вдигне.

Лиан ги изпепели с поглед и затръшна вратата. Каран не беше на себе си.

— Не мога така, Шанд! — изхлипа тя. — Двамата, които са ми най-близки, са готови всеки миг да се хванат за гърлото.

Старецът нямаше намерение да отстъпва.

— Предупредих те. И преди съм виждал подобно обсебване.

— Предпочитам да се доверя на собствения си разум. Престани да изкарваш Лиан от кожата му, не го закачай.

— Разумът ти е замъглен от чувствата ти към Лиан.

— А твоят — от вкоренената ти злоба към зейните! — избухна Каран. — Проклет да си, Шанд! Ти си само един дърт гадняр! Повече не искам да чувам и думичка от тебе.

Той се стъписа, после й обърна гръб, отиде в съседната стая и затвори вратата. Излезе оттам след около час.

— Съжалявам, Каран. Държах се глупаво.

Тя го погледна нещастно, плъзна пръсти през рошавата си коса и пак наведе глава над бележника. В сиянието на свещта косата й блещукаше като червено злато.

Шанд постоя вторачен в нея. „Ех, да имах такава дъщеря…“ Пак се надигаха твърде нерадостни спомени и той посегна към бутилката на лавицата над огнището. Каран се озърна, щом чу чегъртане на стъкло по камък. Старецът не надигна бутилката, а я протегна към нея. Тя завъртя глава по навик — дори половин бутилка й размътваше главата и отнемаше желанието й за работа през целия ден. Все пак долови нещо в изражението му и се разколеба.

— Не искам направо от шишето — промърмори Каран, отмести масичката към стената, намери две чаши в шкафа и ги напълни.

Седнаха един до друг, отпиваха вино и мълчаха.

— Искаш ли още? — промълви Шанд, когато опразниха чашите.

— Защо не? Още с първата чашка изчезна всяка надежда да си подредя сметките тази вечер.

Щом изпиха и вторите чаши до половината, тя остави своята.

— Шанд, какво ти е?

Той тръсна глава, после се взря в нея с хлътналите си зелени очи.

— Имах дъщеря. Загубих я отдавна… А как я обичах!

Набръчканото лице се разкриви от скръб, която щеше да трови живота му до последния миг. Каран му съчувстваше с цялата си душа.

— За всичко съм виновен аз. Не се грижех както трябва за нея и ми я отнеха. Един ден имах всичко на този свят, а на другия — нищо. Никога няма да я забравя. И ще помня как не спазих обещанията си. Тя беше толкова хубаво дете… Днес е рожденият й ден.

— Затова ли се отказа от Тайното изкуство?

Старецът се сепна.

— Как се досети?

— Знаеш необичайно много, живял си твърде дълго, освен това… — Каран се почувства неловко и се опита да обърне всичко на шега — …си прекалено мъдър.

— Виж, мъдър не съм. Помисли какво сторих на тебе и на Лиан. Извинявай. Ще се помъча да бъда по- сдържан. — Усмихна се на някаква своя мисъл. — Понякога ми напомняш за нея. Да, ти позна. В прастари времена се занимавах с Тайното изкуство и имах своите скромни успехи. Днес за това знаят само Мендарк и Надирил. И ти. Умолявам те да не го споделяш с никого. Обичах безумно, бях богат, могъщ и горделив. Все се надценявах и постоянно се набърквах в ходовете на съдбата, за да ги променя. Занимавах се с делата на кого ли не, но не и със своите. Накрая загубих всичко, дори дъщеря си. Оттогава се смениха много поколения, а болката не отслабва. Ти си първата, с която споделям.

„Може би затова скръбта ти не стихва.“

— Как се случи?

— Не знам точно, но съм убеден, че зейните успяха да ми отмъстят за нещо, което им причиних във вече забравена епоха. Кой друг би пожелал да го направи? Ето защо бях толкова… Е, ясно ти е. Дъщеря ми я нямаше и въпреки всичко, което направих — а аз можех какво ли не, повярвай ми — дори не успях да науча и вест за нея. Убедих се, че няма смисъл и полза от богатството и властта, от мъдростта… а и от Тайното изкуство. Отказах се от тях, от всички задължения и отговорности, и избрах простичкия живот в Тулин. Нямах по-сериозна работа от цепенето на дърва и поддържането на огнищата, имах задължения единствено към съдържателя, той пък ми се отплащаше с храна, питие и подслон. Откровено казано, скоро открих, че тъкмо този живот ми допада.

Каран поизви вежда. „Ти май си вярваш, но се съмнявам, че е толкова лесно да отхвърлиш миналото величие.“

— И какво те накара да напуснеш Тулин след толкова време?

Шанд се зазяпа в пламъците. Сега горяха нацепени дъски от съседната къща, разрушена през войната. Една треска стърчеше като шип и той наблюдаваше как от нея се вие пушек и дървото се овъглява бавно.

— Какво ме накара ли? — промълви разсеяно. — Ами баща ти, кой друг.

— Баща ми ли?

— Познавах го добре. Нали ти разказвах?

— Помня, разбира се.

— Няма да те лъжа, че с него бяхме най-близки приятели. Не можеше да се случи, защото се различавахме по нрав. Но той ме разбираше, когато спомените ме терзаеха най-силно. Вестта за смъртта му ме потресе. За човек като него си мислиш, че ще живее вечно. И когато чух зова на мислите ти от развалините над Тулин, припомних си, че имам свой дълг.

Щом се уверих коя си, миналото се пробуди у мен и ме хвърли в тежка душевна борба, която се развихря с всеки ден. Това размотаване, за да чакам какви ще бъдат прищевките на Мендарк, когато мога да си бъда у дома в Тулин и да си върша работата, ме докарва до бяс!

Той удари с юмрук по масата и празните чаши подскочиха.

Каран будува до късно. Въпреки изпитото вино пак се зае със своите планове и неспирно напрягаше ума си да измисли как би могла да ги осъществи. Шанд спеше отдавна, а Лиан още не се бе върнал. Накрая и тя си легна, но късно през нощта я събуди някаква врява на улицата. Сърцето й заблъска в гърдите. Къде ли беше Лиан? Ясно къде — в някоя пропаднала кръчма, налива се с намерени за през нощта приятелчета, които сигурно са най-долни отрепки. Тя пак се унесе.

Сутринта пък я сепна приглушен разговор навън, после Шанд отвори вратата. Тя изви глава, за да не гледа в яркия фенер.

— Лиан ли дойде?

— Не, няма го още.

Предчувствието от нощта отново присви стомаха й. Каран скочи от леглото и се облече светкавично.

— Какво ти става? — учуди се Шанд.

— Нещо се е случило. Отивам да го търся.

— Никога няма да го намериш в този град.

— Ако аз съм в беда, той ще ме потърси.

Тя облече палтото и взе шапката от закачалката.

— Искаш ли да дойда с тебе? — попита старецът неохотно, а погледът му се стрелна към бутилката на лавицата.

— Предпочитам да съм сама. А ти с кого говореше преди малко?

— С вестоносец. Мендарк е пристигнал преди няколко часа. Казват, че изглеждал като сдъвкан и изплют.

— Ще си има ли неприятности с Игър?

— Твърде вероятно е, но аз си знам, че ще потърсят път към разбирателство, докато им е взаимно

Вы читаете Тъмна е луната
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату