Дейвид и Сара Ланиън лежаха върху голямото легло, което запълваше половината стая. От външните страни на леглото бяха натрупани възглавници, за да им попречат да паднат на пода, но нито едно от децата не се помръдна, когато двете жени се наведоха над тях. Тя спяха дълбоко, заровили лица във възглавниците. Върху бузите на Сара се виждаха следи от засъхнали сълзи, а под гъстите клепачи на Дейвид можеха да бъдат забелязани тъмни кръгове, но с изключение на това Хети не забеляза други признаци за изпитанието, през което те бяха преминали толкова скоро.
Естествено, такива следи не можеха да бъдат видени отвън. Но отвътре…
Тя излезе на пръсти от стаята след госпожа Скогинс, след което изчака домакинята да затвори внимателно вратата зад тях, като остави малка пролука, за да чуе, ако някое от децата се размърда.
— Горкичките — прошепна госпожа Скогинс сякаш на самата себе си. — Горките дечица. Какво ли ще стане сега с тях и с майка им?
Около един часа на обяд Майкъл беше приключил с всичките си визитации. Все още му оставаше да посети няколко пациента по домовете им, но нито един от тези случаи не беше спешен, а и след неприятностите от тази сутрин той не беше готов да се подложи на втори рунд от консултации следобед. Утре може би щеше да бъде способен да се концентрира по-добре върху работата си вместо върху своите фантазии и тревоги. Това със сигурност не му беше възможно в момента.
Но това, че реши да не работи следобед, не му помогна да реши какво щеше да прави. Трябваше, разбира се, да се погрижи да получи разрешението за брак. Но след това? Сутринта той беше излязъл от дома си заслепен и твърде ядосан на себе си и разтърсен от ефекта на целувките на Хети, за да мисли трезво и да прави планове или пък да разбере дали тя има такива.
С надеждата, че Хети може би все още не е излязла от къщата, Майкъл подкара коня към дома си вместо към конюшнята. Той беше на около половин пресечка от къщата си, когато започна да се чуди дали зрението му не го лъже.
Една широка сламена шапка се показа за малко над ръба на оградата, след което изчезна само за да се появи отново на няколко метра по-далеч.
Когато Майкъл спря коня пред входната врата, шапката се появи отново. Този път той видя лицето на Хети под нея; тя се беше концентрирала върху нещо, което оставаше скрито зад оградата. Тя повдигна глава и се изправи с такава широка усмивка на лицето, че денят изведнъж му се стори много по-хубав.
Двамата заговориха едновременно.
— Какво правиш тук?
— Не очаквах да се върнеш толкова рано.
— Мислех, че…
— Чудех се дали…
Хети спря да говори едновременно с Майкъл. Двамата избухнаха в смях.
Майкъл върза коня и слезе от двуколката. Той не взе чантата си, а само я пъхна под седалката и се приближи до оградата.
— Какво правиш, Хети? — попита той. Не че това наистина го интересуваше, щом като можеше да се радва на радостното й лице и красивите й очи.
— Събирам семена от цветя. Виж. — Тя вдигна един стар тиган, за да му покаже какво беше събрала. — Надявам се, че нямаш нищо против. Нямах къде другаде да отида, а денят е толкова хубав, че…
Тя млъкна засрамена и вдигна очи, за да го погледне. Усмивката й изчезна и зеленият цвят на очите й сякаш стана по-тъмен. Ъгълчето на устата й потрепна подканващо.
— Пък и исках да го направя — добави тя. — Имам предвид събирането на семената.
— Така ли? — попита Майкъл, който беше твърде омаян от деликатния цвят, който слънцето бе предизвикало на бузите й, и сянката, която шапката хвърляше върху лицето й, за да разбере какво се опитва да му каже тя.
— Да — отвърна Хети. Тя разтърси леко тигана, който държеше. — Градината ти е в плачевно състояние, но някои цветя все пак са успели да поникнат въпреки плевелите. Реших да събера техните семена за следващата година, когато ще мога да почистя лехите.
Майкъл се хвана за оградата и надникна над ръба й.
Някога в основата на оградата се бе намирала добре поддържана градина. Сега мъртви плевели и неокосена трева запълваха това пространство и почти закриваха няколкото вида цветя, които бяха успели да поникнат през лятото.
— Сигурна ли си, че си струва труда, Хети? Отдавна не съм виждал толкова скапана градина.
Хети се разсмя.
— Изобщо заглеждал ли си се някога в нея?
Майкъл не можа да се сдържи да не й се ухили в отговор.
— Всъщност, не съм. Не си спомням да съм я забелязвал някога.
За миг той си помисли да се наведе през оградата и да я целуне. Ако тя беше на няколко крачки по- близо или ако той беше с половин метър по-висок, това може би щеше да бъде възможно, но не и сега. Ако се опиташе да го направи, щеше да се набие върху оградата, а от това нямаше да има полза никой.
Майкъл стисна още по-здраво оградата. Толкова много му се искаше да целуне Хети. Още когато я беше видял, в него се бяха събудили онези опасни видения, на които цяла сутрин се опитваше да не обръща внимание, а сега тя се намираше толкова близо до него, входната врата беше отворена и…
— Не си длъжна да правиш това — каза той, опитвайки се да не мисли за изкушенията. — През лятото наемам едно момче да коси тревата всяка седмица. Той с удоволствие ще се погрижи за лехите и ще почисти плевелите.
— Предпочитам сама да се погрижа за тях — отвърна Хети и го погледна предизвикателно.
Майкъл затвори очи и изстена. Тя го потупа по ръката.
— Обещавам повече да не те дразня.
Той може би щеше да й повярва, ако не бе доловил насмешката в гласа й. Майкъл отвори едното си око и я погледна подозрително.
— Обещаваш ли?
— Обещавам — кимна сериозно Хети. — Да умра, ако те лъжа — каза тя и прекръсти сърцето си.
За нещастие детинското уверение привлече погледа на Майкъл в посока, която го караше да си мисли за не толкова детински неща. Той отвори и другото си око и се втренчи в парапета на верандата.
Хети се обърна, за да проследи погледа му.
— Не искам да те критикувам, Майкъл, но съм любопитна защо си избрал тази… особена цветова комбинация.
Майкъл отдавна бе спрял да забелязва крещящия цвят на къщата си, но не можеше да отрече, че той я кара да изпъква в квартала.
— Всъщност, на мен синьото ми харесва.
— То се връзва толкова добре с жълто-оранжевото отстрани.
Ъгълчето на устата му потрепна.
— Да не говорим за зеленото на верандата.
— На твое място не бих споменавала за това!
— Но, Хети, помисли само какви възможности за разговор се откриват!
— Точно за това мисля! — Зелените очи на Хети проблеснаха насмешливо. — Според господин Дейвидсън от гарата къщата ти е предмет на доста разговори в квартала.
— Така ли? — Майкъл повдигна изненадано вежди. — Не знаех за това.
Хети поклати отчаяно глава.
— Майкъл, ти изобщо обръщаш ли внимание на нещо друго, освен на работата си?
Тя бе искала да го подкачи, но Майкъл нямаше как да не забележи укора в думите й. Той се отблъсна от оградата и внезапно почувства раздразнение. Последното нещо, което искаше точно сега, бе да му бъде напомняно за работата му и натоварването, свързано с нея. Натоварването, което според него пациентите му имаха право да изискват от него.
— Не обръщай внимание на това — побърза да поправи грешката си Хети. — Но аз наистина искам да разбера защо доктор Каткарт — предполагам, че е бил той — е боядисал тази къща в такива крещящи цветове.
