задържането му. Всичко беше отчетливо като релеф върху камък.
