Въпреки че нямаше опит в сеченето на дървета, той ги нападна ожесточено. Всеки удар караше дърветата да потръпват и от тях се посипваха сухи листа. Брадвата се забиваше все по-дълбоко, дърветата започваха да се олюляват, след това бавно се накланяха, докато собствената им тежест не го повалеше на земята.
Майкъл ги наблюдаваше как падат стиснал тежката брадва в ръце за още един удар, сякаш си мислеше, че дърветата ще се изправят срещу него в последен гърч. Той окастри и дънерите със същата ожесточеност, като вдигаше брадвата с удивителна лекота и я стоварваше надолу в смъртоносна дъга, която изпращаше листа и трески във всички посоки.
Докато Хети го наблюдаваше, тя почти чуваше ругатните му. Проклети да са! Проклети! Проклети!
Когато заслонът беше направен и господин Райнър се пъхна в палатката, за да види как са дъщеря му и жена му, Хети дръпна Майкъл настрани.
— Трябва да намериш Самюъл, Майкъл. Трябва да говориш с него и да го накараш да разбере.
— Да разбере? — Той се изсмя, но в смеха му нямаше хумор. — Как мога да го накарам да разбере, когато самият аз не разбирам? За всичките тези страдания няма причина, Хети. Никога не е имало.
— Така е, но това не означава, че трябва да се предаваш пред тях.
— Човек не се предава пред тях, Хети. Не знаеше ли това? Те просто те поглъщат, независимо какво правиш, за да им попречиш.
— Майкъл! — Раздразнена, Хети сграбчи потната му риза и го разтърси силно. — Защо винаги трябва да гледаш на нещата откъм лошата им страна?
Пръстите му стиснаха нейните като железни окови. Той издърпа ръцете й, но не я пусна.
Тя наклони глава назад, готова да го разкъса, но вместо това потръпна от студенината на погледа му. Хети никога не го беше виждала такъв. Черната му коса и гъстите му вежди покриваха очи от лед, ризата му беше потна и мръсна, ръкавите му бяха навити до лактите, а яката — отворена.
— Кажи ми, Хети — каза сърдито той, — коя е хубавата страна на всичко това? — Майкъл кимна към заслона, но жестът му обхващаше целия лагер и обитателите му. — Къде е хубавата страна, когато една млада майка е болна и може би ще умре? Когато едно бебе се е родило преждевременно, а един мъж се съсипва от работа, а едно малко момче…
Той прекъсна изречението си с гадна гримаса, за да си поеме дъх.
— Е, Хети? Коя е хубавата страна на всичко това?
Хети се измъкна от ръцете му и усети, че е също толкова ядосано колкото и той.
— Ще ти кажа! Хубавата страна е в любовта, която държи това семейство заедно въпреки всичко. В любовта, която е искала един нов живот да се появи на този свят, без да се интересува от рисковете. Ти може би не смяташ, че това е много, Майкъл Райан, но то е много повече, отколкото някои други хора имат!
— И каква полза ще има Самюъл от всичко това, ако майка му умре!
Думите му бяха студени, остри и режещи като парчета стъкло, но очите му…
Хети замръзна на мястото си под ледения му поглед. Очите му бяха втренчени в нейните, но някъде в дълбините им Хети чувстваше молбата му — безмълвна, безстрастна, отчаяна.
Някога той се бе навеждал над кухненската маса на майка й и й бе разказвал как мечтае да стане лекар, как вярва, че медицинската наука скоро ще покори болестта, която му бе отнела майка му преди толкова много години. Тя си спомняше погледа му тогава, широк и нетърпелив и толкова син, че ирисите му се сливаха с черните му ябълки.
Сега очите му бяха сини като зимния скреж и вместо да говори за мечти той трябваше да намери думи, с които да утеши едно малко момче, което бе също толкова объркано и уплашено колкото него някога, като същевременно знаеше, че медицинската наука, в която толкова силно бе вярвал и на която бе посветил целия си живот, не можеше да му даде отговорите, които търсеше.
Гневът на Хети се изпари мигновено. Тя протегна ръка и нежно докосна ръкава на Майкъл.
— Трябва да помогнеш на Самюъл да преживее това, Майкъл. Той е уплашен, самотен и вярва само на теб.
— Той очаква от мен да направя чудо.
За миг Хети си помисли, че той ще каже още нещо, но това не стана. Майкъл се обърна рязко и се втренчи в поляната.
Сякаш усетила погледа на Майкъл, козичката вдигна очи от мястото, на което пасеше, и изблея към него.
— Стават най-различни чудеса, Майкъл.
Когато той отказа дори да я погледне, тя добави тихо:
— Мислил ли си някога, че за Самюъл онова, което казваш, може би не е толкова маловажно колкото ти се струва?
Майкъл вдигна ръце и се обърна с лице към нея.
— Е, добре, Хети, какво очакваш да направя? Имаш ли някакво добро предложение?
Тя се намръщи и се замисли, след което бръкна в джоба на роклята си.
— Ето, вземи това — каза тя и извади една малка, леко намачкана торбичка и я подаде на Майкъл.
Той погледна подозрително торбичката.
— Какво е това?
Хети хвана ръката му и сложи торбичката в нея.
— Хапчета от пчелинок. Дай ги на Самюъл. — Тя видя как пръстите му се свиват неохотно около торбичката, и добави: — Вземи и ти няколко. Мисля, че имаш нужда от тях.
Глава петнадесета
Самюъл изпълзя от храсталака като подплашен заек, който надушва опасност във въздуха.
Майкъл го забеляза в мига, в който момчето се показа, но реши, че не трябва да рискува да уплаши момчето отново и затова насочи вниманието си към задачата, с която се бе занимавал през последните тридесет минути — да отлюспва малки парчета кора от поваления дънер. Парчета със странна форма лежаха на земята в краката му, като на места се бяха натрупали на камарки с височина няколко сантиметра. Те щяха да свършат много добра работа за разпалване на огън, ако някой си направеше труда да ги събере.
Придобил увереност от поведението на Майкъл, Самюъл бавно излезе на поляната. Когато никой не се нахвърли върху него, той тръгна към онзи край на дънера, който беше най-отдалечен от Майкъл.
— Върнах се — заяви гордо момчето и подпря бедро на една издутина в дънера, където някога бе расъл клон. — Как е мама?
— Много по-добре — отвърна Майкъл, докато отлюспваше поредното парче кора. Той огледа парчето внимателно, след което го захвърли на камарата в краката си и неохотно насочи вниманието си към Самюъл. — Тя се събуди, хапна малко супа и едно варено яйце и каза, че се чувствала много по-силна.
Той се поколеба, тъй като усещаше напрежението в раменете си и буцата в стомаха си. Торбичката в джоба му тежеше като греховете на съвестта му.
Хети му бе казала, че трябва да помогне на Самюъл. Той предполагаше, че тя имаше право, но това не улесняваше ни най-малко задачата му. Майкъл нямаше никаква представа как да започне или какво да каже и…
И цялата проклета идея го ужасяваше. Той бе изпитал ужас още от първия път, когато бе видял семейство Райнър в града, когато те бяха дошли да се консултират с него и Самюъл бе останал отвън — объркано и самотно момче, което беше също толкова уплашено колкото и Майкъл някога.
Той откърти още едно парче кора, този път обаче с такава жестокост, че то отлетя далеч от дънера.
— Майка ти попита за теб, Самюъл — каза най-после Майкъл.
Момчето повдигна глава.
— Казах й, че си отишъл за риба.
Устните на Самюъл оформиха тясна, права линия.
— Трябваше да бъда тук.
