Майкъл сви рамене.
— Къщата изглеждаше така, когато аз пристигнах тук. Един следобед попитах Шърман за това и ми се наложи да му обясня защо го питам.
Хети повдигна недоверчиво вежди.
— Той беше далтонист — обясни Майкъл. — Мислеше, че домът му е боядисан в някакъв оттенък на кафяво. Или бояджията не е имал достатъчно ум, за да прецени подходящите цветове, или пък е сметнал, че това е добър начин да се отърве от излишната си боя.
— О! — каза Хети. Тя се обърна и се загледа във фасадата.
— А ако съседите не харесват боята, те никога не са ми го казвали — добави Майкъл, раздразнен от това, че точно Хети трябваше да му каже за възраженията на съседите му по отношение на дома му. — Нито пък са го казвали на доктор Каткарт!
Тя не му обръщаше абсолютно никакво внимание.
— Кафяво, а? Странно, не мислиш ли?
— Цветът ли?
Хети поклати глава, без да сваля очи от фасадата на къщата.
— Как можеш да гледаш нещо, без да осъзнаеш, че го виждаш по грешен начин.
Майкъл се намръщи.
— Какво искаш да кажеш с това?
Тя сви рамене, сякаш се отърсваше от някаква тревожна мисъл, и се обърна към него.
— Нищо особено.
Внезапно тя му се усмихна. Ъгълчетата на очите й затрептяха предизвикателно.
— Осъзнаваш ли, че досега можех да те целуна хиляда пъти, ако беше влязъл през вратата, вместо да висиш на оградата?
Майкъл сграбчи бравата на вратата и тъкмо щеше да я отвори, когато вниманието му беше привлечено от галопиращ нагоре по улицата кон. Той погледна през рамо към приближаващия конник, след което внезапно пусна бравата и се втурна към улицата.
Ездачът беше Самюъл Райнър, който яздеше коня без седло.
— Доктор Райан! Доктор Райан! — извика момчето и дръпна юздите. Конят вдигна глава и се закова на място толкова рязко, че Самюъл едва се удържа на гърба му.
— Доктор Райан! Татко каза да дойдете веднага! Побързайте, моля ви! — Лицето на момчето беше бяло като тебешир, а очите му — изпълнени със страх.
Самюъл преметна крак, за да скочи на земята, но Майкъл го улови за кръста и го свали.
Майкъл остави момчето и коленичи пред него. Той усещаше присъствието на Хети, която се приближаваше, за да застане зад него, но не можеше да мисли за нея точно сега. Не и сега.
— Поеми дълбоко дъх — нареди той. — Добре, а сега ми кажи какво е станало. Майка ти ли?
Самюъл кимна тревожно.
— Тя кашля кръв. Татко казва, че е по-лошо от друг път. Не знам. Никога… никога не съм я виждал такава. — Той преглътна, опитвайки се да се овладее, сякаш беше възрастен, а не малко момче. — Нали няма да умре?
Майкъл поклати глава.
— Не, тя няма да умре. Не… — Той се спря навреме. Не и този път.
В съзнанието му изплува споменът за болестта на неговата майка, който настоятелно искаше да привлече вниманието му. Майкъл отказваше да мисли за това. Споменът беше твърде мъчително близък до онова, пред което се бе изправил сега Самюъл, и той не можеше да си позволи да мисли за него. Не и сега.
— Не — повтори Майкъл. — Майка ти няма да умре. Но аз ще отида да видя какво мога да направя за нея.
Самюъл кимна механично.
— Добре. — Майкъл се изправи. — Можеш да останеш тук с госпожица Малоун, докато аз…
— Не! — отвърна Самюъл с искрящи очи. — Връщам се с вас. Татко има нужда от мен.
— Разбира се, че има нужда от теб — намеси се Хети.
Майкъл я погледна сърдито, но тя не го забеляза. Вниманието й беше насочено изцяло към момчето.
— Освен това, аз ще дойда с вас. Баща ти и доктор Райан ще бъдат заети с майка ти и няма да могат да се погрижат за нещата, които ние с теб можем да свършим. Права ли съм?
Самюъл кимна, очевидно изненадан от това, че беше намерил съюзник.
— Добре. Вържи коня си зад двуколката на доктор Райан. Мисля, че ако се опитаме, ще можем да седнем и тримата. Отивам да си взема чантата и да заключа вратата… освен ако ти не искаш да вземеш нещо? — добави тя и погледна въпросително към Майкъл.
Той поклати глава. Нямаше смисъл да се кара с нея. Нямаше време за губене, пък и не можеше да спечели в спор с нея. Последното нещо, което му се искаше, бе да намесва Хети, но истината беше, че той имаше нужда от помощта й. Майкъл не искаше да си признае това, но той наистина се нуждаеше от нея… също като Самюъл и малката Ана.
Глава четиринадесета
Самюъл беше твърде разтревожен, за да седи мирно на седалката на двуколката. Хети се опита да го успокои, като му разказа за господин Майзнер и обещанието на стареца да преведе рецептите на баба му, но момчето изобщо не я слушаше.
Майкъл не казваше нищо. Въпреки възраженията на Самюъл, той беше оставил коня на момчето в конюшнята и бе подкарал своя кон в равен тръс по неравния път извън града. Едва когато стигнаха до грубия коловоз, който водеше към поляната, на която семейство Райнър бяха направили лагера си, той намали хода.
Хети го погледна с ъгълчето на окото си. Всички следи от веселието, което двамата с него бяха споделили този следобед, бяха изчезнали напълно, сякаш никога не бяха съществували. Правилният му профил изглеждаше като изсечен от камък. На няколко пъти тя забеляза, че Самюъл го поглежда нервно, но Майкъл не обръщаше никакво внимание нито на момчето, нито на нея, нито на нещо друго, освен на коня и на пътя пред себе си.
Поляната изглеждаше същата като при последното посещение на Хети тук, с единственото изключение, че този път в изсъхналата трева пред палатката се виждаше една козичка на черни и бели петна. Козата блееше и се въртеше около колчето, за което беше завързана.
Майкъл спря коня близо до дънера. Той вече беше скочил на земята и посягаше да вземе лекарската си чанта, когато господин Райнър излезе от палатката.
Самюъл хвърли един поглед към приведените рамене на баща си и скочи от двуколката, преди Хети да успее дори да повдигне полите си. Той заобиколи Майкъл и се пъхна под носа на коня.
— Татко! Бързах колкото можех, както ми каза. Честно. Наистина. — Тревожният му поглед се местеше от баща му върху входа на палатката и обратно.
— Стига, момчето ми — каза нежно господин Райнър. — Стига. Ти се справи добре. — Той се наведе, за да прегърне сина си, но Самюъл се изплъзна и се втурна да надникне в палатката.
— Господин Райнър? — Майкъл не показваше с нищо, че забелязва присъствието на момчето.
Господин Райнър го погледна намръщено.
— Благодаря ви, че дойдохте, докторе. Рут… е, вие сам ще видите. — С тези думи той се обърна и дръпна платнището на входа на палатката, за да даде път на Майкъл. Той дори не погледна към момчето. Вниманието му беше насочено към ъгъла на палатката, в който се намираше леглото.
Самюъл подсмръкна и отстъпи две крачки назад, но когато платнището се спусна зад двамата мъже, той притисна опакото на дланите в очите си, за да избърше сълзите.
Хети се приближи безшумно до него, готова да му предложи каквато можеше утеха. Момчето се обърна и отиде до огнището между палатката и каруцата. За миг Самюъл остана да стои там с гръб към нея; след това клекна, прегърби рамене и се втренчи в кръга от пепел и почернели от сажди речни камъни, сякаш
