Той, изглежда, не бе забелязал нищо. Дори не погледна към момчето, а застана до Хети и започна да гледа как Ана суче.
Хети хвърли един поглед на Самюъл. Той не сваляше поглед от Майкъл и на лицето му се четеше огромна тревога.
— Тя се справя по-добре отколкото очаквах — каза Майкъл след малко.
— Имате предвид… мама? — Последната дума съдържаше всички надежди и страхове, които можеше да изпита едно осемгодишно момче. Майкъл погледна Самюъл за секунда и отмести поглед.
— Сестра ти — каза той най-сетне. — Сестра ти се справя по-добре, отколкото очаквах.
Хети забеляза краткия поглед. Тя погледна към Самюъл, който беше толкова малък и уплашен; след това към Майкъл, който стоеше толкова висок, напрегнат и неподвижен до нея. Внезапно разбра.
„Той се страхува! — помисли си тя. — Страхува се за Самюъл и за себе си. Страхува се, че ще загуби Рут Райнър и не знае как да каже това на момчето. Той не знае как да се справи със страха на Самюъл, защото никога не е успял да се справи със собствените си страхове.“
Майкъл се бе отдалечил от пациентите си не защото не бе искал да се занимава с проблемите им, а защото ги приемаше твърде лично, защото не беше способен да раздели лекаря, на когото се налагаше да се изправя срещу неприятни истини, от мъжа, който трябваше да живее с тези истини… и който страдаше от това.
Някакъв лек шум я извади от мислите й и я върна към бебето. Ана беше заспала с уста, пълна с мляко. От ъгълчето на устата й се проточваше бяло ручейче. Бебето се обърна на една страна, измляска доволно няколко пъти и заспа още по-дълбоко.
Хети не можа да се въздържи да не се усмихне на сбръчканото личице, което се подаваше над завивките. Тя избърса млякото, прибра бутилката в ъгъла на чекмеджето и зави отново бебето.
— Заспа ли? — попита Майкъл.
— Нахрани се добре и заспа — отвърна Хети. Доволното й изражение се стопи при вида на мрачното лице на Майкъл.
— Защо не седнеш тук — каза му тя и потупа земята до себе си — и не ни кажеш как е майка й.
Майкъл отстъпи една крачка назад, сякаш се готвеше да избяга. Хети сграбчи крачола на панталона му и го дръпна.
— Самюъл иска да знае — каза твърдо тя. — Той е яздил чак до града, за да те повика, ако случайно си забравил.
От изражението на лицето му Хети се досети, че ако пуснеше крачола му, Майкъл сигурно щеше да избяга. Тя стисна още по-здраво плата и го дръпна повторно.
— Седни.
Майкъл отказа да седне, но неохотно се отпусна на едно коляно до нея.
— Майка ти си почива, Самюъл. Тя… тя е много изморена. Кашлицата изцежда силите й и аз й дадох едно прахче, което ще й помогне да заспи.
Самюъл може и да беше само на осем години, но не беше глупав. Майкъл бе заобиколил истината и момчето знаеше това.
— Тя кашляше кръв цялата сутрин. Никога преди не й се е случвало. Поне не толкова много.
Самюъл притисна по-силно крака към гърдите си и се втренчи в Майкъл, сякаш очакваше от него да опровергае думите му.
— Видях го с очите си!
— Това се случва понякога, Самюъл. — Гласът на Майкъл звучеше, като че ли всеки момент щеше да заглъхне. Когато не получи отговор, той добави внимателно: — Майка ти най-после се съгласи да опита нещо, което й предлагам доста отдавна. Ще я изнесем от палатката и ще я оставим един ден на чист въздух.
— Ще я оставите навън? Като… като някакъв кон или нещо такова? Ами ако завали сняг?
— Тогава ще я върнем обратно в палатката, докато спре да вали — отвърна троснато Майкъл.
Хети протегна ръка, за да го успокои. Той се отърси ядосано от нея, но си пое дълбоко дъх и когато заговори отново, вече се бе овладял.
— Ще се погрижим тя да бъде защитена, Самюъл. Но тя трябва да излезе от застоялия въздух в палатката и да подиша чист въздух.
— И от това ще й стане по-добре, така ли?
Майкъл заби пръсти в мускулите на бедрата си.
— Това е помогнало на много хора с проблеми като този, който има майка ти — каза той, като подбираше внимателно думите си.
Самюъл усети, че той се опитва да заобиколи прекия отговор. Момчето стисна упорито устни.
— Госпожа Причард, жената, която ни даде назаем козата, казва… — Думите сякаш заседнаха в гърлото му. Той преглътна с усилие. — Тя казва, че когато хората започнат да кървят толкова много, те… те умират.
Тишина. Ръката на Майкъл се сви в юмрук. Хети виждаше как се напрягат сухожилията от вътрешната страна на китката му, докато ноктите се забиваха в дланта му.
— Понякога — призна най-после той. — Ако кървенето се засили, те наистина умират понякога. Но понякога — в много случаи! — те се оправят.
Хети усещаше усилието, с което Майкъл срещна изпитателния поглед на Самюъл, без да сведе очи.
— Трябва да ми повярваш, Самюъл. Те могат и да се оправят.
Момчето първо погледна встрани към чекмеджето, в което лежеше сестра му.
— Госпожа Причард казва, че татко я е сложил — той издаде напред брадичката си, за да посочи към чекмеджето — в стомаха на майка ми. — Той обърна глава и се втренчи в Майкъл. — Вярно ли е това? Наистина ли татко е направил такова нещо?
Въпросът му изненада Хети. Майкъл кимна предпазливо.
— Да, вярно е. По същия начин, по който е сложил и теб там.
Внезапно лицето на момчето потъмня.
— Мама никога досега не е кашляла кръв. Докато не се роди тя.
Той скочи на крака. Слабото му тяло трепереше от гняв и страх.
— Ако мама умре, за това ще бъде виновен татко, нали? Нали? Той и… тя.
Самюъл изрече последната дума, сякаш тя изгаряше езика му, след което се обърна рязко и избяга. Докато Майкъл успее да се изправи, момчето беше изчезнало между дърветата в далечния край на поляната.
В продължение на цяла вечност Майкъл остана втренчен в мястото, на което бе изчезнал Самюъл. След това избухна.
— По дяволите тези всезнайковци!
Юмрукът му се стовари върху дънера, отново и отново.
— Проклети да са! Проклети! Проклети!
Докато госпожа Райнър спеше, Хети помогна на Майкъл и господин Райнър да направят прост заслон, под който щеше да остане госпожа Райнър, освен ако времето не се влошеше драстично. Заслонът беше изработен от зашити парчета износен брезент, подкрепяни от четири здрави кола, за които брезентът беше вързан със здрави въжета.
Самюъл не се показа от скривалището си.
Когато господин Райнър отиде да потърси сина си, Майкъл го излъга, като му каза, че е казал на момчето да се разходи няколко часа, защото имало нужда да се махне за малко, за да не се разболее.
Бащата прие обяснението с готовност. Под тежестта на бремето, което носеше в момента, не му оставаше енергия да забележи страданията на сина си.
Като се изключи този разговор, Майкъл не говореше много. Той прекъсна грубо обясненията на господин Райнър, че му било трудно да си намери работа и да му плати, отказваше да отговаря на въпросите и тревожните погледи на Хети и се отдаваше на работата си със студена обреченост, което беше почти ужасяващо.
Само веднъж той си позволи да намекне за объркването в душата си. Въпреки възраженията на господин Райнър Майкъл настоя сам да отсече четирите дървета, от които имаха нужда за коловете.
