една, ту в друга посока. — След това, което изяде, не го чака друго! Аз искам книгата!
После спря и добави, вече по-спокойно:
— Спри. Така няма да успеем да го открием. Да спрем и да помълчим. — Така и сторихме. В настаналата тишина немного надалеч чухме шум от тяло, което се блъсна в някакъв шкаф, на пода изтрополиха книги. — Там е! — викнахме и двамата.
Хукнахме към шума, но веднага разбрахме, че трябва да се движим по-бавно. Защото тази вечер навън духаше силен вятър и като излязохме от „finis Africae“, се натъкнахме на въздушни повеи, които съскаха и стенеха из цялата библиотека. Устремът им умножаваше тяхната сила и нашият светилник, който си бяхме възвърнали толкова трудно, можеше всеки миг да изгасне. И тъй като не биваше да бързаме, налагаше се да забавим Хорхе. Но Уилям реши да направи точно обратното и викна:
— Хванахме те, старче, сега имаме светлина!
Правилно решение, защото тези думи вероятно разтревожиха Хорхе, той забърза и така наруши равновесието на вълшебната си чувствителност на зрящ в мрака. И наистина, след малко отново чухме шум и когато, насочвайки се по него, стигнахме в залата „y“ на YSPANIA, видяхме, че е паднал на пода, с книгата в ръце: опитваше се да се надигне, заобиколен от книгите, паднали от масата, която бе блъснал и прекатурил. Опитваше се да се надигне, но продължаваше да къса страниците, сякаш искаше да изръфа колкото се може по-бързо своята плячка.
Настигнахме го тъкмо като се изправи, а той, усетил близостта ни, започна да се отдръпва заднишком. Лицето му, осветено от червеникавите отблясъци на светилника, изглеждаше ужасно — бе цялото разкривено, по челото и бузите се стичаше охтичава пот, белезникавите му застинали очи сега бяха кръвясали, от устата му се подаваха късчета пергамент, сякаш беше някакъв кръвожаден звяр, натъпкал се така, че повече не може да преглъща храната. Обезобразен от тревога, от действието на отровата, която вече бе плъзнала по кръвта му, от отчаяната си и безумна решителност, този доскоро уважаван старец сега изглеждаше отвратително и смешно: при други обстоятелства можеше да предизвика смях, но и ние бяхме заприличали на звероподобни, на кучета, хукнали да гонят дивеч.
Можехме да го хванем спокойно, а вместо това връхлетяхме върху него, той успя да се измъкне, притисна ръце до гърди да пази ръкописа; бях го хванал с лявата си ръка, а с дясната гледах да държа светилника високо, но пламъкът облиза лицето му, той усети топлината, издаде приглушен стон, почти изръмжа, от устата му паднаха парчета хартия, вдигна десницата си от книгата, протегна я към светилника, измъкна го от ръката ми и го хвърли…
Светилникът тупна точно насред купчината книги, паднали от масата; бяха се разтворили, бяха се скупчили една връз друга. Зехтинът се разля, пламъкът лизна някакъв стар пергамент, който тозчас пламна буйно, като сноп сухи съчки. Всичко стана за миг, от книгите изригна пламък, сякаш тия хилядолетни страници от векове чакаха да пламнат и сега ликуваха, че изведнъж могат да утоляват стародавната си жажда за огън. Като видя какво става, Уилям пусна стареца — а той, като усети, че е свободен, се отдръпна няколко крачки — и се поколеба, но прекалено дълго — дали да хване отново Хорхе, или да се втурне да гаси малката клада. Някаква книга, явно по-стара от другите, изгоря почти наведнъж, изригвайки висок пламък.
Повеите на вятъра, които можеха да загасят малкото пламъче, разпалваха по-силния и по-буен пламък; нещо повече — те разнасяха блуждаещи искри.
— Бързо! Гаси огъня! — викна Уилям. — Всичко ще изгори!
Втурнах се към кладата, но се спрях, защото не знаех какво да сторя. Уилям се спусна към мен, за да ми помогне. Протегнахме ръце към огъня, потърсихме с очи нещо, за да го загасим, осени ме една мисъл — смъкнах расото си и се опитвах да го хвърля върху огъня. Но пламъците вече бяха твърде високи, те облизаха расото ми и то пламна. Изгорих си ръцете и ги отдръпнах, извърнах глава към Уилям и зърнах зад него Хорхе, който се приближаваше. Горещината бе толкова силна, че той я усещаше много добре, вече знаеше съвсем сигурно къде гори огън, и хвърли Аристотел в пламъците.
Уилям се разгневи и бутна яростно стареца, той се блъсна в един шкаф, главата му се удари в ръба и той падна на земята… Но Уилям — мисля, че го чух да изрича някаква невероятна псувня — не му обърна никакво внимание. Спусна се към книгите. Но късно. Аристотел, или по-точно това, което бе останало от него, след като старецът бе погълнал неговите страници, вече гореше.
Междувременно към стените се бяха понесли искри и томовете от един друг шкаф вече се гърчеха в яростни пламъци. Сега в стаята имаше не едно, а две огнища на пожар.
Уилям разбра, че с ръце не ще успеем да ги загасим, и реши да спасява книгите с други книги. Грабна някакъв том, който му изглеждаше по-добре подвързан и по-плътен от другите, и се опита да го използва за гасене. Но като удряше с обкованата подвързия по купчината горящи книги, не можа да постигне друго, освен да пръска нови искри. Опита се да ги разпръсне с крака, но постигна обратното — полетяха късчета от почти изтлял пергамент, започнаха да се реят като прилепи, докато въздушното течение, съюзник на въздушния си събрат, просто ги приканваше да подпалят земната материя на други книги.
Зла орис бе пожелала всичко това да се случи в една от залите от лабиринта, където цареше най- голяма бъркотия. От рафтовете на шкафовете стърчаха навити ръкописи; от други, вече раздърпани томове, като от блеещи уста се провесваха езици от съсухрени от времето пергаменти, а на масата сигурно бяха струпани голям брой ръкописи, които Малахий (останал сам от няколко дни) не се бе погрижил да сложи по местата им. Така че помещението, след причинената от Хорхе бъркотия, бе отрупано с пергаменти, които сякаш само това чакаха — да се превърнат в друг елемент.
За кратко време помещението се превърна в клада, в пламнал трънак. В това жертвоприношение участваха и шкафовете — и те започнаха да пращят. Рекох си, че целият лабиринт не е нищо друго освен огромна клада за жертвоприношение, приготвена отдавна, очакваща първата искрица.
— Вода трябва, вода! — викна Уилям и добави: — Но къде ти вода в този пъкъл?
— В кухнята, долу, в кухнята! — викнах аз. Уилям ме погледна замислено, по лицето му играеха червени огнени отблясъци:
— Да, но докато слезем и се качим отново… По дяволите! — викна той. — Така или иначе, с тази стая е свършено, а може би и със съседната. Да слизаме, аз ще търся вода, а ти бий тревога, нужни са много хора!
Насочихме се към стълбата, защото пожарът хвърляше светлина и в другите стаи, ако и тя да отслабваше все повече, та се наложи да прекосим последните две стаи почти пипнешком.
Долу, в скриптория, нощта хвърляше бледи отблясъци; оттам се спуснахме в трапезарията. Уилям изтича в кухнята, аз пък хукнах към вратата на трапезарията и се опитах да я отворя отвътре; това не се оказа толкова лесно, защото вълнението ме сковаваше. Излязох навън, затичах се към спалните помещения, сетих се, че не ще смогна да събудя монасите един по един, хрумна ми друго, върнах се в църквата и потърсих стълбата, която водеше към камбанарията. Щом стигнах там, сграбчих всички въжета и ги задърпах. Дърпах с всички сили, а въжето на голямата камбана току ме издърпваше нагоре. Горната част на ръцете ми бе обгоряла в библиотеката, но дланите ми бяха останали незасегнати; разраних ги от плъзгането на въжетата, докато най-сетне те започнаха да кървят и бях принуден да се откажа.
Но бях успял да вдигна достатъчно шум; излязох навън тъкмо навреме, за да видя първите монаси, които излизаха от спалните помещения, а отдалеч долитаха гласовете на ратаите, които бяха наизлезли пред своите жилища. Не можах да обясня нищо както трябваше, просто не смогвах да изрека и две думи като хората, пък и първите, които изрекох, бяха на майчиния ми език. С кървящата си ръка сочех през прозорците по южното крило на Зданието, където през алабастровите плочи прозираха необичайни отблясъци. От тяхната яркост разбрах, че докато съм слизал и биел камбаните, огънят се бе разпространил и из други стаи. Сега през всички прозорци на Africa и през прозорците на цялата фасада между Africa и източната кула се виждаха неравномерно припламващи отблясъци.
— Вода, носете вода! — виках аз.
Отначало никой не разбра какво става. Монасите бяха до такава степен свикнали да гледат на библиотеката като на свято и недостъпно място, че просто не можеха да допуснат, че тя подобно на някаква селска колиба може да бъде застрашена от обикновена опасност. Първите, които вдигнаха очи към прозорците, се прекръстиха, мълвейки слова, издаващи уплаха, а аз се досетих, че мислеха за нови видения. Задърпах ги за расата, умолявах ги да разберат какво става, докато най-сетне някой съумя да изрази пресекливите ми хълцания с човешки слова.
