показваше и по нея пълзяха ивици във всички цветове на дъгата. Мейгрейт знаеше, че има скрита в себе си силата да отхвърли заблудите на сетивата, като откаже да повярва в тях. Напрегна волята си и безредната шарения изчезна.
Но не можеше да си позволи отпускане. Сега пък стволовете на дърветата сякаш се издуваха и свиваха, все едно дишаха. Докато притичваше край огромно дърво, един от клоните му я халоса и тя отлетя назад по гръб.
Този път не се надигна веднага. Боляха я гърдите. Но както си лежеше със затворени очи, до ушите й стигна чудато скрибуцане, последвано от глух удар. Втори прозвуча по-наблизо.
Тя се ококори. Назъбеният край на един клон сякаш душеше във въздуха, облепен с пръст и листа. Отново изскърца и се заби в земята недалеч от нея, изскочи тутакси и пак започна да я търси.
„Ако е илюзия, по-майсторска не съм виждала.“ Остана неподвижна още миг, за да си поеме дъх, и клонът се метна над нея. „Но ако не е илюзия… Дали Фейеламор го прави?“ Клонът се стрелна надолу, Мейгрейт се търкулна встрани и усети как острият край разпори ризата й. Тя се надигна мигновено и хукна.
Ако бе изправена пред всеки друг, щеше да го порази с помощта на Тайното изкуство. И сега понечи да го използва, но не намираше никаква сила в ръцете си. Фейеламор се бе погрижила Мейгрейт да бъде безпомощна срещу нея.
И други клони замахваха, затова криволичеше и се навеждаше, докато накрая се озова на поляна при брега. Фейеламор се щураше край каменен ръб над водата, воят й бе накъсан до прегракнало пищене. Облещените й очи като че не съзираха Мейгрейт, която обаче усещаше боцкането на тревните стръкове по глезените си, а камъните напираха да смачкат пръстите на босите й крака.
Мейгрейт грабна дебел клон от земята. Същинска вихрушка от камъчета и клечки изригна във въздуха и заудря по беззащитната й плът. Заслонила с длан очите си, тя се втурна към оголените скали до реката.
Бурята секна, но камъните незабавно започнаха да се цепят и събират като великански раковини. Успя да издърпа крака си в последната секунда. Фейеламор се въртеше на ръба и щом Мейгрейт надзърнеше в очите й, пронизваше я тежък страх от обезумелия свят, в който всичко я мразеше и желаеше смъртта й.
Скалите се разклатиха и нещо се стовари върху едното й стъпало. Чу хрущенето на счупени кости. Не можеше да потисне болката, но куцукаше упорито напред. Щом Фейеламор се обърна с гръб, Мейгрейт я цапардоса по тила с тоягата си колкото сили имаше.
Без да прекъсва призрачните си вопли, другата жена се катурна от ръба и се стовари в реката с главата надолу. Звуците заглъхнаха и течението я завлече под повърхността. Илюзиите изчезнаха мигновено.
Погледът на Мейгрейт я проследи до бързеите, където Фейеламор се заклещи, но главата и гърдите й останаха във водата. Чувството за дълг се пробуди ненадейно. Фейеламор се давеше! А докато Мейгрейт не се откажеше от дадената дума лице в лице с нея, тя си оставаше нейна господарка.
Още първата крачка й показа колко лошо е счупването в ходилото. Фейеламор щеше да умре много преди Мейгрейт да се довлече при бързеите. Нямаше какво да стори освен да цамбурне в реката.
Ризата се вдигна и полепна по лицето й, тя размахваше ръце неумело и се стараеше главата й да е отгоре, докато течението я носеше. Скалите се изпречиха внезапно и тя се блъсна в тях близо до Фейеламор.
Пропълзя и я дръпна за краката, но водата я засмукваше мощно. Сподави болката, изправи се и извлече господарката си от реката.
Цялото й лице беше насинено, от устата и носа й се стичаха струйки. Мейгрейт я просна по лице на камъните и се канеше да я удари безмилостно по гърба, но Фейеламор издиша хъхрещо и се обърна.
— Доста се забави! — изломоти тя.
Дори да беше привидно стара и крехка, Фейеламор си оставаше несломима като самата земя.
— Това ти е за последен път! — озъби й се Мейгрейт.
Двете се затътриха заедно през притихналата гора към бивака.
Фейеламор нито й благодари, нито обясни нещо за пристъпа на лудост.
— Каква беда — повтаряше до втръсване, докато Мейгрейт се занимаваше с раните и натъртванията й. — Същинска катастрофа! Обречени сме!
На Мейгрейт й омръзна. Защо да се грижи усърдно за това същество, което макар и обзето от необуздан бяс, се бе опитало да я убие?
— Ами заври се в някоя дупка и умри! — изрева в лицето й. — Колкото по-скоро, толкова по-добре!
Взе паницата, парцалите и ивиците плат за превръзки и заподскача към колибата.
— Какво ти е на крака? — рязко попита Фейеламор с прегракналия глас, който издаваше пълното й изтощение.
— Ти го премаза с камък! — троснато отвърна Мейгрейт. — И се опита да ме довършиш.
По очите на Фейеламор личеше, че споменът за случилото се се пробужда у нея.
— Съжалявам! Седни. Ще ти помогна.
Мейгрейт едва понасяше докосването й, но се застави да търпи. Не можеше да намести костите сама, а по света рядко се срещаха лечители с уменията на Фейеламор. След нейната намеса счупените кости щяха да зараснат бързо.
Мейгрейт седеше на земята и дялкаше патерици от дълги клони, докато Фейеламор наместваше костите и обездвижваше ходилото с дървена рамка вместо гипс. Пипаше безкрайно предпазливо. Дори погледът й беше угрижен, но щом забеляза, че Мейгрейт се е вторачила в нея, веднага си върна привичното намусено изражение.
— Ще носиш това три седмици. После го махни, но внимавай с крака още две седмици. Никакви скокове! След това ще бъде съвсем здрав.
Мейгрейт се опита да ходи с патериците. Рамката й пречеше отвратително.
— Как се чувстваш? — попита господарката й. — Имаш ли сили?
— Зависи какво ще поискаш от мен.
— Да отправим нов зов към фейлемите. — Отчаянието пак се мярна в очите й, но с напрежение, от което тялото й се разтресе, тя успя да възвърне желязната си воля.
— Мисля, че ще издържа — реши Мейгрейт.
Възстановиха мисловната връзка помежду си.
„Халал? Еламай? Гетрен, отговорете ми!“
Смаяха се, че отговорът стигна до тях след миг.
„Фейеламор — долетя като въздишка мисълта, — няма ли край твоята наглост?“
„Еламай, нуждая се от вас!“
„Нуждаеш се от нас… Това е нещо ново. Но ти не си ни нужна. Отричаме се от тебе, Фейеламор! Твоите престъпления посрамиха всички ни.“
„Еламай — примоли се тя, — ние сме необходими на Талалейм. Трябва да намерим пътя към своя дом.“
„Знаем. — Другият глас се засилваше, а Фейеламор отпадаше. — Но няма да е твоят път. Махни се!“
Фейеламор потръпна и ноктите й оставиха червени дъги по дланите.
„Еламай, чуй ме! Случи се беда. Огромна беда!“
„Нима?“
„Поредната й хитрина“ — намеси се друг глас.
Мейгрейт предположи, че е Гетрен.
„Аз проникнах в Хависард.“
„Отворила си портал!“ — невярващо възкликна вторият глас.
„Бях принудена, защото вие отказахте да ме подкрепите.“
„Не дръзвай да обвиняваш нас за злодеянията си.“
„Изслушайте ме. В Хависард намерих една страшна книга, написана от Ялкара.“
Дълга пауза. Първият глас попита остро:
