— И става въпрос за къща, нали така? Кажете ми, госпожо Скогинс, плащате ли на пазача си? Имотът ви далеч ли е от града? Бихте ли…?
Тя спря внезапно и отчаяно се опита да подреди мислите си. Приятелките й се бяха втренчили в нея, сякаш тя внезапно си беше изгубила ума. Хети отвърна на погледите им. След това започна да се усмихва.
— Току-що ми дойде една прекрасна идея — каза тя.
Майкъл бе прочел документа поне сто пъти този следобед, но отново го извади и го сложи върху бюрото в кабинета си. Тежката хартия с кремав цвят изглеждаше внушително на фона на дъбовия плот.
Неговото разрешение за брак. Неговото и на Хети.
Ако беше суеверен, той щеше да му припише магически свойства. Този следобед всичките му пациенти се бяха чувствали по-добре, отколкото Майкъл беше очаквал. Момчето, което беше прегазено от каруца, беше недоволствало от обяда си, а не от състоянието на крака си. Слугинята, която бе изпитала първия си кръвоизлив, се усмихваше, все още зачервена от вълнение от посещението на млад мъж, за когото беше смятала, че я е забравил. Дори в своето щастие Майкъл бе почувствал леко съжаление, че усмивките от любимия й нямаха по-голяма власт да помогнат на момичето, отколкото неговите хапчета и отвари.
Единствено господин Майзнер се бе оказал труден, изморен от това, че бе прекарал твърде много часове да превежда някакви абсурдни рецепти за Самюъл — по молба на Хети. Старецът се бе присмял на тревогите на Майкъл и му бе предал преводите, за да ги даде на годеницата си. Той бе казал, че е извършил работата с удоволствие, че това го накарало да се почувства полезен и че следващия път, когато Хети дойдела да го посети, трябвало да доведе със себе си и момчето. Той бе ръгнал Майкъл в ребрата, бе го подкачил за нещо, но смехът му се бе превърнал в пристъп на кашлица, която бе отминала едва след няколко минути.
Когато Майкъл му се бе скарал, старецът бе отвърнал, че неговият лекар се превръща в по-голям досадник от домашната му прислужница и че трябва да си тръгне и да го остави на мира. И Майкъл си бе тръгнал, като се бе опитал да не се сърди твърде много на Хети за това, че се беше намесила в работата му. Успокояващото шумолене на разрешението за брак в джоба му беше помогнало да забрави за това.
Когато завърши посещенията на пациентите си, Майкъл се отби в дома на госпожа Скогинс, но Хети беше излязла. Бети бе твърде заета, за да си спомни дали тя щеше да се върне и кога, а госпожа Скогинс бе имала посетител, така че Майкъл не бе посмял да се натрапи. Вместо това той се беше прибрал у дома си, с надеждата, че може би Хети ще го чака там.
В дома му обаче го очакваше разочарование. Тя не беше ходила там. Без нейното присъствие къщата му се стори по-малка, по-празна и по-мрачна.
Те трябваше да се оженят скоро. Той нямаше да може да изтърпи още една нощ като предишната — да лежи, без да може да заспи, обзет от непреодолимо желание, знаейки, че Хети е толкова близо… и че ще се намрази за цял живот, ако се предаде.
За да й устои тази сутрин, му бе била необходима цялата му воля. Във въображението си той виждаше ъгъла, под който тя беше наклонила главата си, докато бе стояла на вратата на спалнята.
Тя бе искала той да страда от въздържанието си. Е, той наистина бе страдал и това не му беше харесало. Майкъл не възнамеряваше това страдание да продължава още дълго.
Натисна разрешителното към бюрото и внимателно прокара ръка върху острите ръбове на хартията. Дълго време остана загледан в документа, след което го отмести внимателно встрани и се изправи.
Не знаеше кога ще се появи Хети. Междувременно трябваше да се погрижи да свърши работата, която го чакаше. Работата му никога нямаше да свърши и дори разрешението за брак не можеше да промени това.
Хети намери Майкъл там, където бе очаквала — в лабораторията. Този път той се беше навел над някаква сложна плетеница от стъкленици, тръбички и маркучи и се беше вглъбил толкова в онова, което вършеше, че дори не я чу, когато тя влезе в стаята. Очевидно той не беше доволен от резултатите, тъй като Хети го чу да си мърмори нещо и го видя да се мръщи от раздразнение, че някаква връзка не искаше да се свърже.
Хети не можа да се въздържи да не се усмихне. Той беше толкова погълнат от работата си и дори не беше забелязал, че следобедното слънце бързо си отива.
Тихо, за да не го стресне, тя каза:
— Няма ли да ти бъде по-лесно, ако запалиш лампите, за да можеш поне да виждаш какво правиш?
Майкъл се изправи рязко и пусна частта, която държеше.
— По дяволите, Хети! Виж какво направих заради теб! И къде беше, по дяволите? Имаш ли представа откога те чакам?
— Благодаря, ти също ми липсваше — отвърна тя, като сдържаше смеха си с усилие. — Забеляза ли, че изпусна дреболийката, която държеше?
— Забелязах! — Той се намръщи, след което се пъхна под масата, за да вдигне изтърваната част.
Хети се настани на стола до Майкъл.
— Какво е това, върху което работиш?
Той се появи изпод масата със зачервено лице.
— Това — каза той, втренчен ядосано в конструкцията — е универсален мултинебуларен изпарител.
— Разбирам — каза предпазливо Хети. Тя огледа внимателно нещото. — Не искам да бъда груба — добави тя след малко, — но какво представлява това?
Майкъл хвърли частта върху масата и вдигна една брошура.
— Това е най-успешното лекарство, което някога е било изнамирано за болести на дихателните пътища и слуховия апарат. Следователно то трябва да се притежава от всеки лекар, който се занимава с болести на дихателните органи и средното ухо.
— О! — каза Хети.
— Това е също така едно от най-големите и най-скъпите парчета боклук, които съм виждал през живота си — добави Майкъл и захвърли брошурата.
— А това какво е? — поинтересува се Хети и посочи към едно грубо, окъсано парче плат, което беше захвърлено в единия край на масата.
— Това са чаршафи от кора на смърч — изрецитира той, — които помагат на болните от туберкулоза, астма и други подобни инфекции на белите дробове.
— Наистина ли? — Хети огледа със съмнение грубия плат. — Не ми изглеждат твърде удобни.
— Вероятно не са, а и аз не мисля, че ползата от тях е по-голяма от тази от изпарителя. Един колега ми ги изпрати — добави Майкъл, преди тя да отвори уста, за да го попита. — Мислел, че може би ще се заинтересувам.
— Но ти не се интересуваш.
Той се намръщи на нея вместо на изпарителя, но Хети усети, че лошото му настроение бързо изчезваше.
— Това беше някакво занимание, с което да си запълня времето, докато те чакам.
Това беше пролуката, която Хети очакваше.
— Майкъл, случи се нещо наистина прекрасно! Госпожа Скогинс нае Робърт — господин Райнър! — за пазач на имота й извън града!
Майкъл се намръщи.
— Какво? Знам, че той си търсеше работа, но…
— И не е само това! Те ще имат къща със спалня и много прозорци, така че на Рут няма да й се налага да спи в онзи ужасен заслон, а и към къщата има кладенец, което означава, че повече няма да им се налага да пият мътната вода от реката. Робърт казва, че къщата е дори по-близо до града, отколкото е сегашният им лагер. Той отиде да я види, преди да се съгласи да приеме работата. И госпожа Скогинс ще му плаща добра заплата всеки месец. Не много, но тъй като няма да му се налага да плаща за правото да живее там… И така ще бъде близо до Рут, ако тя има нужда от него…
Тогава тя се разсмя доволно. Сутринта беше започнала толкова зле, но в крайна сметка денят се беше
