сутрин. Освен това той не бе проговорил нито дума, освен абсолютно необходимия минимум, който се налагаше.
Хети имаше чувството, че той се е отдалечил от нея, че се е оттеглил в някакво място дълбоко в душата си, където тя не можеше да го достигне. Дори когато вятърът развя тежката й рокля срещу краката й, Майкъл не забеляза нищо — или пък ако забеляза, то не го интересуваше.
Хети се наведе и сграбчи полите на роклята си, но вятърът ги изтръгна от ръцете й. Тя се опита да ги хване отново и този път, без да иска, докосна бедрото на Майкъл. Тялото й подскочи от допира до него.
Майкъл не показа с нищо, че е забелязал докосването. Той просто си стоеше на мястото, зареял поглед някъде, докато тя събираше полите на роклята си и се опитваше да се преструва, че слуша думите на свещеника, а не хладното мълчание на Майкъл.
Службата не продължи дълго. Господин Харисън поднесе съболезнованията си на вдовицата, след което си тръгна. С бяло като тебешир лице Джесика Ланиън избягваше да гледа Майкъл в очите, докато той й поднасяше своите съболезнования и изглеждаше облекчена, когато той се извини и се върна при пациентите си.
Хети седна във файтона до Джесика Ланиън. Дейвид беше седнал в скута й, а Сара се беше сгушила в скута на майка си. Никой не продума по време на краткото пътуване от гробището до дома на госпожа Скогинс, нито когато свалиха шапките и шаловете си в коридора на къщата. Едва когато госпожа Фиск излезе, а госпожа Скогинс отведе децата в кухнята, за да им даде малко мляко и храна и да провери храната, която Бети приготвяше, госпожа Ланиън показа, че е забелязала Хети.
— Аз… аз така и нямах възможност да… да ви благодаря — каза колебливо Джесика и протегна ръка. Бръчките на изтощение и напрежение по лицето й бяха дълбоки, но тя стоеше изправена.
— Няма нужда да ми благодарите — отвърна Хети, пое ръката на вдовицата и я стисна леко. Тя се чувстваше безсилна и непохватна, тъй като знаеше, че не може да направи нищо, с което да върне съпруга на Джесика Ланиън. — Аз загубих майка си след дълго боледуване. Знам колко е трудно. Ако мога да направя нещо…
— Госпожа Скогинс, госпожа Фиск… те бяха толкова добри. — Гласът на Джесика бе почти шепот. — Толкова добри.
— Да — каза Хети, като я гледаше безпомощно.
Джесика издърпа ръката си и премигна.
— По-добре да отида да видя Дейвид и Сара. Ще ме извините ли?
Хети се присъедини към госпожа Фиск в дневната, но дори и тази обикновено толкова словоохотлива дама бе мълчалива днес и преглеждаше някакво женско списание, без да забелязва каквото и да било по страниците му. Хети си помисли, че тя несъмнено чакаше чая, и се сети, че не беше закусвала.
Мисълта за закуска върна други, обезпокояващи спомени, които Хети бързо отблъсна. Точно сега не трябваше да мисли за Майкъл. Не можеше.
Вместо това, макар да знаеше, че това е неучтиво, но понеже не можеше да си намери друго занимание, Хети започна да се разхожда из стаята, гледа през страничния прозорец към градината, прокара пръсти по сложената в ъгъла ваза — изобщо, занимаваше се с неща, които не бяха уместни, тъй като не можеше да понесе мисълта за нещата, които я засягаха.
Тя беше застанала пред семейната фотография за семейство Скогинс и я разглеждаше, когато госпожа Скогинс влезе в стаята с поднос и сервиз за чай върху него.
Хети се почувства неудобно и като не искаше да я помислят за твърде любопитна, бързо се отдалечи от снимката, но госпожа Скогинс се приближи до снимката и я вдигна.
— Тази ужасна болест отне живота на толкова много добри хора — каза тъжно тя, втренчена в лицата на тези, които беше обичала и загубила. Тя докосна нежно стъклото над изображението на сина си и се усмихна леко. — Тази сутрин на гробището малкият ми Лестър ми се стори някак си по-близо до мен. Гледах към Дейвид и Сара, но виждах неговото лице. — Тя поклати глава и нежно остави снимката обратно на мястото й. — Не знам защо. Може би защото той и баща му бяха погребани при другата къща, на един малък парцел под висок бор, с изглед към върха. Мислех, че те биха искали да почиват на това място.
— Ела да пийнем чай, Летиция — каза спокойно госпожа Фиск, докато се настаняваше в един стол пред подноса. — Мисля, че имаш също толкова голяма нужда от това, колкото и госпожа Ланиън, да не кажа дори повече. Присъствието на толкова много хора в дома ти по едно и също време трябва да е малко обезпокояващо за теб.
Хети усети как се изчервява, но нито една от другите жени не я гледаше. Госпожа Скогинс бе седнала срещу приятелката си, но тя не докосна нищо на подноса. Погледът й беше вперен в нещо, което се намираше извън пределите на стаята. Въпреки мрачната рокля, в която беше облечена, тя изглеждаше някак по-крехка, отколкото Хети я бе смятала.
— Знаеш ли, Кларабел — каза тя замислено, — на мен всъщност ми харесва да бъда заобиколена от хора. Особено от децата. Не че поводът е особено весел — добави бързо тя, но без обичайната нотка на неодобрение. — Но… не знам. Как да го кажа? Сега къщата не ми изглежда толкова празна.
— Може би защото наистина не е — отвърна делово госпожа Фиск. Пренебрегвайки етикета, тя вдигна тежкия сребърен чайник и започна да налива чай. — Госпожице Малоун? Бихте ли поднесли сандвичите, ако обичате? — Тя кимна към малката чиния със сандвичи и добави: — И какво смята да прави тя сега? Имам предвид Джесика. Ще се върне ли у дома си? Тук ли ще остане? Две бучки захар и парче лимон, нали, Летиция? На една вдовица с две малки деца ще й бъде трудно, страхувам се. Тя едва ли е на повече от двадесет и една години, въпреки че от неприятностите изглежда по-стара. Бихте ли ми подали два от тези сладкиши, госпожице Малоун?
Хети нямаше как да не се усмихне на способността на Кларабел Фиск да се тревожи за храната, без да изпусне и най-малката подробност от клюките. Тя потърси най-голямото парче сладкиш в чинията и го подаде на госпожа Фиск.
Госпожа Скогинс отказа храната, която Хети й предложи, но отпи глътка чай, преди да отговори.
— Госпожа Ланиън не ми е споменавала нищо за намеренията си. Горката жена нямаше много време да мисли по въпроса. Едва ли разполага с много пари. Семейството е продало всичко, за да дойде на запад, а сега…
Докато Хети я слушаше, тя си мислеше за господин Райнър — разтревожен, засрамен и изтощен, опитващ се да обясни на Майкъл защо няма пари да му плати. Изпитващ същото неудобство, Майкъл гневно бе отхвърлил тревогата за незабавно заплащане, но не всеки на негово място би проявил такова разбиране. Ако господин Райнър — мъж, който имаше всички шансове да си намери добре платена работа — изпитваше затруднения, то колко ли по-трудно щеше да бъде за една жена с две малки деца?
Една забележка на госпожа Скогинс върна вниманието на Хети към разговора.
— Да ти кажа истината, Кларабел — казваше Летиция, — бих искала да предложа на госпожа Ланиън да ми стане домашна прислужница. Нали знаеш допълнителната постройка отзад. Семейството може да се настани в нея, а децата могат да си играят в двора. Това ще бъде по-добре от всяка друга работа, която тя би успяла да си намери.
Веждите на госпожа Фиск се стрелнаха нагоре.
— Ами Бети?
— Бети иска да си намери истинска работа. — Устните на госпожа Скогинс се изкривиха в тъжна усмивка. — Пък и аз почти съм се отказала да се опитвам да я науча да върви по стълбите. Опитах се да я науча как би трябвало да се държи едно порядъчно момиче, но все пак и моите усилия си имат граници. Време е тя сама да урежда живота си.
— Хмм — каза госпожа Фиск с уста, пълна със сандвич. Тя преглътна и махна една трохичка от долната си устна. — В такъв случай всичко, за което би трябвало да се тревожиш, е да намериш пазач за другата къща. Знам, че имаш предвид Томас Дърнам, но той никога не е успял да се задържи на една работа за повече от един-два месеца. Този път трябва да си намериш порядъчен семеен мъж, а не пияница като последния или…
— Семеен мъж! — Хети подскочи на стола си, след което се изчерви, когато двете й приятелки се обърнаха и я погледнаха изненадано.
Тя остави внимателно чашата си с чай върху масата, като се опитваше да овладее нарастващото си вълнение.
