форма.
Хети също се притесняваше от това, но по друга причина. На нея й се струваше твърде жестоко и неудобно една толкова болна жена да бъде оставена на милостта на прищевките на времето.
Майкъл се беше намръщил, когато бе чул възраженията й при започване строежа, но когато бяха започнали да строят заслона, бе приел резервирано тревогите на Рут за приличието. Той се бе троснал, че приличието няма да й бъде от голяма полза, ако умре. Тя вече беше отказала да слуша съветите му достатъчно дълго и от това състоянието й само се беше влошило.
Заради Ана палатката винаги беше затоплена и изолирана от течението, но Рут имаше нужда от свеж въздух, и то в много големи количества, ако искаше повредените й дробове да се възстановят. Най- известните санаториуми на изток имаха достъп до свеж въздух. Ако земята беше покрита с половин метър сняг, там увиваха пациентите с три чифта одеяла и ги изкарваха навън без значение каква беше температурата.
— Ще бъде приятно — опита се да увери Рут Хети. — Страничните платнища могат да бъдат спускани, ако задуха твърде силен вятър или имате нужда от малко спокойствие, но иначе ще имате много по-красив изглед в сравнение със старите, грозни стени на тази палатка. Ще можете да наблюдавате изгрева на слънцето и луната. Все едно, че сте на театър! Рут се усмихна слабо.
— И няма да рискувам да… събудя Ана… когато кашлям.
— Не се притеснявай за Ана — каза господин Райнър. — Аз ще се грижа за нея, а Самюъл ще бъде до теб, ако имаш нужда от нещо.
— Горкият Самюъл — прошепна Рут. Тя затвори очи и се отпусна върху възглавниците. Дори не забеляза кога Хети се измъкна от палатката, за да повика Майкъл.
В далечния край на поляната Майкъл крачеше напред-назад като затворено в клетка животно, навел глава и пъхнал ръце дълбоко в джобовете си, сякаш мислеше, че ако ги извади, ще посегне да удари някого.
Самюъл се намираше в другия край на поляната, свит в тревата до козичката, обърнал гръб на Майкъл и лагера.
Хети се напрегна и потисна желанието си да се върне обратно в палатката. Тя се запита какво се бе случило. Когато тя го повика, Майкъл вдигна глава и незабавно тръгна към нея, но в походката му имаше някакво странно колебание, което контрастираше рязко с обичайната му грациозност. Самюъл не й обърна никакво внимание, след което неохотно изостави компанията на козата и се помъкна бавно с наведена глава, също толкова напрегнат колкото беше и Майкъл.
Каквото и да се бе случило между Майкъл и момчето, сега Хети нямаше време да се тревожи за това. Тя се опита да не показва тревогата си. Докато госпожа Райнър седеше в люлеещия се стол до печката, Хети помогна на Майкъл и господин Райнър да прекарат тежкото желязно легло по дъските, които бяха сложили между палатката и заслона, а след това и да донесат леглото на Самюъл от каруцата, защото момчето също щеше да спи в заслона в случай, че майка му се нуждаеше от нещо през нощта. Майкъл говореше само когато беше абсолютно необходимо, а Самюъл, който нарочно се държеше колкото можеше по-далеч от Майкъл, не обели нито дума. Той сумтеше и кимаше според случая и веднага щом си свърши работата, се оттегли на мястото си до козата, докато баща му изнасяше майка му от палатката и я слагаше върху леглото.
Майкъл изчака достатъчно дълго, за да се увери, че Рут не е пострадала от преместването, след което се отправи в посока, противоположна на мястото, на което седеше Самюъл, решен да вземе коня и двуколката си и да се махне, тъй като тук вече нямаше какво да прави.
Хети помогна на госпожа Райнър да се настани удобно, след което оправи леглото на момчето. Нямаше какво друго да направи. Тази сутрин една съседка беше оставила купа с бульон, Ана беше нахранена и спеше доволно в чекмеджето си пред печката, а господин Райнър се беше настанил на един стол до леглото на жена си, бе хванал ръката й в своята и се бе втренчил в бледото й лице. Въпреки че Хети не правеше никакво усилие да пази тишина, той дори не я погледна, докато тя оправяше одеялата на леглото на Самюъл.
Хети се обърна и се отдалечи.
Когато бяха извадили леглото на Самюъл от каруцата, тя бе забелязала пръснатите по земята хапчета и смачканата торбичка, която вятърът беше долепил до колелото на каруцата. Тази гледка, начинът, по който Самюъл гледаше да не я забелязва, бързината, с която Майкъл се наведе, за да вдигне торбичката и да я прибере в джоба си, й бяха казали всичко, което трябваше да знае за провала на малкия си план.
Тя бе искала да помогне — само това! — но с намесата си беше успяла само да отдалечи момчето и Майкъл още повече.
Осъзнаването на грешката й я измъчваше. Какво още не беше разбрала? Колко други неща щеше да обърне към по-зле, като се месеше, пък било то и с добри намерения?
На земята до далечния край на палатката се виждаше дървена кофа, пълна наполовина с вода. Самюъл я беше донесъл от реката. Пясъкът вече се беше утаил на дъното на кофата; след дългия престой на слънцето водата беше изненадващо топла. Хети загреба една чаша и наплиска ръцете и лицето си, за да измие потта и праха от тях, след което се избърса с една стара кърпа, която беше закачена да съхне на един кол. Тя се опита да не мисли за горещата вана, на която се беше наслаждавала… не беше ли същата сутрин?
Майкъл вече беше впрегнал коня в двуколката и я чакаше, готов да тръгне всеки момент. Тя го виждаше с ъгълчето на окото си как стои изправен неподвижно с мрачно лице.
Хети се изправи, без да обръща внимание на Майкъл, и разтърка схванатите мускули на гърба си. Тя свали навитите си ръкави и ги закопча на китките, след което закопча и трите копчета на яката си.
Беше уморена, гладна и мръсна, но въпреки това не й се искаше да си тръгва. Мисълта за пътуването обратно към Колорадо Спрингс с Майкъл, който беше в мрачно и мълчаливо настроение, й се струваше непоносима точно сега.
— Хети?
Майкъл я викаше. Той стоеше до главата на коня, сложил едната си ръка на бедрото, и очевидно гореше от нетърпение да си тръгне. Хети се обърна неохотно и му махна, за да му покаже, че идва.
Преди това обаче трябваше да се сбогува със Самюъл.
Момчето дори не вдигна глава, когато Хети се приближи към него. То седеше близо до козата и я галеше, сякаш черпеше сили от топлината на животното. Козата нямаше нищо против. Тя късаше със зъби изсъхналата трева и я дъвчеше бавно.
— Самюъл — каза Хети и коленичи до него. — Аз си тръгвам.
Той кимна учтиво, но отказа да я погледне.
— Аз… аз само исках да ти кажа, че съм ти оправила леглото, но баща ти каза, че ако не ти харесва да спиш навън, можеш да спиш в палатката с Ана, а той ще спи при майка ти.
— Искам да бъда с мама — отвърна момчето. Упоритото изражение на лицето му показваше, че Самюъл е готов да се сбие с всеки, който се опита да му попречи. Хети го потупа по рамото.
— Тя също се радва, че ще бъдеш с нея.
Той отблъсна ръката й.
— Ще ти кажа, когато господин Майзнер свърши превода на рецептите, става ли? — Тя търсеше какво да му каже, но не можеше да понесе мисълта да се раздели с него по този начин. — Следващия път, когато дойдеш в града, мога да те заведа при него. Сигурна съм, че ще го харесаш. Знам, че той ще те хареса.
Никакъв отговор.
— И може би ще можем да… о, не знам. Можем да отидем да изпием по една шоколадова сода в аптеката на Фиск! Какво ще кажеш за това?
Този път момчето се намръщи, след което й кимна колебливо.
Хети си помисли, че едва ли щеше да получи по-добър отговор. Пък и какво ли толкова му беше предложила? Извинение за нейното собствено неудобство, вместо утеха, отвличане на вниманието, вместо истинска помощ.
Хети се нагласи да се изправи, но внезапно промени решението си, сграбчи момчето и го прегърна силно.
За миг малкото момчешко тяло се опита да се откъсне от прегръдката. Но само за миг. След това
