Този човек беше Никола от Моримондо; той каза:
— Библиотеката гори!
— Точно така — промълвих аз и се строполих от изтощение на земята.
Никола прояви голяма енергия, развика се, започна да дава нареждания на ратаите, да съветва заобиколилите го монаси, прати някой да отвори другите врати на Зданието, други прати да търсят кофи и всякакви съдове, насочи всички към чешмите и цистерните за вода в манастира. Нареди на ратаите да натоварят мулетата и магаретата с делви с вода… Ако човекът, който даваше тези разпореждания, имаше някаква власт, щяха веднага да му се подчинят. Но ратаите бяха свикнали да получават нареждания от Ремиджо, писарите — от Малахий, а всички — от абата. Уви, тук нямаше нито един от тях. Монасите търсеха абата с очи, за да получат от него напътствия и утеха, него го нямаше и единствен аз знаех, че той е умрял или че умираше, зазидан в една задушна дупка, която сега се превръщаше в пещ, в бика на Фаларис282.
Никола току побутваше ратаите на една страна, но други монаси, подтиквани от най-добри намерения, им даваха противоположни нареждания. Някои събратя явно бяха загубили и ума, и дума, други пък още бяха като замаяни от съня. Аз се опитвах да им обясня, защото си бях възвърнал дар-слово, но трябва да напомня, че бях почти гол — нали бях хвърлил расото си върху огъня, а гледката, която представлявах — едно непристойно разголено момче, окървавено, с почерняло от сажди лице, цялото вдървено от студ — сигурно не вдъхваше кой знае какво доверие.
Най-подир Никола успя да повлече някои събратя и ратаи към кухнята, която най-сетне някой бе успял да отвори. Други се бяха досетили да донесат факли. В кухнята цареше голямо безредие; досетих се, че Уилям бе преобърнал всичко с главата надолу, за да търси вода и съдове, с които да я пренася.
В същия миг зърнах Уилям; появи се от вратата откъм трапезарията, лицето му беше обгорено, расото му димеше, държеше в ръка голяма тенджера и аз изпитах жалост към него — жалка алегория на безсилието. Разбрах, че и да беше успял да изнесе до втория етаж тенджера с вода, без да я излее, и да беше успял да стори това не веднъж, а повече пъти, не бе постигнал нищо. Сетих се за онази случка със свети Августин, когато видял някакво дете да се опитва да изгребе водата от морето с лъжица; детето било ангел, който правел това, за да се подиграе на светеца, който пък се стремял да проникне в тайните на божествената природа. Уилям се опря изтощен на рамката на вратата и ми заговори също като ангела:
— Невъзможно е, няма да се справим, ако ще всички монаси да помагат. Свършено е с библиотеката. — За разлика от ангела Уилям плачеше.
Притиснах се до него, а той грабна от една маса някаква покривка и се опита да ме загърне. Стояхме така и наблюдавахме, вече безпомощни, какво става около нас.
Цареше голям безпорядък, насам-нататък сновяха разни хора; едни се качваха с празни ръце и се сблъскваха по виещата се стълба с други, които, подтиквани от глупаво любопитство, вече се бяха качили, а сега слизаха да търсят съдове. Други, по-съобразителни, се втурнаха веднага да търсят тенджери и легени, за да установят, че в кухнята няма достатъчно вода. Изведнъж в кухнята влязоха няколко мулета, натоварени с делви; ратаите, които ги караха, свалиха делвите и понечиха да ги качат горе. Но те не знаеха как се стига до скриптория, та се наложи някои от писарите да им обяснят; това отне доста време, а когато започнаха да се качват, се сблъскаха с други, които слизаха, обзети от ужас. Някои делви се счупиха и водата се изля на пода, други делви бяха подадени от ръка на ръка от усърдни помагачи, наредили се по виещата се стълба. Тръгнах след групата и се озовах в скриптория; откъм библиотеката се носеше гъст дим, а последните монаси, които се бяха осмелили да навлязат в източната кула, се връщаха, кашляйки, със зачервени очи, и викаха, че не е възможно човек да проникне в тоя пъкъл.
В този мит зърнах Бенций. Идеше от долния етаж, носеше голям съд, лицето му бе цялото разкривено. Чу думите на тези, дето се бяха върнали, и им рече:
— Страхливци, всички ще отидете в пъкъла! — Обърна се, като търсеше помощ, и ме видя: — Адсон! — викна ми той. — Библиотеката… библиотеката…
Не дочака да му отвърна. Изтича към стълбата и изчезна смело в дима. Видях го за последен път.
Над главата ми нещо изпращя. От тавана на скриптория започнаха да падат късчета камъни и вар. От един свод се откачи розетка с формата на цвете, за малко да ми падне на главата. Подът на лабиринта започваше да поддава Спуснах се тичешком на долния етаж и излязох навън. Някои усърдни ратаи бяха донесли стълби, с които се опитваха да стигнат прозорците на горните етажи, за да изливат водата през тях. Но и най-дългите стълби стигаха едва до прозорците на скриптория, а тези, които бяха успели да се изкачат, не можеха да ги отворят. Наредиха някой да ги отвори отвътре, но вече никой не се осмеляваше да се качи.
В това време наблюдавах прозорците на третия етаж. Цялата библиотека трябва да се беше превърнала в огромна клада, огънят препускаше от стая в стая, поглъщайки хилядите изсъхнали листове. Всички прозорци бяха ярко осветени, от покрива излизаше гъст черен дим; огънят бе обхванал и гредите. Зданието, което изглеждаше толкова яко и непоклатимо, в този миг разкриваше цялата си слабост, своите пукнатини, разядените отвътре стени, ронещите се камъни, които позволяваха на пламъците да стигнат дървените греди и подпори, където и да се намираха те.
Изведнъж някои прозорци се пръснаха, сякаш някаква сила ги блъсна извътре, и искрите се разроиха навън, като осеяха нощния мрак с безброй блуждаещи светлини. Силният вятър бе постихнал, но това бе истинско нещастие, защото сега лекият ветрец разнасяше искрите и ги разпалваше и заедно с тях разнасяше и късчета нагорещен пергамент. В този миг проехтя трясък; подът на лабиринта на места бе поддал и пламтящите греди се сгромолясаха на долния етаж; видях как лумнаха пламъци и от скриптория, и той осеян с книги и шкафове, с разгънати листове, пръснати по масите, готови да поемат огън от искрите. Група преписвачи си заскубаха косите, почнаха да се вайкат и понечиха да се качат смело горе, за да спасят скъпите им пергаменти. Но не би — защото и кухнята, и трапезарията се бяха превърнали в кръстовище на блуждаещи души, които сновяха насам-нататък и всеки пречеше на другия. Хората се блъскаха, падаха; който носеше някакъв съд, изливаше спасителната течност; мулетата, дето бяха влезли в кухнята, усетиха близостта на огъня и като хвърляха къчове, се втурнаха към вратите, блъскайки и хората, и своите водачи. Така или иначе, личеше си, че тая тълпа от селяци и от предани и мъдри, но неловки, неръководени от никого люде, щеше да попречи и на ония, дето биха могли да дойдат да помагат.
По цялото плато цареше пълна бъркотия. Но това все още бе само началото на трагедията. Защото, изригвайки от прозорците и покрива, огромното валмо от искри, раздухвано от вятъра, падаше навсякъде и засегна и покрива на църквата. Няма човек, който да не знае колко прекрасни катедрали са ставали лесна плячка на огъня; защото Божият дом изглежда прекрасен и добре защитен също като небесния Ерусалим поради камъка, от който е изграден, но и стените и сводовете се крепят на крехък, макар и изкусно направен дървен скелет; затова, ако каменната църква напомня най-достойните за почит гори със своите колони, яки като разклоняващи се в сводовете дъбове, то често нейното тяло е от дъбово дърво — така, както е изработена от дърво и цялата й украса: олтарите, хоровете, изписаните икони, пейките, престолите, свещниците. Така стана и с манастирската църква с прекрасния портал, който ме бе омагьосал толкова силно през първия ден. Тя пламна много бързо. Едва сега монасите и всички обитатели на платото разбраха, че вече става дума за спасяване на целия манастир, и всички хукнаха още по-смело и в още по-голямо безредие, за да се борят с опасността.
Разбира се, манастирската църква бе по-достъпна и следователно по-защитима от библиотеката. Библиотеката бе обречена от самата си непристъпност, от тайната, която я закриляше, от ограничения достъп към нея. Църквата, отворена като майка за всички в часа за молитва, бе достъпна за всички и сега, когато бе настанало време да бъде спасена. Но нямаше повече вода или по-точно твърде недостатъчна бе водата в цистерните и съдовете; водата струеше от чешмите пестеливо и бавно, а това не отговаряше на належащите нужди. Всички желаеха да изгасят пожара в църквата, но вече никой не знаеше как. Пък и огънят се бе разпространил отгоре, където бе трудно за човека да се качи да блъска по пламъците или да се опита да ги задуши с пръст или дрипи. А когато пламъците се спуснаха надолу, вече нямаше никакъв смисъл да хвърлят върху тях пръст или пясък, тъй като покривът започна да пада върху втурналите се да гасят, като премаза мнозина.
Така към вайканията и тюхканията заради големия брой изпепелени ценности се прибавиха викове от болка за обгорелите лица, за строшените крайници, за телата, изчезнали под внезапно срутилите се сводове.
