иска да говори с нея.
Прибра косата си, след което довърши прането на чаршафите. Остави ги в умивалника да се изцедят колкото беше възможно, защото не можеше да ги простре пред очите на всички съседи.
Реши, че първо ще се отбие в пансиона на госпожа Спенсър. Майкъл може и да беше в състояние да й осигури кърпи и нощница, но не разполагаше с четка за зъби — пропуск, който тя възнамеряваше да поправи при следващото си посещение в аптеката на господин Фиск. Посещението при госпожа Скогинс щеше да бъде оставено за след това и нямаше начин да бъде предвидено колко дълго щеше да продължи то или какво можеше да й бъде необходимо.
Останалото трябваше да почака.
— Неприлично. Това е единственото определение за вашето поведение, госпожице Малоун. Абсолютно неприлично. И аз не смятам да го търпя. Нито минута.
Госпожа Спенсър седеше с изправен гръб и издути ноздри, сякаш беше надушила някаква лоша миризма. Хети подозираше, че тя се забавлява и че поне част от възмущението й беше престорено заради готвача и прислужницата, чиито уши без съмнение бяха долепени плътно до вратата на дневната.
На Хети й беше трудно да овладее гнева си. Но понеже знаеше, че беше извършила точно онова, в което я обвиняваше госпожа Спенсър, се възпираше да каже на събеседничката си какво мисли наистина.
— С други думи, госпожо Спенсър — каза тя с възможно най-студения си тон, — вие просто сте щели да изоставите онова бедно семейство. Според мен това отношение е достойно за… презрение.
Госпожа Спенсър изпъна гръб и очите й избълваха огън.
— Достойно за презрение, така ли? Е, вие можете да си мислите каквото си искате, но ще го направите някъде другаде, а не в моя пансион. Аз управлявам почтен бизнес и няма да търпя нито вашето нахалство, нито неприличното ви поведение!
Тя се изправи на крака с вида на съдия, който току-що е обявил присъдата си.
— Опаковайте си нещата. Сметката ви ще ви очаква. Очаквам да я платите цялата, преди да напуснете, и вярвам, че никога вече няма да прекрачите прага ми!
Хети се изправи, раздвоена между гнева от арогантното поведение на тази жена и неприятното чувство, че е била набутана в средата на мелодрама с лош сценарий.
— Мога да ви уверя, госпожо Спенсър, че не желая да прекрачвам прага ви. Ще ме извините ли?
Тя не изчака отговор, а излезе от стаята с вдигната високо глава и се качи по стълбите, за да събере вещите си.
Половин час по-късно тя занесе двете си бохчи в спалнята на Майкъл и ги остави в ъгъла на стаята. Въпреки че разстоянието от пансиона до дома на Майкъл не беше голямо, Хети беше зачервена и потна. Няколко къдрици се бяха изплъзнали и се бяха залепили за лицето й, а яката на елека й заплашваше да се разпадне.
Хети беше твърде възбудена, за да обърне внимание на това. Тя не би решила да се премести да живее с Майкъл, преди официално да сключат брак, но госпожа Спенсър не й бе дала друга възможност и тя възнамеряваше да се възползва от създадената ситуация.
Погледна към оправеното легло.
И освен това възнамеряваше да се увери, че Майкъл също ще се възползва.
За първи път, откакто бе станал лекар, Майкъл си мислеше, че пациентите му са досадни. Той не искаше да слуша оплакванията им, не искаше да се тревожи защо не реагираха на лечението, изобщо не искаше да си губи времето, като обяснява състоянието им на нервните им роднини, които, изглежда, бяха решили да бъдат упорити, прекалено емоционални и да създават трудности.
Онова, което той искаше, бе да се върне в леглото си заедно с Хети.
Той имаше чувството, че тялото му го беше предало, че някакво дяволче бе поело контрола над него с намерението да го направи за смях. В крайна сметка, той бе имал на разположение цяла нощ, за да се наслаждава на топлината и мекотата на Хети. Вместо това сега той се спотайваше като крадец в тъмнината, движен от спомените за миналата нощ и собствените си съмнения.
Докато стискаше зъби, за да се предпази от разяждащото го желание, той се чудеше дали винаги щеше да бъде така. Дали винаги щеше да я желае, когато не можеше да я има? Дали винаги щеше да бяга от нея, когато можеше?
Винаги му се беше струвало, че всичко е толкова просто. Да обича Хети. Да се ожени за нея. Да има семейство.
Той си беше представял как се връща у дома в края на работния си ден и Хети го очаква, за да прекара с него нощта.
Майкъл никога не си бе представял, че мечтите му ще бъдат почернени, нито пък, че ще вижда лица в тъмнината дори когато Хети лежи заспала до него.
Сега той откриваше всичко това и внезапно нещата вече не му се струваха толкова прости.
За изненада на Хети, вратата й бе отворена лично от госпожа Скогинс, а не от Бети. Възрастната жена сложи пръст върху устните си и затвори внимателно вратата, когато Хети влезе в къщата.
— Децата са горе. — Тя се намръщи. — Малката Сара се наплака и заспа, а Дейвид също заспа, въпреки че се опитваше да остане буден. Те са изтощени, но не мисля, че ще спят дълго. Лоши сънища, нали разбирате.
— А госпожа Ланиън? — попита Хети, докато следваше домакинята към кухнята в задната част на къщата.
— Урежда подробностите около погребението. Кларабел Фиск е с нея. Тъкмо приготвях чай. Искате ли да дойдете? — Тя добави още чай и гореща вода в чайника, преди Хети да успее да й отговори. — Изпратих Бети да напазарува, въпреки че нито един от тях не проявява голям апетит. Предполагам, че това трябва да се очаква, но все пак е тревожно. Особено за малките.
Госпожа Скогинс се движеше из кухнята с достойнство, което изненада Хети повече от това, че тя й бе отворила лично входната врата. Тя някак си не можеше да си представи Летиция Скогинс да върши нещо друго, освен да ръководи срещите на женския клуб и да дава нареждания на Бети, без значение колко добра беше по сърце. Очевидно Хети беше сбъркала. Отново.
— Признавам, че сутринта се оказа доста напрегната. Госпожа Ланиън и децата, разбира се. Обаждания от адвоката ми, който все още не може да ми намери почтен пазач. — Госпожа Скогинс сложи още една чашка и чинийка върху малкия поднос, без нито за миг да прекъсна речта си. — Касапинът ми изпрати грешна поръчка, въпреки че много ясно му бях обяснила какво точно искам, зарзаватчията е свършил продуктите, които предпочитам, а градинарят казва, че не може да дойде другата седмица, за да почисти лехите ми. — При последните думи тя сложи чайника върху подноса с такава сила, че от него се изля малко чай. Госпожа Скогинс се втренчи ядосано в петното върху колосаната покривка, след което сложи захарницата върху него. — Опитвам се да не обръщам внимание на тези дразнители, поне за момента. Не искам да оставям децата сами за дълго. В случай, че се събудят, нали разбирате. Въпреки че не мога да си представя какво мога да им предложа за обяд, ако Бети не се върне скоро. Не че те ядоха нещо на закуска, а вероятно няма да се докоснат до храната и на вечеря.
— Аз… аз се надявам, че не ги натрапих — започна нервно Хети. Тя не беше съвсем сигурна как трябва да приеме потока от думи, с който я заливаше госпожа Скогинс. — Имам предвид това, че изпратих децата при вас. Но в нито един от близките пансиони не искаха да ги приемат и аз си помислих…
— Няма нужда да се извинявате — прекъсна я остро домакинята. — Нямаше да бъде прилично да оставим тези деца да спят в пансион. Изобщо нямаше да бъде прилично.
Хети беше съгласна, защото знаеше, че госпожа Скогинс няма предвид приличието, а двете малки, уплашени деца, които толкова отчаяно се бяха опитвали да бъдат смели. Не че Летиция Скогинс някога щеше да признае, че има твърде меко сърце. Хети последва домакинята по стълбището за прислугата до една тиха стая на втория етаж.
Госпожа Скогинс остави подноса върху една масичка, след което даде знак на Хети да пази тишина и я заведе в съседната стая, като вървеше на пръсти.
