Самюъл обви ръце около Хети и се притисна здраво към нея.
— О, Самюъл — прошепна Хети, докато притискаше главата му към рамото си. Внезапно очите й се насълзиха. — Понякога е толкова трудно, нали?
Ако Самюъл я чу, то той не даде никакъв признак за това, а само се вкопчи още по-здраво в нея.
Хети нямаше представа колко дълго бяха останали така, но най-накрая момчето я пусна и внимателно се отдръпна от нея. Хети го остави, но преди да си тръгне, го целуна леко по рошавата глава.
— Грижи се за себе си, Самюъл Райнър — каза тя, като го гледаше право в очите. — Ясно ли е?
Той кимна и й се усмихна леко.
— Да, ма’ам — отвърна той. — Ще го направя.
— Добре. — Хети го погледна с най-окуражителната си и лъчезарна усмивка и се изправи. Козичката, която се беше приближила до тях, се стресна и отскочи назад, като изблея разтревожено.
Хети се разсмя и усмивката на Самюъл стана широка и изпълнена с облекчение.
Върнаха се в града по залеза слънце. Хети наблюдаваше как последните отблясъци на слънцето се пръскат и небето и засипват склоновете на планината в оранжево. Някъде из сухата трева встрани от пътя се чуваше печалната песен на някаква птичка, която млъкна след няколко минути. Дори тракането на колелата на двуколката не обезпокояваше вечерното спокойствие.
Майкъл обаче седеше до нея студен и безмълвен като айсберг.
Хети остави тишината да се проточи по целия път от лагера край реката до града, чиито улици бяха пълни с хора, които излизаха, за да отидат на гости или в театъра.
Нямаше смисъл да се опитва да говори с Майкъл. Тя не знаеше какво да му каже. Искаше й се да попита Майкъл какво се бе случило между него и Самюъл, но сега не беше подходящият момент за това, а и тя знаеше, че Майкъл нямаше да й каже. Той се бе обгърнал в тишина като омар в черупката си, издал тревожно напред щипците си, готов да захапе всеки, който се опиташе да го измъкне от убежището му.
Едва когато Майкъл зави по улицата, която водеше към пансиона на госпожа Спенсър вместо към конюшнята, Хети се реши да го заговори. Тя беше забравила, че тази сутрин я бяха изгонили от пансиона и тя се беше нанесла в дома на Майкъл.
— Майкъл?
— Да? — Той дори не я погледна.
— Не мога да се върна в пансиона. — Тя изрече думите толкова бързо, че сама се учуди от това.
Той се обърна, за да я погледне.
— Още няма десет часът.
— Знам, но… госпожа Спенсър ме изхвърли тази сутрин. Каза, че… — Тези думи бяха по-трудни за изговаряне, отколкото Хети си бе мислила. — Каза, че нямало да търпи „неприличното ми поведение“.
Майкъл не се помръдна, но Хети можеше да се закълне, че той бе потрепнал, сякаш го бяха ударили силно.
Тя се разсмя, опитвайки се да превърне обидата в шега.
— Трябваше да я видиш как се беше надула и беше навирила нос, за да изиграе представлението пред слугите си. Аз…
— По дяволите!
Ругатнята на Майкъл прекъсна изречението й, въпреки че беше едва доловима. Студената, тиха ярост в гласа на годеника й изненада Хети.
— Знаех си, че трябва да те заведа в хотел — каза той. — Знаех си! Без значение какво ми казваше.
— Не! Майкъл! Как можеш да говориш така? — Хети се вкопчи в ръката му. — Миналата нощ беше… беше прекрасна! На кого му пука какво мисли една тесногръда стара досадница като госпожа Спенсър?
— На мен, Хети. Защото те всички ще си помислят същото. Знаеш това също толкова добре, колкото го знам и аз.
— Но ние сме…
— Ние ще се оженим. Точно така. А аз още не съм получил разрешението за брак. — Тонът му беше самообвинителен. — Колко дни минаха? Четири? Пет? А аз все още не съм взел разрешението.
— Майкъл, имаше спешни случаи и ти…
— Аз съм отговорен за твоята репутация, Хети. Аз! Мъжът, който казва, че те обича и въпреки това те излага на обиди и на грубостта на хора като госпожа Спенсър.
— Но…
— Тази сутрин просто си излязох и те оставих да се справяш с последствията, сякаш нищо не се беше случило.
Хети беше обзета от страх за Майкъл, защото той насочваше яростта към себе си, сякаш беше някакъв луд, който иска да се самоунищожи.
— Копеле — каза яростно той, втренчен в задницата на коня пред него. — Егоистично, безчувствено копеле.
— Майкъл! Чуй ме! — Тя сграбчи ръката му и я разтърси. — Осъзнаваш ли какво говориш?
— Разбира се, че осъзнавам какво казвам! И това са все неща, които не бих изрекъл, ако ти не беше тук!
— Не! Твърдиш, че за всичко си виновен ти. Е, да, но не си! Не си! Защо винаги смяташ, че ти трябва да си отговорен за всичко? За кого се мислиш изобщо? За господ ли?
Последните й думи го накараха да обърне рязко глава към нея.
— Не, не се мисля за господ! Защото ако бях, със сигурност щях да си свърша по-добре работата!
С тези думи той накара коня да завие и отказа да продума, докато не спря двуколката пред къщата си.
Въпреки възраженията на Хети, Майкъл настоя да я остави там. След минута Хети се предаде, тъй като знаеше, че няма да спечели нищо, ако се кара с него или настоява твърдоглаво да го придружи до конюшнята.
Пък и без това имаше много неща, които тя трябваше да свърши, преди Майкъл да се върне. Да запали лампите, да сготви вечерята. Можеше да направи кафе и да запали бойлера. Всички тези неща, колкото и прости да бяха, щяха да помогнат на Майкъл да се почувства по-удобно, когато се прибереше.
Изпрати я до входната врата, отвори я и влезе вътре, за да запали лампите. Не погледна Хети, не й каза нищо и веднага щом свърши, се обърна, излезе от къщата и затвори зад себе си.
Глава шестнадесета
Вечеряха мълчаливо — шунка и боб с препечени филии хляб. Друга храна в къщата нямаше. Докато нареждаше масата, Хети бе вдигнала малкото бурканче със сладко, но бързо го бе оставила обратно на полицата.
Майкъл седеше срещу нея като истинско въплъщение на тишината. Черната му коса беше разрешена, веждите му — свъсени, а по брадичката и бузите му се виждаха тъмни сенки. Пръстите на Хети я засърбяваха при мисълта как брадата му щеше да одраска кожата й, ако тя сложеше ръка върху бузата му, както бе драскала миналата нощ по шията, гърдите и стомаха й.
Мисълта за това я изпълни с топлина и тя почувства тъпа болка, която правеше седенето върху твърдия стол истинско мъчение. С болката дойде и усещането за пространството около нея, за стените и за леглото, което беше постлано с чисти чаршафи и възглавници, които бързо потъваха под тежестта на главата й… и неговата.
Хети остави вилицата си на масата и се вслуша в тихото съскане на газовите лампи и лекото дрънчене на вилицата на Майкъл по чинията му. Къщата сякаш започна да се стеснява, докато останаха само те двамата и масата между тях и Хети си помисли, че почти може да се пресегне през нея и да го докосне, за да добие увереност от неговата топлина и сила.
Бяха объркани от умората, чувството за вина и тревогите, които бяха изпитали през този ден, и затова се бяха скарали, но скарването им не беше заради тях, не заради онова, което ги свързваше от много години, дълго преди изобщо да си бяха помислили за сватби и разрешения за брак.
