очакваше да намери тайните на света, скрити под тях.
Той беше толкова вглъбен в нещастието си, че изглежда не долови слабия вопъл, който се чу откъм палатката. Хети погледна към спуснатото платнище, след това към момчето и реши, че присъствието й щеше да бъде по-полезно някъде другаде.
Тя колебливо подаде глава в палатката.
Вътре не се беше променило почти нищо. Печката, леглото и люлеещият се стол си стояха на същите места. Дори походната маса с импровизираната люлка върху нея бяха на старите си места. Само че този път горещият, тежък въздух бе изпълнен с напрежение като при предстояща буря.
Майкъл и господин Райнър стояха близо до леглото. Хети забеляза госпожа Райнър, която лежеше със затворени очи, положила уморено глава върху възглавниците. След това Майкъл се раздвижи и Хети видя тънката, бледа ръка върху завивката. Плачът откъм люлката се усили и двамата мъже погледнаха през рамо, очевидно разкъсвани от това, че не можеха да решат кой има по-голяма нужда от тях.
— Да взема ли бебето? — попита Хети, когато срещна погледа на Майкъл.
Той погледна към господин Райнър, след това към жената на леглото. На слабата светлина в палатката лицето му изглеждаше по-тъмно, по-сурово, повече като изваяно от гранит вместо от плът. Поредният вопъл откъм чекмеджето върху масата разреши проблема.
— Да, моля те. Вземи цялото чекмедже, но ако я вдигаш, внимавай да не се отвие. Не трябва да стои на течение дори ако навън е топло. И преди това си измий ръцете. На печката има леген с топла вода и сапун.
Хети кимна. Внезапно усети как стомахът й се стяга нервно. Бе държала много от бебетата на съседките си в Бостън, но нито едно от тях не беше толкова малко колкото Ана Райнър. Тя изми ръцете си, както й беше наредено, и ги избърса с една кърпа, която изглеждаше, сякаш беше извадена от кашона с подаръци на госпожа Скогинс, след което се обърна към чекмеджето на походната маса.
Ана лежеше по гръб в средата на убежището си, свила в юмручета малките си ръчички, отворила широко уста, за да протестира срещу нечестността във вселената. Хети се увери, че тя не беше мокра, че нищо не й убива и че фланелената лента на стомахчето й си стои здраво на мястото и не я дразни. Което оставяше само една възможност.
Хети намери една бебешка бутилка с черен гумен биберон, която беше оставена върху печката и беше наполовина пълна с мляко. Тя допря длан до бутилката, за да провери дали млякото е достатъчно топло. Въпросът беше дали Ана можеше да напъха биберона в устата си? Хети се намръщи, когато погледна малката уста на бебето, а след това и биберона. Сети се, че бе чула Майкъл да споменава нещо за някакъв капкомер, но такъв не се виждаше наоколо, пък и защо някой щеше да си прави труда да слага биберон на бутилката, ако не бе възнамерявал да го използва?
Тя остави бутилката в ъгъла на чекмеджето, където натрупаните одеяла не й позволяваха да падне, след което сгъна краищата на други две одеяла във формата на палатка за Ана. Одеялата приглушиха донякъде плача на бебето, но не можаха да го заглушат напълно.
— Моята Ана…? — Гласът на Рут Райнър беше по-слаб от този на дъщеря й.
— Тя е добре — прошепна успокоително господин Райнър. — Гладна е.
— Гладна?
Хети си помисли, че долавя лека нотка на задоволство в прошепнатия въпрос.
— Да. Госпожица Малоун ще се погрижи за нея вместо вас, така че не трябва да се притеснявате. Не точно сега. Става ли? — Дори една тежко болна жена не можеше да обърка строгия, властен тон на Майкъл.
— Да… — отвърна госпожа Райнър. Ръката й се сви върху завивката — повече от яд и раздразнение, отколкото от болка, според Хети — след което бавно се отпусна. — Добре.
Хети хвана здраво чекмеджето от двете му страни и внимателно го повдигна и го изнесе от палатката. Движението, изглежда, не направи впечатление на Ана и тя продължи да плаче.
Когато Хети излезе, тя видя, че Самюъл я наблюдава с тревожния поглед на сърна, която всеки момент ще избяга в храсталака. Докато Хети вървеше към него, момчето се изправи бавно на крака.
— Тя не трябва да бъде изнасяна навън — каза той, докато оглеждаше с неодобрение камарата от одеяла.
— Доктор Райан каза, че може — отвърна Хети и остави чекмеджето до дънера. Огромното дърво щеше да послужи като предпазно средство, ако задухаше вятър. — Тя е недоволна от нещо, а майка ти има нужда от почивка.
Самюъл я погледна със съмнение.
— Как е мама? Ще се оправи ли?
Хети се принуди да посрещне погледа му, без да сведе очи.
— Не знам, Самюъл. Знам, че е уморена, но доктор Райан и баща ти са с нея. Те ще се погрижат за нея.
Ъгълчетата на устата му помръднаха и потрепериха, докато той се опитваше да преглътне напиращите сълзи. Вместо да поеме риска да заговори, момчето се настани на земята на няколко крачки от Хети и сестра си и облегна гръб в масивния дънер. То отказа да се приближи, когато Хети му предложи.
Сърцето на Хети се свиваше от мъка, докато тя гледаше Самюъл, но сега Ана се нуждаеше повече от нея. Хети извади бутилката и внимателно оправи одеялата така, че само очите и носът на бебето останаха навън. При първия допир на гумения биберон до устните й Ана се отдръпна още по-сърдито отпреди.
Хети се опита да я последва, като допираше края на биберона в долната й устна, но бебето постоянно й се изплъзваше, сякаш смяташе биберона за нетърпима обида. След четири безуспешни опита Хети седна на пети и се зачуди какво да направи.
— Изстискайте малко на езика й — подсказа й Самюъл. Той все още седеше на земята, облегнал гръб в дънера, но беше наклонил глава така, че да вижда по-добре какво прави Хети. Изражението на лицето му показваше, че засега не е впечатлен кой знае колко от действията й. — Тя, изглежда, все още не е разбрала, че това е храна, така че трябва да й покажете.
— О — каза Хети. Тя постави върха на биберона срещу долните венци на Ана и нежно стисна основата му. — Така ли?
Самюъл се надигна малко и изви врат, за да види по-добре.
— Да, така.
Ана стисна устни, сякаш искаше да възрази, след което се облиза, захапа биберона и започна да суче.
— Стана!
Самюъл се отпусна отново на земята, сви рамене и погледна встрани.
— Да, понякога става.
Биберонът беше твърде голям, а бебето все още твърде малко и крехко, за да суче добре. Първоначално тя подръпваше гумата, след това започна да се бори с нея, сякаш се опитваше да си поеме дъх, а след това отново я засмука. Процесът не беше най-ефикасният, но Ана очевидно поемаше достатъчно храна, за да оцелее. Хети я наблюдаваше удивена от крехкостта и решителността й. Ана Райнър едва ли тежеше повече от два килограма, но беше борец. В противен случай тя едва ли щеше да е доживяла до този ден.
Хети не знаеше колко дълго бе наблюдавала Ана, преди да усети присъствието на Самюъл. Той все още седеше облегнат в дънера, кръстосал крака пред тялото си, скръстил ръце върху коленете си. Като малко щурче в края на лятото. Хети изпита съчувствие към момчето, което трябваше да порасне толкова бързо.
— Много смело беше да дойдеш в града — каза тя.
Той се намръщи и сви рамене.
— Аз не съм бебе. Пък и татко поиска да го направя. Заради мама.
— Според мен майка ти е много щастлива, че има син като теб. Когато се запознах с нея, видях колко много се гордее с теб заради всичко, което си направил, за да й помогнеш.
Самюъл вдигна очи и я погледна тревожно.
Преди момчето да успее да каже нещо, Майкъл излезе от палатката и тръгна към тях. Хети не можа да прочете нито задоволство, нито тревога на лицето му, но Самюъл се изви и се втренчи в Майкъл с толкова тревожен и проницателен поглед, че Хети се изненада, когато Майкъл не потрепна от силата му.
