рамо към Хети, без да сваля черната слушалка от ухото си.
Един поглед беше достатъчен, за да го накара да замръзне на мястото си. Очите му се разшириха, челюстта му увисна и за миг Хети се уплаши, че сърцето му може да спре да бие.
Тя се усмихна с най-сладката си и невинна усмивка.
— Добро утро — каза тя и се протегна. Докато извиваше тялото си нагоре, Хети успя да отвори вратата още по-широко, така че пред слънчевата светлина не остана никаква преграда, освен платът на нощницата й.
Като някаква стара кукла на конци Майкъл се изправи и се обърна с лице към нея.
Той дишаше учестено и неравномерно, ако можеше да се съди по бързото издигане и спускане на гръдния му кош. Дори от това разстояние Хети успя да забележи, че очите му се отварят по-широко.
Тя се протегна отново, като изви гръб, и отметна рамене назад, докато коремът и гърдите й не се допряха плътно до плата на нощницата й. След това се размърда леко и вдигна ръце над главата си, оставяйки пръстите си да преминат през косата й така, че тежките къдрици се разпиляха по ръцете и раменете й. Напрежението в мускулите й беше голямо, но не бе и наполовина толкова удовлетворяващо колкото замаяното изражение на лицето на Майкъл.
Във върха на протягането си тя дори си позволи да изпъшка леко от задоволство, както би направила една жена, която се е наспала добре и се е събудила в един прекрасен ден.
Майкъл не изпъшка. Той си пое дъх като човек, който е бил ударен силно в стомаха.
Хети се усмихна още по-широко, след това потърка очи, сякаш искаше да прогони съня, и мина покрай Майкъл, за да тръгне към банята. Тъй като Майкъл имаше много широки рамене, а коридорът беше твърде тесен, това се оказа малко трудно. Особено след като той, изглежда, не беше способен да се помръдне, а само я наблюдаваше.
— Извинявай — каза Хети и мина покрай него. Едната й гръд докосна ръката му, а коремът й се допря до бедрото му, но при тези обстоятелства тя не можеше да направи нищо, за да избегне това.
— Какво? — изграчи той и се обърна, за да заговори отново в слушалката. — Не, не, разбира се, че ви слушам! — извика той, много по-силно отколкото Хети смяташе, че е необходимо. И всичко това, без да сваля очи от нея.
— Съжалявам — каза тя. След това му се усмихна и изчезна в банята, като затвори безшумно вратата зад себе си.
— Съжалявам — каза Майкъл в слушалката. Дори и през вратата на банята Хети долови, че той говори задъхано. — Не осъзнавах, че викам… Не… Да, да, ще дойдем. Благодаря. Дочуване.
Той затръшна слушалката върху вилката.
Може би въображението й си правеше шеги с нея, но на Хети й се стори, че го чува да диша тежко от другата страна на вратата. Скоро обаче Майкъл се отблъсна от стената толкова силно, че огледалото над умивалника издрънча, след което той тръгна към предната част на къщата. Затръшна вратата между коридора и чакалнята толкова силно, че огледалото се заклати на стената.
Хети се втренчи доволна в отражението си в огледалото.
Отмъщението й беше сладко.
Радостта й обаче беше кратка.
Хети се мъчеше да завърже корсета си, когато Майкъл почука на вратата на спалнята.
— Хети? — Той не я изчака да му отговори. — На телефона беше госпожа Скогинс. Тя се обади да каже, че погребението на Джордж Ланиън ще се състои в десет часа тази сутрин. Помоли ме да ти кажа, защото госпожа Спенсър няма телефон. Обясних й положението и я попитах дали може да се преместиш да живееш при нея за известно време. Тя каза, че може.
Хети си пое дълбоко дъх, готова да възрази, и последната връзка влезе на мястото си.
— Ще те заведа по-рано заедно с багажа ти. И не се опитвай да спориш с мен! — добави той остро, преди тя да успее да възрази. — Ако когато излезеш от тази стая, багажът ти не е опакован, ще го събера сам.
Докато Хети успее да премине през стаята и да отвори вратата, той вече се бе озовал в кухнята. Тя подаде глава в коридора.
— Майкъл!
Той се обърна, за да я погледне.
— Ти ще се преместиш, Хети, та дори ако трябва да те метна на рамо и да те занеса дотам.
С тези думи той затръшна вратата на кухнята зад себе си.
Хети седеше до кухненската маса, стиснала в ръце чашата си с кафе, и гледаше прашинките, които играеха в един слънчев лъч.
Майкъл беше излязъл преди повече от час, за да посети набързо пациентите си, след което щеше да се върне, за да я откара при госпожа Скогинс. Хети бе измила приборите, бе опаковала багажа си, след което бе седнала с чаша кафе и се бе отдала на мислите си.
В тишината на къщата гневът й от миналата нощ и подигравателното й отношение от тази сутрин бавно се бяха слели в тревожно отвращение.
За разлика от приятелките от детството си, Хети никога не бе смятала, че бракът може да промени един мъж повече, отколкото би променил една жена. Или поне промяната не можеше да бъде голяма и не можеше да засегне същността на човека.
Това се беше оказало без значение, защото тя не бе искала да променя Майкъл. Беше го обичала точно такъв, какъвто си беше — напрегнат, отдаден, но винаги любезен, винаги готов да се отзове на нуждите на хората около себе си.
Тя не знаеше как точно трябва да се държи с този нов Майкъл, когото откриваше сега, този човек, който в един миг можеше да се смее, а в следващия да се оттегли в почти разрушително самовглъбение в работата си. Тя не беше уверена, че изобщо може да се справи с него. Не и до края на живота си.
Смъртта на Джордж Ланиън й бе показала защо се бе променил Майкъл, бе й позволила да разбере, което в противен случай никога не би станало, защо онова, което той вършеше, беше толкова важно и толкова трудно в емоционален аспект.
Но разбирането на причините не й помагаше да разбере как да се справи с Майкъл.
Как беше възможно Майкъл да бе оставил работата и загрижеността му да го погълнат дотолкова, че вече не можеше да вижда нищо, освен тях? Как беше възможно той да бе оставил състраданието си да бъде заровено под толкова много пластове лед, че не беше в състояние да се справи със страховете на едно момче, което бе изправено срещу същото, пред което се бе изправил той преди толкова много години?
Мисълта за Самюъл накара Хети да стисне чашата си по-здраво. Храбрият Самюъл, който беше толкова самотен и уплашен.
Хети се сети за разпилените по земята до каруцата хапчета от пчелинок и смачканата торбичка, която Майкъл толкова бързо бе прибрал.
Майкъл се беше оказал прав. Проблемите на Самюъл не можеха да бъдат решени с хапчета от пчелинок.
Но защо, о, защо, беше толкова невъзможно да отдели един миг, за да се наслади на сладостта им?
Глава седемнадесета
Погребението на Джордж Ланиън беше скромно. Гробището се намираше на един хълм, от който се откриваше възхитителна гледка към планините, които се извисяваха на запад и към необятната прерия на изток, но вятърът, който брулеше хълма, беше студен и режещ по това време на годината.
Скърбящите не бяха много. Само госпожа Ланиън и децата й, госпожа Скогинс, облечена в същата тъмна рокля, която бе носила и във влака, госпожа Фиск, Хети, Майкъл и господин Харисън от гарата. Всички те се бяха събрали от едната страна на гроба, до обикновения кафяв ковчег, и слушаха внимателно успокоителните думи на свещеника, всеки от тях погълнат от собствените си мисли.
Хети остана безмълвна през цялото време. Освен че й бе помогнал да се качи и слезе от двуколката, Майкъл не я бе докоснал нито веднъж, откакто тя се бе отъркала в него в коридора на къщата му същата
