да види, бе тъмната му сянка. — И за… други неща.
Той се разсмя, но колкото и много да й се спеше, Хети можеше да се закълне, че в смеха му се долавяше лека нотка на неудобство.
— Ние… ние научаваме част от всичко това, разбира се, но…
Хети усети как той повдига рамене.
— Но?
Майкъл притисна главата й обратно към възглавницата и се отпусна до нея.
— Заспивай, Хети.
Тя не му обърна внимание.
— Но?
Майкъл въздъхна.
— Едно от първите неща, които се научават в медицинската академия — каза неохотно той най-сетне, — е, че има голяма разлика между учебниците и действителността.
— Искаш да кажеш, че… — Мозъкът й беше твърде уморен, за да осъзнае веднага смисъла на признанието му. — Искаш да кажеш, че никога преди не си спал с жена?
Ръката му обхвана нежно голата й гръд.
— Не, не съм. Помогнал съм на една дузина бебета да се родят, но никога не съм спал с жена. Досега.
Хети обмисли това.
— О! — Тя премигна в тъмнината, след което отново обмисли признанието му. — Предполагах, че мъжете трябва да се научат с… с други жени. Преди да се оженят.
Той не каза нищо известно време.
— Някои го правят, но те не обичат теб.
Тя се усмихна на възглавницата.
— О-хо.
— Заспивай, Хети.
Палецът му бавно разтърка зърното й напред-назад. Хети усети как се отпуска. Тя сънливо си помисли колко е странно, че един прост жест може да бъде толкова еротичен в един момент и толкова успокояващ в следващия.
— Майкъл? — измърмори тя.
— Да?
— Мислиш ли, че можем да си купим ново легло? — Тя се прозина и се притисна по-близо до него. — Не мисля, че това тук ще оцелее след обучението ни.
Той се разсмя.
Смехът му беше последното нещо, което Хети чу, преди да заспи.
Хети хъркаше. Много тихо и без необичайни звуци, но все пак хъркаше.
Майкъл откри, че това му се струва някак странно успокояващо — почти толкова, колкото и топлото, меко тяло, което се притискаше към него и копринената коса, която гъделичкаше брадичката, шията и гърдите му.
Хети бе заспала преди повече от час. Майкъл й завиждаше за душевното спокойствие. За известно време тя му беше помогнала да забрави. Но само за малко.
Въпреки умората сънят не идваше. Тишината беше пълна с шептящи гласове. „Ние сме живи — бе казала Хети. — Това е нашият подарък.“
Майкъл мислеше, че това е бремето им. Неговото бреме. Той затвори очи, за да избяга от тъмнината, защото имаше чувството, че тя го гледа обвиняващо.
Много по-лесно щеше да бъде, ако можеше да погребе мъртвите и да продължи да живее. Той обаче не можеше да направи това, защото мъртвите оставяха след себе си живи, които го съдеха за провалите му.
Дори и със затворени очи виждаше тъжните лица на децата на Джордж Ланиън. Как бяха имената им? Дейвид. Дейвид и… Сара. Две изгубени души, сгушени една до друга на твърдия стол в кабинета на началник-гарата. Тогава той не бе посмял да ги погледне. Сега не можеше да понесе да види лицата им.
Хети измърмори нещо насън и се притисна към него. Майкъл се опита да се отмести назад, за да й направи място, и остана на ръба на леглото.
Майкъл я разтърси нежно.
— Хети?
Тя зарови глава още по-дълбоко във възглавниците с такова спокойствие и увереност, сякаш спеше до него от години. Дори насън Хети му вярваше.
Самата мисъл за това доверие го плашеше. Ами ако той я предадеше както бе предал толкова много други?
Майкъл потисна един стон, отдръпна се от нея и стана. Като се движеше внимателно в тъмнината, той намери най-горния чаршаф захвърлен в далечния край на леглото и нежно я зави с него.
Не беше лесно да намери дрехите си. Ризата му беше на пода до леглото, панталоните му бяха захвърлени в ъгъла, а чорапите и бельото му бяха пръснати навсякъде из стаята. Все пак успя да излезе от спалнята, без да събуди Хети.
Когато първите лъчи на слънцето започнаха да проникват през спуснатите щори, Майкъл нанесе последната си бележка в тетрадката.
Хети се събуди от дрънченето на телефона.
Тя се изправи рязко в леглото, като отчаяно се опитваше да разбере какъв беше този пронизителен шум и откъде идваше. Необходими й бяха няколко секунди да осъзнае, че не се намираше в малкото си легло в Бостън… и че Майкъл вече не беше в това легло.
Дрънченето спря също толкова внезапно колкото беше започнало. Хети се отпусна замаяна на възглавниците.
Във всичките си мечти за следващата сутрин тя нито веднъж не си беше представяла, че ще бъде събудена от звъна на телефон, нито пък, че ще лежи в легло, което изглежда така, сякаш през него е минала буря.
Някой — Хети не беше уверена дали е била тя или Майкъл — бе изритал завивката, която сега висеше в долния край на леглото. Горният чаршаф бе изритан настрани, а долният беше намачкан в средата на леглото и откриваше сиво-сините ивици на дюшека.
За миг Хети се втренчи тъпо в малките бели възли, които покриваха матрака от единия до другия край. Тази малка бяла ивица сред разхвърляните чаршафи изглеждаше някак абсурдно.
Хети предполагаше, че трябва да почувства поне малко срам заради похотливото си поведение, но единственото, което изпитваше, бе желание да се потопи в гореща вана и доволство от себе си, от Майкъл и от живота като цяло.
Значи това означаваше да бъде омъжена жена! Или поне беше същото, ако не се смяташе дреболията, наречена сватбена церемония.
За свое огромно удоволствие, тя откри, че това й харесва.
Хети придърпа крака под себе си и се протегна лениво. Тя усети как всеки мускул и всяка кост се опъват, когато се наведе първо на една страна, а след това и на другата. Чаршафите бяха отпечатали неправилна мрежа от гънки върху кожата й, косата й беше разрошена, а на кожата си Хети все още можеше да долови мириса на Майкъл и да забележи следите от любенето им.
Ако някой й бе разказал за това с всички подробности, тя сигурно щеше да сметне разказа за отвратителен. За своя изненада Хети откри, че миризмите и бъркотията я накараха да почувства как в нея се надига някаква горещина — горещина, която лесно можеше да бъде разпалена в нещо много по- възбуждащо… ако Майкъл изобщо можеше да бъде накаран да се забавлява рано сутринта.
Майкъл внимателно остави слушалката на вилката.
