Тъмна е луната

избяга от онази тълпа гашади… Цялата ми армия се отнася със страхопочитание към тебе.

Мейгрейт се боеше и от желанието да се престраши, и от опасността да се провали.

— Тъкмо от мен ли се нуждаеш? — смънка тя.

— Само ти ще успееш — натърти маршалът. — Не се ли осмелиш, империята на Игър ще рухне. Разгромът вече е в ход въпреки всичко, което правим. Нима ще го допуснеш?

— Не ме интересуват никакви империи — тихо отсече Мейгрейт.

— Ами хората? Започнат ли сражения в самия град, ще има касапница, каквато в Туркад не са виждали от хилядолетие. Това ли искаш?

— Не — почти беззвучно призна Мейгрейт. — Но аз съм непълноценна и неспособна.

— Не съм казвал, че си всичко, на което се надяваме — с груба прямота отвърна Ванхе. — Очевидно е! Но нищо по-добро нямаме. — Най-сетне откри как да я убеди. — Нима не съзираш дълга си? Щом се обвърза с Игър, трябва да приемеш и задълженията, произтичащи от това. Няма ли да ги изпълниш?

Дълг! Мейгрейт почти не чу останалото. Колко пъти й бяха натрапвали тази дума. Самото й произнасяне я караше да се откаже от всякакви съмнения и въпроси. Защо беше неин дълг да служи на Фейеламор, да й се подчинява? Нямаше представа. Само знаеше, че е така. Когато се сближи с Игър, погази дълга си към Фейеламор. Но ето че й натрапваха нов. Какъв безрадостен ден…

— Ще изпълня дълга си — промълви Мейгрейт. — Какво трябва да правя?

Мейгрейт седеше в челото на дългата маса за преговори и стомахът й се свиваше от очакването на първото изпитание. Тилан дойде в Туркад да преговаря, но не и да се пазари. Надмощието му беше непреодолимо.

Ванхе се бе настанил вдясно от нея, другите старши офицери — отляво. Тук се бяха събрали и остатъците от Съвета и Събранието. Жалка пасмина. Минутите се изнизваха. Тилан закъсняваше.

— Бинди — обърна се маршалът към малкия вестоносец, — изтичай до края на улицата и огледай за Тилан. И си дръж очите отворени за подли номера.

Бинди грейна и изхвърча навън.

— На момчето му харесва да е от полза — изсумтя Ванхе. — От него ще излезе добър войник. Мейгрейт, не забравяй какво ти казах. Трябва да си изиграеш ролята добре. Събери волята си в едно, за да се покажеш властна и уверена.

— Никога не съм имала власт. Не знам как да я наложа.

— Опитай се! Не бива да приличаш на марионетка.

— Но аз съм си марионетка… рупор за твоите заповеди.

Маршалът се престори, че не я е чул.

— Научи се да господстваш или поне се преструвай. Никой от войниците ми няма нито дисциплината, нито дарбите за онова, което те видях да правиш вчера. Смятай тази роля за петдесетата си загадка, чието решение трябва да откриеш. Слушай, питай, мисли и решавай! А когато решиш, повярвай, че си права. Нека волята пламти у тебе като огън. Налагай волята си!

Тя седеше с царствен вид. Имаше на какво да разчита — своята поразителна, макар и студена красота, привичното строго изражение и на славата си, която се разнасяше. Малцина я познаваха, затова пък за нея имаше безброй слухове още от първата й поява на Големия събор и последвалите месеци като партньорка на Игър. Според мълвата тя притежаваше страховито могъщество.

Офицерите на Ванхе бяха намусени, уплашени, един дори на ръба на неподчинението. Но докажеше ли Мейгрейт силата си пред тях, щяха да я следват. Събранието, уж управляващо града, открай време си беше куха фасада. Същото важеше и за Съвета, с изключение на престарялата зейнка Хения, която се бе отлъчила от избягалата при нападението над Туркад групичка на Мендарк.

— Тилан е находчив, дързък, неустрашим, нападателен — говореше Ванхе. — Всеизвестно е, че не пропуска сгоден случай. За нищичко не му вярвай, ако ще и да сме сключили примирие. Ако подозираше колко сме слаби, нямаше да стъпи тук. Можем само да се надяваме на някакви малки отстъпки при капитулацията.

— Все още не ми е ясно точно какво се иска от мен.

— Придай си уверено изражение, а при преговорите се допитвай до съветниците си и давай съгласието си неохотно. Все още има шанс да останем живи и да спасим от опустошение Туркад. Ех, този Бинди… защо се мотае толкова?

В този миг се отвори обкованата с желязо двукрила врата. Влезе знаменосец, вдигнал високо синьото знаме на примирието. Прекоси залата с тежки стъпки и натика дръжката на знамето в гнездото до ръба на масата. Парчето плат провисна, сякаш засрамено.

— Всички да станат, влиза господарят Тилан! — гръмогласно заповяда знаменосецът.

На прага стоеше висок, червендалест, покрит с белези мъж — чакаше всички да обърнат глави към него. Отметна пелерината си и се отправи към определеното му кресло. Зад него вървеше по-дребен човек, който сякаш се плъзгаше на колелца. Носеше великолепни дрехи, късата му черна коса лъщеше, дългите му мустаци бяха намазани с восък и засукани в краищата.

— Този е Беренет — прошепна Ванхе на ухото й. — Преди е бил помощник на Мендарк, който дори го подготвял за свой заместник, но се спречкали при бягството на Мендарк от Туркад. Не го пренебрегвай — по-умен е от Тилан, а едва ли му отстъпва по лукавство.

Беренет седна вдясно от Тилан, който се изправи и приглади робата на чародей, с която се бе накиприл. А Хения се въртеше тромаво на креслото си и очите й шареха между противниците. Мейгрейт се бе наслушала за тази извънредно надарена жена, на чиято подкрепа човек можеше да разчита само тогава, когато изобщо не му е необходима.

— Всички да ме чуят! — избумтя гласът на Тилан. Охотно се залъгваше, че е умел оратор, макар да му липсваше изтънченост. — Говоря като Магистър, упълномощен от Съвета и Събранието. Стария глупак Мендарк го няма, онзи нагъл узурпатор също избяга в ужас от гашадите, които пусна на воля, но не можа да подчини. Сега има само една власт — моята!

Тръгна покрай масата, като се взираше в очите на всекиго. Мейгрейт се изуми от арогантността му. Преди броени месеци войниците му бяха падали като житни класове пред настъпващата армия на Игър. Е, да — Игър вече не беше тук.

— Ванхе — ревна Тилан пред лицето на маршала, — твоите войски са долна сбирщина! Предай ми града, и ще ви пощадя. Никой от нас не иска тази война.

Той пак закрачи покрай седящите. „Ама че нагъл лъжец“ — рече си Мейгрейт.

— Дали е искрен? — все пак попита шепнешком, без да поглежда маршала.

— Съмнявам се! Взема само пленници, за които може да получи богат откуп.

Косъмчетата по тила й настръхнаха. Щом не би запазил живота на обикновения войник, какъв шанс имаха те?

— Тилан, ние не сме останали без водач — сопна се Ванхе с цялата твърдост, на която беше способен. — Игър определи Мейгрейт за своя заместничка, преди да… замине. Очакваме го скоро. А дотогава изпълняваме нейните заповеди.

Тилан бе изненадан. Изгледа преценяващо Мейгрейт, после резкият му кикот отекна в залата. Тя потръпна. Обяснението беше зле скалъпено — защо не бе поела властта преди седмици, когато започнаха битките?

— Не се бояхме от Игър и когато беше на върха на могъществото си — похвали се Тилан. — Тогава защо да слушаме приказките на някаква блудница, която той заряза при бягството си? Престанеш ли да й дърпаш конците, Ванхе, ще си проличи що за парцалена кукла е тя.

Ако бе опитал да я обезсърчи по друг начин, Мейгрейт може би щеше да се поддаде, но обидите нямаше да свършат работа. През целия си живот бе чувала от Фейеламор далеч по-нетърпими оскърбления.

— Е, какъв е вашият отговор? — кресна Тилан и измъкна със съсък меча си от ножницата. Никой не продума. — Ако ви дам пример за назидание, ще ви помогна ли да си напънете малко мозъците?

Ванхе трескаво шаваше с пръсти към Мейгрейт, тя обаче не знаеше как да постъпи. Възможно ли беше да преговаря с подобно чудовище? Докато се колебаеше мъчително, Бинди нахълта в залата.