му настрани.
В мига, когато осъзна какво прави, тя вече съжаляваше, но бе твърде късно.
Той опипа лицето си, явно смаян колкото нея. И избухна в смях.
— Господ ми е свидетел, ако наперените гъски имат първа братовчедка, това сте вие и никоя друга!
Лизи направи подигравателен реверанс.
— Поласкана съм. Ще се погрижа да нямам вземане-даване със свине като вас!
— Помислете само каква езда бих могъл да предложа на една такава малка гъска като вас!
Ако погледите можеха да убиват, Джон сигурно щеше да се сбръчка в изпоцапаните си с вино панталони. Вместо това обаче той стоеше там и й се хилеше, без ни най-малко да се обезпокои нито от гнева й, нито от окаяното състояние на панталоните си. Това би трябвало още повече да я вбеси. Но Лизи усети как смехът си пробива път някъде отвътре в нея, измествайки гнева.
— О, моля ви! — процеди тя през зъби, за да не се издаде. — Ще накарам Моли да почисти тая свинщина и ще кажа на Берта да опече петела. Но ви предупреждавам! Ако още веднъж си позволите да прекрачите границите на приличието, наистина ще ви излея виното по панталоните!
За миг Лизи сметна, че нарочно ще я предизвика, като се опита отново да я целуне, но вместо това той само се усмихна и й отправи елегантен поклон, после с вирната глава излезе от залата, като че ли най- хубавото бургундско вино на „Крал Джордж“ не жвакаше на всяка стъпка в обувките му.
Когато стъпките му по стълбите заглъхнаха, Лизи с неохота се върна към поразията. Не беше бутнала това вино. Дори не беше закачила случайно бутилката и напълнената чаша. Не и двете наведнъж и не така, че да се излеят право на скута му.
Което оставяше място само за едно обяснение.
По-скоро би си изгризала до дъно ноктите, отколкото да го приеме. По-голямата част от последните двадесет години тя се мъчеше да не вярва на това, но друго смислено обяснение просто нямаше.
В крайна сметка младите мъже, които искаха да пофлиртуват с нея, евентуалните ухажори и романтичните младежи винаги биваха отблъсквани от нея. Това никога не се случваше на някоя вдовица или на децата й. Или пък на някой чиновник или тлъст фермер, или изобщо на хората, които се обръщаха към нея само за да се оплачат от чаршафите или да си поръчат вечеря.
Не си го бе мислила наистина. Но често се чудеше. И вчерашната бира на лейтенанта, и днешното вино на Джон…
В крайна сметка всички тия глупави измислици бяха верни — в хана „Крал Джордж“ имаше призраци.
Нещо по-лошо, това бяха призраците на нейните родители.
Лизи се завъртя, изгледа празната зала, взирайки се във всеки ъгъл, докато стотиците огорчения и цялата насъбрана мъка си пробиваха път от дълбините на душата й и избликнаха така, сякаш гърне, оставено на огъня, бе стояло там прекалено дълго и в края на краищата бе изкипяло.
— Престанете! — извика тя, размахвайки юмруци във въздуха. — Чувате ли ме? Престанете! Още сега! Веднага! Които и да сте…
— Сега видя ли какво направи, Оливър? Как смееш?
— Как смея ли? Той е Карлтън, Бес!
— Така ли? Но той не е онзи Карлтън!
— И
— Знам. И то доста добре, като се имат предвид обстоятелствата!
— Да не искаш да кажеш, че го одобряваш?
— Е, не чак да одобрявам, но…
Съвършеното лице на Бес се смръщи, когато дъщеря й изскочи от залата със зачервено лице и широко отворени разплакани очи.
Оливър изпръхтя тържествуващо.
— Точно така! Нали ти казах? Виж какво стана! Лизи е разстроена, и то заради него, тоя проклет…
— Нито дума повече, Оливър! Ни думица повече!
И като му хвърли последен предупредителен поглед, Бес отлетя подир дъщеря си, оставяйки Оливър да седи със скръстени крака отгоре на масата, потънал в гневни размисли за господин Карлтън и греховете му.
Леко почукване на вратата откъсна Джон от унилата гледка на ситния дъжд, който скриваше от погледа конюшнята и пристройките на „Крал Джордж“ и забулваше с плътна пелена околните хълмове. Винената баня на Лизи бе угасила донякъде лошото му настроение, но не бе направила нищо съществено, за да утоли глада му. Коремът му сякаш бе залепнал за гръбнака. Но щом не му оставаше нищо друго, освен да чака кога ще стане петелът, трябваше да чака.
Почукването отекна отново, този път по-силно.
— Господин Гидиън? Господин Гидиън, извинете!
Джон се отлепи от прозореца.
— Да?
— Аз съм, господине, Хълдспет. Нося ви… нося ви панталоните, господине. И наметалото, и палтото, и шапката. Всичко е изсушено и изчеткано, както ме помоли мис Лизи.
Когато Джон отвори вратата, видя дребната прислужница, потънала под палтото и тежкото му наметало. Крепеше в ръка шапката му, изсушена и изчеткана, както бе обещано.
— Господарката Лизи, тя каза да ви кажа, че петелът скоро ще бъде готов, господине. И че ще донесе друга бутилка вино за вечерята ви, направо от избата.
Джон взе почистените дрехи, но преди да затвори вратата, Хълдспет се вмъкна вътре. След като хвърли бърз нервен поглед към стаята, тя отиде до камината, коленичи, пъхна в огъня още една цепеница и започна да смита пепелта от каменния ръб на камината.
Щом свърши, тя погледна през рамо, сякаш да се увери, че той си е все там, в другия край на стаята, после се изправи и събра изцапаните с вино дрехи, които бе хвърлил на пода.
Вдигна панталоните, поклати глава и цъкна с език при вида на петната.
— Ама какви странни работи стават, щом мис Лизи е в една стая с някой хубавичък мъж — промърмори тя под нос.
— Странни ли? — раздразнено сви вежди Джон. Нямаше достатъчно забити в стената гвоздеи, на които да закачи тривърхата си шапка, палтото и наметалото си. Той хвърли шапката на масата. — Какво искаш да кажеш с това „странни“?
Хълдспет изписка и притисна панталоните до кокалестите си гърди.
— Нищо не искам да кажа, господине. Честна дума.
Интересно. Глупавото момиче наистина бе уплашено, сякаш мислеше, че той ще каже на господарката й какви ги е приказвала. Джон сви рамене. Това не го засягаше.
— Кажи на госпожа Тинсдейл, че сега слизам.
— Да, господине.
Хълдспет забърза към вратата с явното намерение да изчезне колкото може по-скоро, но и със съвсем очевидна неохота.
— Нещо друго има ли? — запита Джон по-меко.
Нямаше смисъл да я плаши, и без това е достатъчно объркана.
Девойката замръзна с една ръка на дръжката на вратата, сякаш за да може по-лесно да изчезне от стаята.
— Говорят… — Тя облиза устни, преглътна и опита отново. — Казват, че вие… че сте от колониите. От Америка.
Джон кимна. Ако кажеше и една дума, най-вероятно щяха да си говорят цяла вечер.
— Вярно ли е това, което казват? Че вие… че човек може… може да започне там всичко отначало?
Значи това е искала да пита.
— За някой здрав, умен мъж, който иска да работи — каза той меко и съчувствено. — Америка е добро
