френски и подражаваше с късче дърво на свирача на цигулка, който се преобличаше като скитник, за да обърка лакомите монаси, който лягаше гол на снега, разговаряше с животните и тревите, превръщаше тайнството на рождеството в селско представление, призоваваше витлеемския агнец, подражавайки на блеенето на овца… Хубава школа, няма що… Не беше ли минорит и оня монах Диотисалви от Флоренция?
— Да — усмихна се Уилям. — Онзи, дето отишъл в манастира на проповедниците и казал, че няма да приеме храна, докато не му дадат късче от расото на брат Йоан, за да го запази като мощи, а след като му дали, си избърсал с него задника, хвърлил парчето в нужника, грабнал една върлина, започнал да го мачка в лайната и викнал: помогнете ми, братя, защото мощите от светията паднаха в нужника!
— Виждам, че тази случка те забавлява. Може би ще пожелаеш да ми разкажеш и за оня минорит, брат Паоло Милемоске, дето веднъж се проснал на леда, а неговите съграждани се смеели и един от тях го запитал дали не иска да си подложи нещо по-хубаво; тогава миноритът отвърнал: да, жена ти… Ето как търсехте истината.
— Така Франциск учеше хората да гледат нещата от друга гледна точка.
— Но ние ви вкарахме в ред. Нали видя вчера какво направиха твоите събратя. Те са отново в нашите редици, не говорят повече като простите хора. Простолюдието не трябва да говори. А тази книга можеше да утвърди мисълта, че езикът на простолюдието е носител на някаква мъдрост Ето какво трябваше да предотвратим, ето какво сторих аз. Ти твърдиш, че аз съм дяволът; не е вярно, аз бях десницата Божия.
— Десницата Божия сътворява, тя не крие.
— Има предели, които не бива да се прекрачват. Бог е пожелал на някои карти да бъде написано: hie sunt leones.
— Бог е създал и чудовищата. И теб, И иска да се говори за всичко.
Хорхе протегна треперещите си ръце и придърпа книгата към себе си. Държеше я разтворена, като я обърна така, че Уилям да може да я вижда както бе разтворена.
— Но защо — рече той, — Бог е позволил тази книга да се загуби в продължение на векове, като от нея бъде запазен само един препис и преписът от този препис, попаднал кой знае къде, да остане погребан в продължение на години в ръцете на неверник, който не знаел гръцки, а после да попадне в една стара библиотека, където аз — не ти, — именно аз бях призван от провидението да открия този препис и да го взема и да продължавам да го крия в течение на още много години? Знам, знам, сякаш виждам, че е написано с рубинени букви, с моите очи, които виждат неща, които ти не виждаш, знам, че такава е била волята Божия, и аз действах по нейна повеля. В името на Отца и Сина и Светаго Духа.
Ден седми
ПРЕЗ НОЩТА
Старецът млъкна. Бе положил длани върху книгата, сякаш галеше страниците, сякаш искаше да ги изгълта, за да му е по-удобно за четене, или пък държеше да ги предпази от нечия граблива ръка.
— И всичко това се оказа безполезно — рече му Уилям. — Сега всичко свърши, открих те, открих и книгата; ония хора загинаха напразно.
— Не са загинали напразно — отвърна Хорхе. — Може би загинаха прекалено много хора. Но ако си се нуждаел от доказателство, че тази книга е прокълната, ти го получи. Но те не загинаха напразно. А още една смърт няма да е излишна — тя ще осмисли тяхната гибел.
Рече така и със сухите си, почти прозрачни ръце започна да къса на парчета и ивици омекналите листове на ръкописа, почна да ги пъха в уста и да ги дъвче бавно, сякаш вземаше причастие и искаше да го превърне в плът от своята плът.
Уилям го гледаше като замаян, сякаш не си даваше сметка какво става. По едно време скочи, наведе се към него и викна:
— Какво правиш?
Хорхе се усмихна и оголи обезкръвените си венци, а от бледите му устни заизлиза жълтеникава пяна, която започна да се стича по рядката му бяла брада.
— Ти очакваше да затръби седмата тръба, нали? Чуй сега какво казва нейният глас: сложи печат на това, дето казаха седемте гръмотевици, и не го записвай, вземи го и го изяж, то ще загорчи в стомаха ти, но за устата ти ще бъде сладко като мед. Виждаш ли? Сега се превръщам в гроб и слагам печат на това, дето не трябваше да бъде казано.
И се изсмя; и то точно той, Хорхе. За пръв път го чувах да се смее… Изсмя се с гърлен звук, без да разтегне устни в усмивка, сякаш плачеше.
— Уилям, ти не очакваше такъв край, нали? По волята Божия този старец пак победи, нали?
И тъй като Уилям се опита да измъкне книгата, Хорхе, който предугади това движение по полъха на раздвижения въздух, се отдръпна, като с лявата ръка притискаше ръкописа до гърдите си, а с дясната продължаваше да къса листовете и да ги пъха в уста.
Той седеше от другата страна на масата; тъй като не можеше да го стигне, Уилям понечи да заобиколи масата. Но бутна стола, на който седеше, расото му се замота в него, така че Хорхе можа да долови шума. Старецът пак се изсмя, този път по-силно, протегна изненадващо бързо десница към светилника, като се водеше по топлината, излъчвана от пламъка, захлупи пламъка с длан, без да обръща внимание на болката, и светилникът изгасна. Стаята потъна в мрак, а ние за последен път чухме смеха на Хорхе, който викна:
— Я да ви видя как ще ме хванете, сега аз виждам по-добре от вас!
Млъкна, не добави нищо и тръгна с безшумните си стъпки, благодарение на които винаги се появяваше най-неочаквано; от време на време от различни места в стаята до нас достигаше шумът от разкъсваната хартия.
— Адсон! — викна Уилям. — Застани на вратата, не му позволявай да излезе!
Но Уилям закъсня с това свое нареждане, защото аз и преди това едва се сдържах да не се нахвърля върху стареца, а щом стаята потъна в мрак, се завтекох и се опитах да заобиколя масата от другата страна, докато моят учител се бе втурнал към противоположната. Много късно разбрах, че така дадох възможност на Хорхе да стигне вратата, защото старецът се движеше в мрака с изключителна увереност. И наистина отново, но вече зад гърба ни, чухме шум от разкъсвана хартия, но доста приглушен, защото идеше откъм съседната стая. И в същото време чухме и друг шум, някакво пресекливо нарастващо скърцане, като стържене на панти.
— Огледалото! — викна Уилям. — Той иска да ни затвори!
Насочвайки се по шума, и двамата се втурнахме към входа; аз се спънах в някакво столче и си нараних крака, но не обърнах внимание, защото ми стана ясно, че ако Хорхе ни затвореше, никога нямаше да се измъкнем оттук; в тъмното нямаше да успеем да отворим вратата, тъй като не знаехме какво и как трябваше да натиснем иди бутнем от тази страна.
Мисля, че и Уилям бе подтикван от същата отчаяна мисъл, защото го усетих край себе си, когато и двамата, след като стигнахме до прага, започнахме да подпираме задната страна на огледалото, което се затваряше към нас. Бяхме пристигнали навреме, защото вратата престана да се движи, а след малко се поддаде и се отвори. Явно Хорхе бе разбрал, че борбата е неравна, и бе успял да се отдалечи. Излязохме от прокълнатата стая, но не знаехме накъде е тръгнал старецът, пък и цареше пълен мрак. По едно време се досетих:
— Учителю, огнивото е у мен!
— Тогава какво чакаш — викна Уилям, — потърси светилника и го запали! — Хукнах обратно в мрака към „finis Africae“ и започнах да търся опипом светилника. Намерих го веднага — по Божията воля, бръкнах в скапулария, напипах огнивото, ръцете ми трепереха, та трябваше да направя два-три несполучливи опита, преди да успея да запаля светилника, докато Уилям викаше задъхано откъм вратата: — Побързай, побързай! — Най-сетне успях. — Бързо — подкани ме Уилям, — иначе оня ще изяде целия Аристотел!
— И ще умре! — викнах тревожно аз, като в това време го настигнах; тръгнахме да го търсим.
— Не ме интересува дали тоя проклетник ще умре! — викна Уилям, като се оглеждаше и крачеше ту в
