дала. Знаеше ли, че снощи той е стоял до късно и е работил над тях, Хети? — Майкъл хвърли листите върху масата пред нея. — Днес следобед изглеждаше адски зле. И всичко това благодарение на теб!
Хети сграбчи листите и скочи на крака.
— Не съм искала от него да работи толкова усилено над превода! Той се зарадва, че ще може да помогне! Както и от това, че някой беше осъзнал, че не е някакъв безполезен инвалид просто защото е стар!
— Не смятам, че е безполезен инвалид! — изрева Майкъл.
— Е, да, но се държиш с него, сякаш е такъв! Знаеш ли, той беше прав. Ти се тревожиш твърде много, че пациентите ти могат да умрат, и забравяш, че те все още живеят, въпреки всичко!
Главата му се отметна назад, сякаш тя го беше ударила, но Хети не му даде възможност да реагира.
— Семейство Райнър се местят утре, Майкъл. Защото те искат това, а не защото аз ги карам да го направят. И няма значение какво мислиш ти!
Хети се завъртя на токове и тръгна към вратата, стиснала здраво превода на господин Майзнер. На половината път тя се спря и се обърна към Майкъл.
— И няма нужда да ме изпращаш до дома на госпожа Скогинс. Мога и сама да се оправя.
Този път беше неин ред да затръшне вратата зад себе си.
Едва когато тя си бе тръгнала, Майкъл се сети за разрешението за брак, което лежеше върху бюрото му.
Глава осемнадесета
Когато видя малката къща, Рут извика радостно и по хлътналите й бузи потекоха сълзи.
— Дом — каза тихо тя. — Истински дом.
Робърт беше пристигнал първи с тежката каруца и покъщнината им. Той щеше да се върне на поляната, за да събере палатката и да вземе кухненската печка, но беше дошъл по-рано с най-необходимите вещи на жена си и дъщеря си. От комина вече си издигаше дим, който се смесваше със снега, падащ от мрачното небе.
Сега Робърт вървеше към тях с широка усмивка на лицето си, без да обръща внимание на студа. Хети си помисли, че той изглежда с десет години по-млад. Това, че вече бе намерил подслон за семейството си, постоянна работа за себе си и някаква сигурност, бе свалило от плещите му товара, който бе станал толкова тежък, че той едва го бе носил.
По настояване на Рут той взе първо Ана, която лежеше в чекмеджето си, увита в одеяла и шалове. Бебето беше понесло спокойно пътуването. Една бутилка мляко беше пъхната под одеялата и бързо бе заглушила възраженията на Ана.
Докато чакаха Робърт да се върне, Хети и Рут оглеждаха къщата на пазача, която щеше да бъде новият дом на семейство Райнър. Тя се намираше встрани от главната къща, скрита зад една скала и малка борова горичка. Зад нея се намираше малка плевня. Някога някой я беше превърнал в свой дом, защото все още се виждаха следи от малка цветна градина от едната страна и остатъци от зеленчукова градина от другата. На запад от къщата се виждаха стръмните склонове на планината, а зад къщата се издигаше един скалист хълм с покрити с трева и борове склонове.
— Толкова е красиво — каза Рут, сякаш светът около нея не беше студен и мрачен. — Тук може да се оправя. Знам, че мога.
Тя се обърна импулсивно към Хети и стисна ръката й.
— Никога няма да мога да ви се отблагодаря за това. Бях толкова… толкова уплашена, толкова разтревожена… Но сега… — Думите й заглъхнаха и долната й устна потрепери. Тя премигна, опитвайки се да спре сълзите, които изпълваха очите й. Слабите й ръце стиснаха ръката на Хети. — Мисля, че сега отново ще можем да бъдем щастливи.
Хети й отвърна с усмивка, тъй като гласът й беше твърде разтреперан, за да може да му се довери. Ако можеше Майкъл да бъде тук, за да види разликата, която правеше надеждата! Но него го нямаше и нямаше смисъл да си губи времето в чудене кога щеше да се появи — и дали изобщо щеше да се появи.
Робърт излезе, за да вземе жена си и докато я внасяше в къщата, Хети слезе от двуколката. Тя щеше да остане с Рут, Самюъл и бебето, докато Робърт се върнеше на поляната, за да прибере, и останалата част от покъщнината на семейството си. Тъй като той едва ли щеше да се прибере, преди да се беше стъмнило — и то ако извадеше късмет и снеговалежът не се засилеше. — Хети беше донесла необходимите неща, за да остане да пренощува в къщата.
Самюъл се появи точно когато тя свърши работата си, подскачайки около плевнята радостен като пуснато да си играе на воля кученце.
— Татко каза, че има кафе, ако искате — каза ухилен той. — Двамата със Зак ще се върнат заради снега и защото бащата на Зак казал, че може да помогне с преместването, но трябвало да се върне преди вечеря. Затова татко каза, че те се връщат веднага. Искате ли да дойдете?
Хети се усмихна и го погали по косата. Самюъл се разсмя и изписка в знак на възражение, след което се отдръпна.
— Разбира се, че ще дойда — каза тя и тръгна след него. — И когато баща ти тръгне, с теб ще сготвим нещо по онези рецепти от готварската книга на баба ти. Специално за майка ти. Какво ще кажеш?
— Сериозно ли? Преведени ли са?
— И още как. Дори донесох необходимите продукти за шоколадовия кейк — добави тя.
— Ура! — извика момчето и подскочи. — Отивам да кажа на мама! — И той изчезна тичешком, оставяйки Хети да върви сама към къщата.
Кухнята заемаше цялата източна част на къщата и представляваше голямо помещение, в което се намираше огромна печка на дърва, умивалник с ръчна помпа, маса с шест различни стола и голямо парче зелен линолеум, което покриваше средата на помещението. Въпреки размера си, масивната печка вече беше затоплена почти до червено.
Хети веднага свали ръкавиците и палтото си и отиде до печката, за да стопли ръцете си. Самюъл беше по-издръжлив от нея. Той се промъкна до студената стая на майка си в другия край на къщата, докато баща му се приготвяше за тръгване.
Ана се намираше на безопасно място в чекмеджето си върху походната маса в ъгъла зад печката, където течението от отворените врати не можеше да я достигне. Хети подуши въздуха и разбра, че пелените на бебето трябва да се сменят. Ана показваше също така, че ще й трябва и още мляко.
Без да обръща внимание на изкушаващия я кафеник върху печката, Хети сложи малко мляко да се затопли, след което придърпа два стола по-близо до печката. Простря на тях одеяла и дрехи да ги затопли. Когато Самюъл и баща му се появиха отново, тя беше измила Ана, беше я преоблякла и сега бебето спеше, след като си беше отпило от млякото.
— Тръгвам, госпожице Хети — каза Робърт, докато навличаше палтото си. — Ще се оправите ли само със Самюъл?
— Да. — Тя му се усмихна окуражително.
Той се намръщи с неприкрита тревога.
— Мога да отида и по-късно да прибера багажа ни, но обещах на бащата на Зак, че ще го върна у тях…
— Не се притеснявайте. И без това Майкъл трябва да дойде скоро. Той знае, че се местите днес. — Смели думи, но докато ги изричаше, Хети бе обзета от лека тревога. Те бяха предвидили всичко, освен бурята. Тя вече чуваше виенето на вятъра, което заглушаваше успокояващото пращене на огъня.
Отхвърли лошите мисли. Ако продължаваше да мисли за това, скоро щеше да заприлича на Майкъл и да започне да се притеснява за неща, които може би никога нямаше да се случат.
— Ще се оправим, наистина — каза тя. — А и Самюъл е с мен. Той може да вземе коня ми и да отиде да повика помощ, ако е необходимо.
— Така е. — Робърт се намръщи още повече и погледна сина си, който го наблюдаваше тревожно. Изражението му се смекчи и той прокара нежно пръст по бузата на момчето. — Това е нещо, за което
