Тъмна е луната

„Мога да мина през този портал!“ Съсредоточи съзнанието си върху представата за Хависард и се опита да задейства портала. Нищо. Бе стигнала само до отделните му съставки.

В какво ли бе сбъркала? Започна отначало. „Може би не влагам достатъчно усилия?“ Повтори целия процес, но отново без резултат. „Или пък се престаравам…“ Появи се Фейеламор и я изпепели с поглед.

— За кой ли път се проваляш!

След миг се скри в гората. Мейгрейт си позволи да потъне във видения.

„Тръгнах в грешната посока, както би постъпила Фейеламор, но за моя портал това е неподходящо, разбира се. Нуждая се от нещо, с което да проправя път оттук до Хависард.“ Малките й съкровища — писецът и парчето хартия, бяха в джоба й, увити грижливо. Извади писеца, завъртя го с върха нагоре и докосна камъка. Призова картината от покоите на Ялкара, където този предмет бе лежал векове. В тази стая нямаше много следи от Фейеламор, нямаше да се надигнат свързаните с нея страхове, за да потиснат способностите й.

Пак си припомни начина за овладяване на портала. Сви пръсти около яйцето и повтори всичко наум. Готово! Затвори очи и пред мисловния й взор изплува спалнята на Ялкара. Мейгрейт потисна мимолетната неувереност и се опита да отвори портал. Никакво замайване, никакво изместване на реалността, никакво усещане за движение. Образът гаснеше във въображението й.

„Какъв провал… А не знам за порталите нищо повече. Изобщо не било лесно. Защо ли се присмивах на Фейеламор?“

Чак тогава забеляза, че около нея е топло… и прашно. Кихна. Отвори очи и се озова в непрогледен мрак. „Хависард! Успях!“ Прехвърлянето протече толкова плавно, че тя дори не се препъна, стъпвайки на пода.

Мейгрейт прибра яйцето и писеца, потърси в джобовете си светлик. Видя с радост, че е напипала онзи, който харесваше най-много — оформен от цял къс червен гранат, само с един мъничък недостатък в кристала. Тъкмо там бе вкарала сребърна тел до сърцевината. Червено-кафявата светлина подхождаше на настроението й.

Завари спалнята на Ялкара така, как я бе оставила. Можеше да скита из Хависард и да го разглежда колкото си иска. Да де, докогато издържи без храна, защото не носеше нищо. Ако й скимнеше, — изобщо нямаше да се върне в долината. Фейеламор нямаше да я докопа тук.

Стените, килимът и мебелите в спалнята бяха оцветени в тъмни оттенъци и сиянието на светлика сякаш потъваше в тях. Тя извлече с допир по-ярка светлина от него, но въпреки това беше принудена да напряга очите си. Докосна кълбо над вратата и за нейна изненада то грейна в бяло-жълто. По прашния под личаха ясно по-малките следи на Фейеламор и нейните.

До края на деня (всъщност нямаше представа дали тук беше ден или нощ) тя обикаляше из коридорите и помещенията на Хависард. Намери множество любопитни неща, защото всичко се бе запазило така, както е било изоставено, до последната чаша и лъжица, легло и покривка, гоблен и домакински съд. Мейгрейт обаче се поддаде на смътно разочарование. Долавяше някаква липса. „Очаквах прекалено много от Хависард. Колкото и да ме привлича, пак си е прастаро място, пълно с вехти вещи. А празнотата е в самата мен!“

Тя се застави да избистри ума си и тръгна към библиотеката, за да потърси книгата. Там намери отпечатъци от по-големи ботуши в прахоляка и парченце от светлик. Нямаше други следи от Мендарк. Заседя се още половин ден и в библиотеката, просто прелистваше неразгадаемите за нея дневници и се унасяше в мечти. Тук-там попадаше на скицирани набързо сгради, развалини и пейзажи. Имаха твърде странен вид. Явно Аакан беше неприветлив свят с черните си цветя и постройките, които изглеждаха като поникнали от земята. Планините напомняха за разтрошени стъкла върху ограда. Все пак откри и особено очарование в този свят.

Радваше се на спокойните часове, но от време на време си спомняше и лицето на Фейеламор, когато се бе загледала в малката книга — маска на ужас. Само че книгата я нямаше. Изгуби и следите на Мендарк в онази част на Хависард, където не се бе натрупал прах.

Прегладняваше, а искаше да спази обещанието, дадено на Фейеламор. Когато реши да я зареже, ще й го каже в лицето. Време беше да се върне.

Установи с възторг, че и обратният преходи се отдаде почти без усилия. Сега беше доволна, че Фейеламор я подтикна към това постижение, както преди това бе отстъпила пред волята на Ванхе. Бе научила нещо съвсем ново, още по-ценно заради факта, че Фейеламор няма да го овладее никога. Поредната крачка по пътя към новия живот.

Изскочи от портала между каменните игли, въздухът изпращя и тя тупна на колене. В долината минаваше полунощ. Изведнъж усети колко е изтощена и се запъти към бивака. Съблече всички дрехи освен ризата и се пъхна в своята колиба. Умората победи глада и тя се унесе.

Малко по-късно Фейеламор приклекна на входа и се загледа в спящата Мейгрейт. Протегна ръка и я погали по челото, но веднага се дръпна. „Ех, Мейгрейт, привързана съм към тебе по-силно, отколкото можеш да повярваш. Аз съм си чудовище, това е самата истина, а с тебе се отнесох най-зле. Но дългът е над всичко.“

Фейеламор сведе глава и се отдалечи.

Събуди Мейгрейт призори, като я раздруса.

— Къде е книгата? — изсъска в ухото й.

Мейгрейт, изтръгната насила от сънищата, се дръпна и потърка ухото си.

— Не беше там.

— Уверена ли си? Навсякъде ли претърси?

Мейгрейт протегна ръка в сумрака и бутна назад господарката си.

— Огледах всяка педя в библиотеката — занарежда ядосано, измъквайки се от колибата. — Както изглежда, Мендарк е прибрал книгата.

— Мендарк! — Лицето на Фейеламор отново се сковаваше от ужас. — Имаше ли следи от него?

— Стъпки и парче от светлик, нищо повече.

Фейеламор се сгърчи и сподави писъка си. Мейгрейт неволно се почуди дали господарката й не полудява.

— Защо да има чак такова значение? С какво е толкова важна една прастара книга?

По лицето на Фейеламор се преливаха червени и бели вълни. Тя впиваше нокти в дланите си, но се напрягаше да вдишва дълбоко в опит да овладее паниката си.

— Има значение! — натърти тя дрезгаво.

— Защо? — упорстваше Мейгрейт. — Какво криеш? Какво е написано за фейлемите в тази книга?

— Как се осмеляваш да ме разпитваш?! — избухна господарката й.

— Знам, че криеш нещо от мен — не отстъпи Мейгрейт, решена да научи отговора на всяка цена. — Затова ли те прогониха? Каква е причината за отказа на другите фейлеми да те приемат и до ден-днешен?

Оказа се, че е прекалила с последния въпрос.

— Безполезна, негодна глупачка! — разкрещя се Фейеламор. — Как те презирам…

Разтрепери се, залитна настрани и за изумление на Мейгрейт лицето й се сви като хартиена топка в стиснат юмрук. Златистите очи изчезнаха в гънките, устата зейна и нададе страховит писклив хленч:

— Няма време, няма време!

Мейгрейт се изправи уплашена, а другата жена врещеше неспирно и лицето й заприлича на алена гъба. Не проумяваше тази ненадейна промяна у господарката си. Фейеламор открай време си беше образец за самообладание. Понечи да я хване за ръката, но един малък юмрук се заби точно в гърлото й. Мейгрейт остана без въздух, струваше й се, че е с премазан гръклян. Свлече се на колене в напразни напъни да вдиша.

Когато отвори очи, Фейеламор се клатушкаше като пияница между дърветата край брега. „Да, полудяла е.“ Тръгна тихомълком подире й.

Небето позеленя, после стана червено, а накрая потъмня. Гъсти ръждиви капки колкото дини се носеха из въздуха — илюзии, разхвърляни диво от изтерзаното съзнание на Фейеламор. Тя ту се скриваше, ту се